Съществува ли разделение между тялото и ума, материята и съзнанието, физическото и духовното? Как може да се трансцедентира тялото и ума, за да се достигне духовно съзнание?

Първото, което трябва да се разбере, е че разделе­нието на тялото и ума е абсолютно неправилно. Започ­вайки с такова разделение, ти няма да стигнеш доникъде - грешното начало не води доникъде. От него нищо ня­ма да излезе, защото всяка крачка има свое собствено логично развитие. Втората крачка следва първата, трета­та - втората и т.н. Съществува една логична последова­телност. Затова, правейки първата крачка, ти, по същес­тво, вече си избрал всичкото.
Първата крачка е по-важна от последната, начало­то има по-голямо значение от края, защото той е край -завършване, резултат. Ние винаги мислим за края, а не за началото, повече ни интересуват целите, отколкото средствата. Завършването е придобило такава голяма важност за нас, че съвсем забравяме за семето, за началото. Затова живеем с мечти, които никога не реализи­раме.
За всеки търсещ това разделение, характерно за двойствеността на битието - тяло и ум, физическо и ду­ховно - е една погрешна стъпка. Съществуването е не­делимо; всички разделения са ментални. Самият поглед на ума върху нещата поражда двойствеността. Разделя ни само мракът на ума.
Умът не може да действа по друг начин. За него е непоносимо да си представи две противоречия като едно цяло, две полярни противоположности като единство. Умът е побъркан от стремежа да бъде последователен. Той не може да си представи как така светлината и мра­кът могат да бъдат едно. За него това е непоследовател­но, парадоксално.
Умът е принуден да ражда противоположности: бог и дявол, живот и смърт, любов и омраза. Не е лесно да си представиш, че любовта и омразата са една и съща енергия? А за ума е направо невъзможно. И затова той разделя. Тогава за него няма проблеми - любовта е про­тивоположна на омразата, а тя - на любовта. Всичко е логично и умът може да се успокои. Затова разделението се прави за удобство на ума, то не е истина, не е реал­ност.
Много е удобно да се разделиш на две: на тяло и на себе си. Но в момента на разделянето правиш пог­решна стъпка. И докато не се върнеш назад и не проме­ниш първата си стъпка, много животи ще бродиш и ще се скиташ и от това няма да излезе нищо, защото една погрешна стъпка влече след себе си нови, все погрешни стъпки. Така че започвай от правилното начало.
Помни, че ти и тялото ти не сте две, а едно. "Две" е просто за удобство. На съществуването му е достатъчно и едно. Да се разделиш на две е изкуствено. В действи­телност, ти чувстваш, че си единен, но когато започнеш да размишляваш над това, възниква проблем. Когато на тялото ти се причини болка, не смяташ, че ти и тялото ти сте различни. Усещаш единството с тялото. И едва след това, когато започнеш да размишляваш, вие се раз­деляте.
В настоящето няма разделения. Ако ти опрат нож до сърцето, не чувстваш разделение. Не мислиш, че сега ще убият тялото ти, а не теб. Едва по-късно, когато слу­чилото се стане част от паметта ти, размишляваш над него. Тогава можеш да кажеш, че са щели да убият тяло­то ти. Но в оня момент не би могъл да го кажеш така.
Когато чувстваш, ти усещаш единство, когато мис­лиш, започваш да разделяш. Така се създава врагът. Ако ти не си тяло, възниква борба. Поражда се въпрос: "Кой е господар? Тялото или аз?" Тогава егото се чувства за­сегнато. И ти започваш да потискаш тялото. А това оз­начава да потискаш себе си. Когато се бориш с тялото си, ти се сражаваш със самия себе си. Възниква обърк­ване. И всичко това е самоубийствено.
Дори и да се стараеш, не можеш истински да по­тиснеш тялото си. Нима можеш с дясната ръка да по­тиснеш лявата? Те изглеждат отделни, но в тях тече ед­на и съща енергия. Ако действително бяха отделни, то­гава щеше да е възможно потискането, и не само потис­кане, но и пълно унищожение. Но ако и в двете тече ед­на и съща енергия, как може дясната ръка да потисне лявата? Това прилича на играта "на ужким". Мога да на­тисна с дясната си ръка лявата и да се преструвам, че дясната е победила, но в следващата минута мога да вдигна лявата си ръка - нищо не я спира. Ние всички играем тази игра. Играем я постоянно. Понякога ти по­беждаваш секса, понякога - той тебе. Това се превръща в омагьосан кръг. Сексът не може да се потисне. Може да се трансформира, но не и да се потисне.
Начало, при което разграничаваш себе си от тялото си, води към потискане. И ако искаш трансформация, не започвай с разделяне. Трансформацията се поражда са­мо от разбирането на цялото като цяло.
Потискането произлиза от погрешната представа за цялото като сбор от отделни части. Щом знам, че и двете ръце са мои, тогава е глупаво да потискам едната. Самото усилие е абсурдно: кой кого трябва да потиска? Кой с кого трябва да се сражава? Ако не се чувстваш притеснен в тялото си, ако се усещаш леко и непринуде­но, можеш да направиш първата крачка в правилната посока. Тогава няма нито разделяне, нито потискане.
Ако отделяш себе си от тялото си, от това автома­тично произтичат много неща. Колкото повече потис­каш тялото си, толкова по-дълбоко е разочарованието ти, защото всъщност потискането е невъзможно. Може да се сключи временно примирие, но после пак ще пре­търпиш поражение. И колкото по-голямо е отчаянието ти, толкова по-голямо е разделението, толкова по-широка е пропастта между теб и тялото ти. Започваш да изпитваш враждебност към него. Струва ти се, че тялото е много силно, затова не можеш да го потиснеш. И тога­ва решаваш: "От днес още по-упорито ще се боря с не­го!"
Ето защо казвам, че всичко си има логика. Ако се започне с грешна предпоставка, до самия край няма да се постигне нищо. Всяка борба води до друга борба. Умът мисли: "Тялото е много силно, а аз съм слаб. Ще се наложи по-силно да го потисна." Или обратното: "Нужно е да се отслаби това тяло." Всички аскети са правили опити да направят тялото по-слабо. Но колкото по-слабо е то, толкова по-слаб си и ти. Между теб и тя­лото винаги се запазва относително равновесие на силите.
Щом отслабнат силите ти, изпитваш по-голямо ра­зочарование, защото сега по-лесно можеш да бъдеш по­беден. И нищо не можеш да направиш - колкото си по-слаб, толкова по-малки са шансовете ти да преодолееш притеглянето на тялото и толкова повече усилия се на­лага да приложиш, за да победиш. Затова, преди всичко, не трябва да се мисли с формулите на разделението. По­добно разделяне - на физическо и духовно, на матери­ално и ментално, на съзнание и материя - е просто една грешна езикова постановка. Цялата безсмислица е поро­дена от езика.
Искаш на твоя въпрос да отговоря с "да" или "не". Човек не запазва неутрално отношение. Неговото "да" винаги е абсолютно, неговото "не" - също. Нито в един език няма неутрална дума, затова де Боно измисля нова дума: "по". Той предлага да се използва "по" като неут­рална дума.
По значи - "Аз изслушах твоята гледна точка. Не казвам нито да, нито не." Използвайте думата "по" и ще се измени възможността ни. "По", разбира се, е изкуст­вена дума, която де Боно заимства от поезията и която означава хипотетична възможност. Тя е неутрална дума, в която не присъства оценка, порицание или поощрение; не присъства никакво обстоятелство "за" или "против".
Оскърбяват те, отговори им: "по". Усетете вътре в себе си разликата. Една дума може много да те промени. От­говаряйки "по", ти сякаш казваш: "Чух те. Сега знам как се отнасяш към мен. Може да си прав, но може и да грешиш. Аз не давам никаква оценка."
Езикът поражда разделение. Даже великите мис­лители създават неща, които не съществуват. Попитайте ги: "Какво е умът?", те ще отговорят: "Той не е мате­рия". Попитайте ги: "Какво е материята?", те ще отгово­рят: "Не е ум." Нито умът, нито материята са познати. Философите определят материята чрез ума, а ума - чрез материята. Източниците си остават неизвестни. Това е абсурдно, но така ни е по-удобно, вместо просто да признаем: "Не знам. Нищо не ми е известно по въпро­са".
Когато кажем: "Умът не е материя", ние се успоко­яваме, защото нещо сме определили. Но това нищо не ни обяснява. И умът и материята остават все така непоз­нати за нас, но да се каже: "Не знам", би било твърде разтърсващо за егото. В момента на разделянето ни се струва, че ставаме господари на това, за което нямаме и най-бегла представа.
Деветдесет и девет процента от философията е творение на езика. Различните езици създават различни философии. И ако се смени езикът, сменя се и филосо­фията. Ето защо философията е непреводима. Науката се поддава на превод, философията - не. А поезията е още по-непреводима, защото тя повече зависи от езика. Ако променим езика, поезията губи целия си цвят и аромат. Този аромат зависи от определена подредба и употреба на думите. А това е нещо, което не може да се преведе.
И така, първото, което трябва да се помни винаги, е да не започваме с разделение, защото ще започнем неправилно. Нямам предвид да се започва с понятието: "Аз съм единен", защото в такъв случай пак ще започ­неш от понятието. Започни с незнанието, със смиреното незнание, с думите "Аз нищо не знам".
Можем да твърдим, че умът и тялото са отделни, или да заемем противоположна позиция и да кажем: "Аз съм единен. Тялото и умът са едно." Но и това изказване предполага разделение. Срещу чувството за двойстве­ност ти утвърждаваш единството. Това утвърждение също е много фино потискане.
Затова не започвайте с адвайта - недуалистичната философия. Тръгнете от същността, а не от понятие­то. Започнете от дълбокото, неконцептуалното съзна­ние. Това наричам правилно начало. Започнете да чувс­твате екзистенциално. Не казвайте: "едно" или "две", не казвайте "това" или "онова". Започнете да чувствате то­ва, което е. А то може да се почувства, само когато няма ум, няма понятия, философии, доктрини, няма дори език. Когато няма език, ти си в съществуването. Ако го има, ти си в ума.
Ако говориш различен език, ще имаш различен ум. Съществуват безброй много езици, не само от лингвис­тична, но и от религиозна и политическа гледна точка. Комунистът, който седи до мен, всъщност не е с мен. Той живее в друг език. А от другата ми страна седи ня­кой, който вярва в кармата. Комунистът и другият нико­га няма да се разберат. Между тях не е възможен диалог, защото никой не знае езика на другия. Дори и да упот­ребяват едни и същи думи, никой няма да разбере какво казва другият. Всеки е със своята вселена.
Чрез езика всеки живее в свой собствен свят. Без език, ти принадлежиш на един общ език - езикът на съ­ществуването. Това разбирам аз под медитация - да из­лезеш от личния си, малък езиков свят и да влезеш в безсловесното съществуване.
Тези, които разбират тялото и ума, винаги са про­тив секса. То е поради факта, че обикновено сексът е единственото известно невербално преживяване. За него не са нужни думи. Ако се ползват думи, не е възможно дълбокото потапяне в него. Затова всички, които твър­дят, че ти не си тяло, са против секса, защото в секса си абсолютно неразделен и цялостен.
Не живей в словесния свят. Потапяй се по-дълбоко в самото съществуване. Използвай, каквото искаш, но отново и отново се връщай в нивото на невербалност, в нивото на съзнанието. Живей с дърветата, птиците, не­бето, слънцето, облаците и дъжда - навсякъде живей с безсловесното съществуване. И колкото повече го пра­виш, колкото по-дълбоко се потапяш в него, толкова по-добре ще усетиш единството, което не е в противо­поставянето на двойствеността, единството, което не е в съединението на две неща, а е единството на континента с острова, който, под водата на океана, е свързан в едно цяло с континента. Островът и континентът винаги са едно. Само на теб ти се струва, че са отделни, защото виждаш само повърхността.
Езикът е повърхност. Всички видове езици - рели­гиозни, политически и други - са на повърхността. Ко­гато живееш с безсловесното съществуване, стигаш до финото единство, което не е математическо, а екзистен­циално.
Не си играй на словесни игри: "Тялото и умът са различни." Или "тялото и умът са едно". Остави ги! Ин­тересно е, но е безполезно. Тези игри не водят до никъ­де. Даже и да откриеш в тях истина, то това & само сло­весна истина. На какво могат да те научат? Хиляди го­дини умът играе едни и същи игри, а това е детинско. Словесните игри са част от детството. Колкото и сери­озно да ги играеш, няма значение. Можеш да намериш безброй доводи в подкрепа на позицията си, но въпреки всичко, това е игра. В ежедневието е нужен език, но с него не може да се навлезе в по-дълбоките сфери, защо­то те са невербални.
Езикът е само игра. Ако откриваш някаква асоциа­ция между словесното и несловесното, това не значи, че си открил някаква голяма тайна. Просто не е така. Може да се направят много асоциации, които изглеждат важ­ни, но в действителност не е така. Те съществуват, за­щото умът ти ги е породил несъзнателно.
Човешкият ум, в основата си, навсякъде е един и същ, затова всичко, раждащо се в ума на човека, си при­лича. Например думата "мама" е еднаква във всички езици. В това няма някакъв особен смисъл, просто зву­кът "ма" се произнася лесно от бебетата. На основата на този звук могат да се създадат различни думи, но звукът си остава само звук. Детето произнася звука "ма", а вие го чувате като дума.
Понякога може да се открие и случайно съвпаде­ние. Думата God" на английски (Бог) е обратна на дума­та "dog" (куче). Но това е просто съвпадение. А ние на­мираме в това съвпадение дълбок смисъл, защото свърз­ваме кучето с понятието за низост и смятаме, че Бог е неговата противоположност. Но това са само наши тълкувания. Възможно е ние да сме създали обратната на God дума - dog и тогава да сме започнали да наричаме кучетата така. Тези две думи изобщо не са свързани, но ние можем да създадем отношение между тях, което да ни се стори много значимо.
Можем да намерим сходство между каквото поис­каме. Можем да открием много думи, които са подобни. Да вземем думата топкеу (маймуна). Може да се играе с тази дума и да се открият безброй асоциации, които са били невъзможни преди появата на Дарвин. Но понеже вече знаем, че човекът е произлязъл от маймуната, мо­жем да играем с тези думи. Казваме, че mankey (man -човек; кеу - ключ) означава "ключ към човека". Други смятат, че маймуната и човекът влизат в отношения посредством ума - т. е. човекът има "маймунски ум".
Можем да откриваме различни асоциации и да из­питваме удоволствие от тази игра, но това е само игра. Не трябва никога да го забравяме. Иначе можем да се объркаме и да загубим връзка с реалността, а това води до безумие.
Колкото повече потъваш в думите, толкова повече асоциации откриваш. И тогава чрез измама и манипула­ции можеш да създадеш от това цяла философия. Мно­зина постъпват точно така. Даже Рам Дас го е правел. Играел си е с думата топкеу и сравнявал God (Бога) с Dog (кучето).
В това няма нищо лошо. Искам само да кажа, че ако играете на такава игра и тя ви доставя удоволствие, това е прекрасно, но не се залъгвайте. А човек лесно може да се излъже. Играта е много увлекателна, ти се потапяш в нея и пропиляваш много енергия.
Хората смятат, че след като между езиците има толкова много общо, те трябва да са произлезли от ня­какъв общ език. Но това сходство не идва от общия език, а от сходството на човешкия ум. В целия свят в момент на отчаяние хората произнасят еднакви възкли­цания. В момент на любов също произнасят еднакви звуци. Дълбочинното сходство на човешките същества поражда определено сходство и в думите ни. Не възпри­емайте това на сериозно, за да не се изгубите в него. До­ри да намерите някакви важни източници, те нямат зна­чение. Те са безсмислени. За духовно търсещия това ня­ма значение.
Умът ни е устроен така, че отправяйки се да тър­сим нещо, ние изхождаме от някакво предварителното мнение. Ако аз смятам мюсюлманите за лоши, то през цялото време ще събирам доказателства в полза на свое­то мнение, и накрая ще докажа, че съм прав. И тогава, срещайки мюсюлманин, ще откривам в него лошото и никой няма да ми докаже, че не съм прав, защото аз имам свои доказателства.
Друг ще дойде при същия човек с противополож­ното мнение. Ако за него мюсюлманин означава "добър човек", той ще намери в същия човек доказателства за неговата доброта. Доброто и лошото не са противопо­ложности, те съществуват заедно. Човекът е способен да бъде и едното и другото. И ти ще намериш в него това, което търсиш. В едни ситуации той ще е добър, в други - лош. Твоето съждение зависи повече от твоето опре­деление, отколкото от ситуацията. Всичко зависи от твоята представа за нещата.
Ако ти, например, смяташ, че да пушиш е лошо, то пушенето става лошо. Ако смяташ определен тип поведение за неправилно, то ще бъде такова. Ако всички тук седим и разговаряме, а някой вземе, че заспи и вие смя­тате, че това е лошо, то ще бъде лошо. Но в действител­ност, нищо не е добро и нищо не е лошо. Някой, който има различно отношение, ще приеме същата ситуация за хубава. Той ще помисли, че е прекрасно човек да легне и да заспи сред приятелите си. Значи се чувства свободно и непринудено. Всичко зависи от твоята представа за нещата.
Четох за експеримент, проведен от А.С.Нил в не­говото училище в Съмървил. Той експериментирал да създаде нов тип училище, в което има пълна свобода. Нил бил директор на училището, в което нямало никак­ва дисциплина. Един ден един от учителите се разболял и Нил помолил момчетата да не лудуват, за да не безпо­коят болния. Но през нощта момчетата се разлудували точно пред стаята на болния. Нил се качил да види как­во става. Когато децата чули стъпки, стихнали и се нап­равили, че четат. Нил погледнал през прозореца на стая­та. Едно от момчетата, преструвайки се, че се готви да си ляга, погледнало към прозореца и го видяло. То изви­кало на другите: "Не се плашете, това е само Нил!" И продължили играта си. А Нил бил директорът!
Нил пише: "Аз бях много щастлив, че те не се боя­ха от мен и можеха да кажат: "Не се бойте, това е Нил!". На него му било приятно, но друг директор не би реаги­рал така. Никой друг! Никога в историята!
Затова всичко зависи от теб, от твоята оценка. Нил почувствал в реакцията на децата любовта им към себе си. Но това си е неговата представа. Ние винаги нами­раме това, което търсим. В света можеш да намериш всичко, което поискаш, стига сериозно да го потърсиш.
Затова не започвай от идеята да търсиш нещо. Просто започни! Търсещият ум не търси нещо определено. Той просто търси! Просто търси! Без всякакво предвари­телно мнение, без определена цел. Защото винаги нами­раме онова, което търсим.
Смисълът на Вавилонската кула в Стария завет е в това, че щом започнат да говорят, хората се разделят. Работата не е в това, че хората започнали да говорят на различни езици, а в това, че въобще са започнали да го­ворят. Щом заговорим и започва неразбирането. Произ­насяш нещо и си разделен. Само мълчанието е единно.
Много хора са пропилели живота си в различни търсения. При сериозно отношение към търсенето лесно можеш да пропилееш живота си. Играта с думи толкова удовлетворява егото, че ти можеш през целия си живот да правиш само това. Но дори да е интересна и забавна, тя е безсмислена за духовно търсещия. Духовното тър­сене не е игра.
По подобен начин може да се играе и с цифрите. Можеш да правиш сравнения. Можеш да изчислиш за­що седмицата има седем дни, октавата - седем ноти, за­що съществуват седем сфери и седем тела. Защо винаги седем? Тогава създаваш около това философия, но тя е продукт само на твоето въображение.
Често всичко започва съвсем невинно. Например -смятането. Единствената причина за съществуването на десетте цифри е, че човек има десет пръста. В целия свят смятането е започвало от пръстите. Затова граница­та е десет. И това е било достатъчно и все се повтаряло. Затова по целия свят цифрите са десет.
Когато са били определени десетте цифри, е било трудно да си представят как може да се борави с повече или с по-малко цифри. Но те могат да са и по-малко. Лайбниц използвал само три цифри - едно, две и три. И можел с тях да реши всяка задача. Айнщайн ползвал са­мо две. И броял така: едно, две, десет, единайсет... На нас ни се струва, че са пропуснати осем цифри, но този пропуск е само в ума ни. Ние сме приели, че след две следва три. Но това не е задължително. Ние смятаме, че две и две прави четири, но и това не е задължително. Ако се използва двоичната цифрова система две и две прави единайсет. Но тогава единайсет и четири означа­ват едно и също. Може да се каже, че два стола плюс два стола са четири, но може да се каже, че са и единайсет. А каквато и система да избереш, броят на столовете си е един и същ.
Може да се обясни всичко: защо седмицата има седем дни, а менструалният цикъл на жената - двайсет и осем дни; защо има седем ноти и седем сфери. Някои неща действително могат да имат обяснение. Например, думата менсес значи месец. Възможно е човекът в нача­лото да е започнал да брои месеците по менструалния цикъл на жената, защото естественият женски цикъл е с фиксиран период - двайсет и осем дни. Така е лесно да се каже, че е изтекъл един месец.
Или да се броят месеците по луната, но тогава пе­риодът от време, който наричаме месец, ще е равен на тридесет дни. Луната петнадесет дни расте и петнадесет дни намалява и за трийсет дни изминава пълния си ци­къл. Ние определяме месеците според луната, затова казваме, че месецът има трийсет дни. Ако го определях­ме по Венера или по менструалния женски цикъл, щеше да има двайсет и осем дни. Месецът може да бъде раз­делен и на седмици по седем дни. И когато подобно деление се фиксира в ума, другите неща ще последват ав­томатично. Ето какво имам предвид, казвайки, че всич­ко си има своя логика. Ако имате седемдневна седмица можете да намерите много други модели на седем и се­дем ще стане съществена, логична цифра. А тя не е та­кава. Тя е само игра на въображението.
С всичко това може да се играе и да се намерят много съвпадения. Светът е толкова огромен и безкраен, всяка минута се случват толкова много неща, че съвпа­денията са неизбежни. Те се сумират и ти си създаваш толкова дълъг списък, че започваш да му вярваш. И за­почваш да си мислиш :"3ащо винаги седем? В това си­гурно има някаква тайна." А цялата тайна е в това, че умът ти вижда съвпаденията и се опитва да ги интерпре­тира логически.
Гурджиев твърди, че човекът е храна за луната. И го доказва съвсем логично. Така демонстрира глупостта на логиката. В живота всичко може да бъде използвано за нещо, затова Гурджиев измисля идеята, че човекът също е храна на нещо. И тогава възниква логичният въпрос: "За кого е храна човекът?" Не може да е за слънцето, тъй като то самото храни всичко живо. Тогава човекът би се оказал с един ранг по-нисш от другите видове. А това не може да е така, защото, според собст­веното му мнение, човекът е най-висшето животно. За­това той не може да е храна за слънцето.
Луната наистина си взаимодейства много фино с човека, но не в смисъла, който сочи Гурджиев. Тя има отношение към женския менструален цикъл. Влияе вър­ху приливите и отливите на моретата. Много хора полу­дяват при пълнолуние. Думата лунатик поизлиза от ду­мата "луна".
Луната винаги е хипнотизирала ума на човека. Гурджиев казва: "Очевидно, човекът е храна за луната, защото изяденият лесно може да бъде хипнотизирай от този, който го изяжда." Змията в началото хипнотизира жертвата си и тя се парализира и може лесно да бъде изядена. Това второ съвпадение е използвано от Гур­джиев. Луната омагьосва поетите, лунатиците, естетите, мислителите. Явно това не е случайно. Човекът трябва да е и храна. С подобна идея може да се играе до безк­райност. В богатото въображение на Гурджиев всичко се подрежда в логически модели. Гурджиев е гениален и умее така да представи явленията, че те изглеждат ло­гични, рационални и значими, колкото и да са абсурдни. Той постулира идеята, а после въображението му нами­ра много връзки и доказателства за верността й. Всеки създател на система използва логиката за изкривяване, за да докаже гледната си точка. Всеки! Тези, които искат да са в истината, не могат да създават системи. Напри­мер, аз никога не бих могъл да създам системи, защото за мен самият опит да бъдат създадени, е невярна стъп­ка. Това, което говоря, е винаги фрагментарно, незавър­шено. В него има много интервали, през които не може да се прокарат мостове. С мен ви се налага да прескача­те от една точка на друга. Да се създаде система е лесно, защото всички интервали могат да бъдат запълнени от въображението. Тогава всичко става много точно, чисто, логично. Но колкото по-логично става то, толкова по-далеч отива от екзистенциалния източник.
Колкото повече знаеш, толкова по-дълбоко чувст­ваш, че има интервали, които не е възможно да се за­пълнят. Съществуването никога не е последователно. Системата по необходимост е последователна, битието - никога. И никаква система не може да го обясни. Когато човекът създал системи за обяснение на битието (в Ин­дия, Гърция, Китай), той създавал игри. Ако се приеме за правилна първата крачка, тогава цялата система фун­кционира отлично; но ако първата крачка не се приеме, цялата постройка рухва. Целият този строеж е упражне­ние по въображение. Това е прекрасно. Поетично е. Но щом системата започне да настоява, че нейната версия за битието е абсолютна истина, тя се превръща в разру­шително насилие. Всички тези системи, обясняващи ис­тината, са само поезия. Прекрасна поезия и нищо пове­че. Много интервали са запълнени с въображение.
Гурджиев сочи някои фрагменти от истината, но тъй като върху един или два фрагмента не можеш да построиш теория, той събира много фрагменти, а след това се опитва да подреди тези късчета в стройна систе­ма. И тогава започва да запълва интервалите. Но колко­то повече те се запълват, толкова повече се губи реал­ността. И, в края на краищата, цялата система се събаря от запълнените интервали.
Този, който е очарован от личността на учителя, може да не забележи интервалите в неговото учение, до­като в същото време други ще видят само интервалите и нито един фрагмент истина. За своите последователи Буда си е Буда (просветлен), а другите изпитват недоу­мение, защото виждат само интервалите. Ако се съберат заедно всичките интервали, ще е погубващо, но ако се съберат заедно всички фрагменти истина, това може да послужи за основа на твоята трансформация.
Истината винаги е фрагментарна. Тя е толкова безпределна, че не може да се обхване с нашия ограни­чен ум. Ако поискаш да обхванеш цялото, ще ни се наложи да се разделиш с ума, да го транцедентираш. Ако създадеш система, няма да загубиш ума си, защото той ще запълни всичките интервали. Системата ще стане стройна. Тя ще впечатлява с яснотата и разумността си, но нищо повече. За да се преобразиш, трябва нещо по-голямо: сила и енергия. И тази сила идва само чрез фрагментарни проблясъци.
Разумът поражда множество системи и методи. Той мисли: "Ако оставя живота, който водя, ще намеря нещо по-дълбоко." Това е абсурдно. Но умът непрес­танно мисли, че някъде в Тибет, някъде на Меру Прават или някъде другаде е "истинското". В сърцето се пораж­да тревога: как да попадна там? Как да вляза в контакт с учителите, работещи там? Умът никога не е тук. А хора­та се привличат от теории: "Там, на планината Меру, в този момент става нещо истинско! Тръгвай, иди там, ус­танови контакт с учителите и ще се преобразиш!"
Не ставайте жертва на подобни мисли! Даже и да са обосновани, не се увличай от тях. Възможно е това, което някой ти разказва, да е истина, но причината на увлечението ти е погрешна. Истинското е тук и сега, то е с теб в момента. Просто работи над себе си. Дори и да посетиш всичките планини Меру, на теб все едно пак ще ти се наложи да се върнеш към себе си. В крайна сметка, откриваш, че и планината Меру и Тибет са тук: "Тук, вътре в мен. А аз навсякъде пребродих..."
Колкото е по-рационална системата, толкова по-бързо се разпада тя и трябва да се въведе нещо ирацио-нално. Но щом въведеш ирационален елемент, умът не издържа и започва да се пропуква. Затова не се безпо­койте за системите. Просто скочете в тук и сега.