Това е Лао Дзъ.

Лаодзъ живеел в мълчание. Винаги отбягвал да гово­ри за истината, която е постигнал, и постоянно отхвърлял идеята да напише нещо за нея за идващите поколения.
На деветдесет години решил да напусне учениците си. Казал им довиждане и добавил: "Отивам в планините, в Хималаите. Отивам да се подготвя за смъртта. Добре е да живееш с хората, добре е да живееш в света докато си жив, но когато човек се приближи към смъртта е хубаво да се усамоти, за да се отправи към първичния източник в своята абсолютна чистота и самота, незамърсена с думи."
Учениците се натъжили страхотно, но какво можели да направят? Вървели с него в продължение на няколкостотин километра, но постепенно Лаодзъ ги убедил да се вър­нат. Пресякъл границата сам, и пазачът на границата го зат­ворил. Пазачът също бил негов ученик. Той казал:
- Докато не напишеш книга, няма да те пусна да пре­сечеш границата. Поне това можеш да направиш за чове­чеството. Напиши книга. Това е твой дълг, в противен слу­чай няма да те пусна да минеш.
И така, в продължение на три дни, Лаодзъ бил затво­рен от собствения си ученик.
Това е прекрасно. Изпълнено е с много обич. Той бил заставен насила - и това е начинът, по който тази малка книга, книгата на Лаодзъ, Даодъдзин, се родила. Трябвало да я напише, защото неговият ученик нямало да го пусне да мине. Бил пазач и имал власт, можел да му създаде непри­ятности, затова Лаодзъ трябвало да напише книгата. Прик­лючил я за три дни.
Това е първото изречение от книгата:
Дао, за което може да се говори не с абсолютното дао.
ТОВА Е ПЪРВОТО НЕЩО, което трябва да каже: че това, което може да се каже, не може да бъде истина. Това е въведението в книгата. То те поставя нащрек: след това ще се заредят думи, не ставай жертва на думите. Помни за без­мълвието. Помни за това, което не може да се предаде с помощта на езика, на думите. Дао не може да се предаде с думи, а може да се предаде единствено от същество на съ­щество. Може да се предаде, когато си с Учителя, просто с Учителя, като не правиш нищо, като дори не практикуваш нищо. Може да се предаде просто като си с Учителя.
Защо истината да не може да се изкаже? В какво се състои трудността? Истината не може да се изкаже по мно­го причини. Първата и най-основната е: истината винаги се постига в мълчание. Когато вътрешният диалог е спрял, то­гава тя бива постигната. А как можеш да изкажеш чрез звук това, което е постигнато в мълчание? То е преживяване. То не е мисъл. Ако беше мисъл, можеше да бъде изразено, ня­маше да има проблем. Колкото и сложна или комплексна да е мисълта, може да се открие начин тя да бъде изразена. Най-сложната теория на Алберт Айнщайн, теорията на от­носителността, също може да се изрази чрез символи. Няма никакъв проблем. Слушателят може да не успее да я разбере; не в това е същността на проблема. Тя може да бъде из­разена.
Разказва се, че когато Айнщайн бил жив, само двана­десет човека, една дузина, в целия свят го разбирали и раз­бирали това, което той твърдял. Но дори това е достатъчно. Дори и един единствен човек да може да я разбере, тя е би­ла изразена. И дори нито един човек да не може да я разбе­ре в този момент, след векове ще се появи някой, който ще я разбере. И в този случай тя е била изразена. Самата веро­ятност, че някой може да я разбере, означава, че е била из­разена.
Ала истината не може да се изрази, защото достигане­то до нея става посредством тишината, безмълвието, липса­та на мисли. До нея достигаш в състояние на не-ум, когато умът отпадне. Как тогава можеш да използваш нещо, което трябва да бъде отстранено като необходимо условие за пос­тигането на истината? Умът не може да разбере, умът не може да постигне, как тогава може да я изрази? Запомни го като правило: ако умът може да постигне, тогава може и да изрази; ако умът не може да я постигне, умът не може да я изрази. Целият език е напразен. Истината не може да бъде изразена.
В такъв случай какво са вършили всички древни трак­тати? В такъв случай какво прави Лаодзъ? В такъв случай какво правят Упанишадите? Всички те се опитват да кажат нещо, което не може да бъде казано с надеждата, че в теб може да се появи желанието да научиш за него. Истината не може да се изкаже, но при самото усилие да се изкаже, в слушателя може да се появи желание да познае това, което не може да се изрази. Може да се предизвика жажда. Жаж­дата съществува, необходимо й е малко предизвикателство. Ти вече си жаден - как може да бъде иначе? Ти не си блажен, не си в екстаз - ти си жаден. Сърцето ти е разгарящ се огън. Стремиш се към нещо, което да може да утоли жаж­дата ти, но, като не си намерил вода, като не си намерил извора, постепенно ,сам си се опитал са потиснеш тази жажда. Това е единственият начин, в противен случай ще ти дойде прекалено много, няма изобщо да ти позволи да живееш. Затова потискаш жаждата.
Учител като Лаодзъ знае много добре, че истината не може да се изкаже, но самото усилие да бъде изказана ще предизвика нещо, ще извади на повърхността потиснатата в теб жажда. А щом веднъж жаждата се появи на повърх­ността, търсенето, изследването започва. Той те е задейст­вал.
Дао, за което може да се говори не е абсолютното дао.
Най-много може да е относително.
Например, можем да кажем нещо на слепеца за свет­лината, знаейки добре, че е невъзможно да му съобщим каквото и да е, защото той не притежава опит за нея. Но все пак нещо може да се каже - може да се изработят теории за нея. Дори и слепецът може да се превърне в специалист в теориите за светлината; може да стане специалист в цялата наука за светлината - няма никакъв проблем - но няма да разбере какво представлява светлината. Ще разбере от как­во се състои светлината. Ще разбере физиката и химията на светлината, ще разбере поезията на светлината, но няма да разбере фактичността на светлината, какво е светлината. Преживяването на светлината няма да може да разбере. За­това всичко, което се каже на слепеца за светлината, е относително: то е нещо относно светлината, но не е самата светлина. Светлината не може да се съобщи.
Може да се каже нещо за Бога, но Бог не може да се изкаже; може да се каже нещо за любовта, но любовта не може да се изкаже; това "нещо" остава относително. То е относително за слушателя, за неговото разбиране, за инте­лектуалното му схващане, за образованието му, за желание­то му да разбере. То зависи от и се отнася до Учителя: до начина му на изразяване, до средствата му за общуване. Но остава относително - относително спрямо много неща - и никога не може да се превърне в абсолютно преживяване. Това е първата причина, поради която истината не може да се изрази.
Втората причина, поради която истината не може да бъде изразена е, че тя е преживяване. Нито едно преживя­ване не може да бъде предадено... да оставим истината. Ако никога не си познал любовта и ако някой ти каже нещо за любовта, ще чуеш думите, но ще пропуснеш значението. Думата е в речника. Дори и да не можеш да разбереш, ще погледнеш в речника и ще узнаеш какво означава тя. Но значението е в теб. Значението е резултат от опита, прежи­вяването. Ако си обичал някого, тогава знаеш значението на думата "любов". Буквалното значение е в речника, в ези­ка, в граматиката. Но изживяното значение, изпитаното, екзистенциално значение, е в теб. Ако си го преживял, ако познаваш изживяването, думата "любов" незабавно преста­ва да е празна дума; тя съдържа нещо. Ако аз ти кажа нещо, то ще е празно, освен ако не внесеш в него своя опит, свое­то преживяване. Когато в него се появи твоето преживява­не, то става смислено; в противен случай си остава празна дума - думи, думи, думи.
Как може да се изрази истината, след като не си я преживял? Дори в обикновения живот не може да се изрази непреживяното. Ще има само думи. Обвивката, носителят, ще достига до теб, но съдържанието ще се загуби. Към теб ще пътува празна дума; ще я чуеш и ще си мислиш, че я разбираш, защото знаеш нейното буквално значение, но ще се заблудиш. Истинското, автентично значение, възниква от екзистенциалното преживяване. Трябва да го познаеш, ня­ма друг начин. Няма преки пътища. Истината не може да бъде предадена. Не можеш да я откраднеш, не можеш да я вземеш на заем, не можеш да я купиш, не момееш да я заг­рабиш, не можеш да я изпросиш - няма такъв начин. Ако я нямаш, не можеш да я имаш. Какво може да се направи в такъв случай?
Единственият начин - и аз поставям ударението вър­ху това - единственият начин е да живееш с някой, който е достигнал до нейното преживяване. Само да бъдеш с някой, който е успял да я преживее и на теб ще ти бъде предадено нещо мистериозно... не чрез думи - това е скок от енергия. Също както пламъкът от горящата лампа може да се преда­де на незапалената лампа - приближаваш запалената лампа до незапалената и пламъкът прескача - същото нещо става между Учителя и ученика: предаване, което надхвърля пи­санията - предаване на енергия, а не на послания, предава­не на живот, а не на думи.
Дао, за което може да се говори не е абсолютното дао.
Запомни това условие. Сега да видим сутрите: Когато всички хора на земята познаят
красотата като красота,
възниква (познанието) за грозотата.
Когато всички хора на земята познаят
доброто като добро,
възниква (познанието) за злото.
Лаодзъ е абсолютният анархист. Той казва: в момента, в който започнеш да мислиш за реда, възниква безредието. В момента, в който помислиш за Бог, дяволът вече присъс­тва тук - защото мисленето е възможно единствено като противоположности; може да се мисли единствено за двойнствеността. Мисленето притежава дълбоко присъща дуалистинност, то е шизофренично, то е явление на раздвое­ние. Затова толкова се настоява върху постигането на със­тоянието на немислене - защото само тогава ще бъдеш един. Иначе ще бъдеш разполовен, разделен, раздвоен, ши-зофреничен.
На Запад шизофренията постепенно се е превърнала в нещо обичайно, защото всички западни религии, дълбоко по своята същност, са шизофренични; те разделят. Казват, че Бог е добър. Къде тогава да се постави цялото зло? Бог просто е добър и не може да бъде лош, а в живота има тол­кова зло - къде да се постави това зло? Затова се създава дяволът. В момента, в който създадеш бога, незабавно сът­воряваш и дявола. Трябва да ти кажа - Лаодзъ никога не е говорил за Бога, никога. Нито веднъж не е използвал дума­та "бог", защото щом веднъж използваш думата "бог", не­забавно през същата врата влиза и дяволът. Отвори вратата - през нея влизат и двамата заедно. Мисленето винаги е в противоположности.
Когато всички хора на земята познаят
красотата като красота,
възниква (познанието) за грозотата.
Светът ще бъде красив, когато хората са забравили за красотата, защото тогава няма да съществува грозотата. Снегът ще е нравствен, когато хората напълно са забравили за думата "морал", защото тогава няма да съществува безнравствеността. В света ще царува ред, когато никой не го налага насила, когато няма да има кой да въвежда ред. Всички, които се опитват да въвеждат ред, причиняват вре­да - предизвикват безредици и хаос. Ала това е трудно да се разбере. Трудно е, защото умът ни е бил обучен, образован от тези шизофренични мислители. Те казват Избери Бога и отхвърли дявола; бъди добър и не бъди лош. И колкото по­вече се опитваш да бъдеш добър, толкова повече усещаш своята лошотия вътре в себе си.
Никога ли не си забелязвал, че светците, които се опитват да бъдат абсолютно добродетелни, прекалено мно­го мислят за своите грехове? В такъв случай прочети "Изповеди" на Св. Августин. Цял живот се опитва да бъде светец, и накрая се появява признанието за греха. Колкото повече се опитваш да бъдеш светец, толкова повече ще се чувстваш заобиколен от грехове. Опитай.се да бъдеш добър и ще усетиш колко си лош. Опитай се да обичаш и ще се изправиш срещу омразата, гнева, ревността, желанието за притежаване. Опитай се да бъдеш красив, и все повече ще осъзнаваш своята грозота.
Остави дуализма. Остави шизофреничното отношение. Бъди обикновен. А когато си обикновен, не знаеш кой си ти - красив или грозен.
Това е една суфи история:
Един Учител пристигнал със своите ученици в няка­къв хан, където решил да прекара нощта. Ханджията му ка­зал, че има две жени, едната красива, а другата грозна.
- Ала въпросът е, - казал ханджията - че обичам грозната, а мразя красивата.
Учителят попитал:
- Какъв е проблемът? Каква е причината за това? Човекът казал:
- Красивата прекалено много съзнава своята красота; това я прави грозна...- Когато обръщаш прекалено голямо внимание на красотата, вероятно ще станеш грозен...- а другата прекалено много осъзнава своята грозота. Това я прави красива.
Тази, която била красива, непрекъснато мислила, че е красива - и тя станала високомерна, твърде горда. Как мо­жеш да си красив, когато си високомерен? Високомерието е грозно. Тя станала прекалено егоистична. А срещал ли си някога его, което да е красиво. Как може егото да бъде кра­сиво? Другата, която била грозна и съзнавала своята грозо­та, станала смирена, а смирението притежава своя красота. Смирението, без никаква гордост, без никакво его, поражда красота.
Та човекът казал:
- Много съм озадачен. Обичам грозната, а мразя кра­сивата. Моля те да решиш тази загадка. Къде е проблемът? Защо става така?
Учителят извикал всички свои ученици и казал:
- И вие елате, защото това наистина е нещо, което трябва да се разбере.
И казал точно това, което казва Лаодзъ. На своите ученици той казал:
- Не се възгордявайте заради това, че знаете. Ако зна­ете, че знаете, вие сте невежи. Ако знаете, че не знаете, сте мъдри. Един абсолютно обикновен човек не знае дори това, дали знае или не знае. Той живее, изцяло не осъзнавайки себе си.
И сега, искам да продължа още малко тази история. Тя свършва тук. Както я разказват суфите, тя свършва тук, но аз бих искал да и придам един по-дълбок обрат. Искам да ти кажа, че след посещението на този Учител, аз също посетих този хан, след много години, разбира се. И чове­кът, ханджията, дойде при мен и каза:
- Има една загадка. Веднъж ме посети един суфи учи­тел, аз му изложих проблема и той го разреши. Но след то­ва всичко се обърна. Грозната жена се възгордя заради сво­ето смирение, и сега не я обичам. Не само тялото й е гроз­но, сега самото й същество погрозня. А красивата, знаейки, че съзнанието за нейната красота унищожи красотата й, от­страни това съзнание. Сега обичам нея. Не само тялото й е красиво и самото й същество стана красиво.
Та той ме попита: .
- Кажи ми сега в какво се състои проблемът? Но аз му казах:
- Моля те, запази тишина. Ако ти кажа нещо, тогава историята отново ще се обърне. Замълчи!
Самосъзнанието е болестта; фактически, да не осъзна­ваш себе си, означава да постигнеш. Тъкмо това означава просветлението: да нямаш съзнание за себе си. Но в дуализма между едното и другото, между полюсите на дилема­та, как можеш да не осъзнаваш себе си?
Ти винаги правиш избор: избираш да бъдеш красив и грозотата се превръща в твоя сянка; избираш да си религи­озен и нерелигиозността се превръща в твоя сянка; избираш да си светец и грехът се превръща в твоя сянка. Прави из­бор - и ще изпаднеш в разделение, защото самият избор разделя живота. Недей да избираш, не прави избор, нека животът се носи. Понякога прилича на Бог, понякога при­лича на дявол - и двамата са красиви. Недей да избираш. Не се опитвай да бъдеш светец; в противен случай твоята святост няма да е истинска святост - гордостта, която се съ­държа в нея, ще направи всичко грозно. Затова казвам, че много пъти грешниците са постигали божественото, а свет­ците не са успявали. Защото грешниците винаги са смире­ни; мислейки себе си за грешници, не могат да предявяват претенции.
Ще ти разкажа една друга история.
Веднъж един светец почукал на небесните порти, а в същото време, точно до него, почукал и един грешник. Светецът познавал много добре този грешник. Живял в не­говата махала, в същия град, и били умрели в един и същи ден.
Вратите се отворили. Вратарят, Свети Петър, дори не погледнал към светеца. Поканил да влезе грешника. Свете­цът се обидил. Било съвсем неочаквано да поканят грешни­ка.
Той попитал Свети Петър:
- Какво става? Вие ме обиждате. Наранявате ме. Защо не ме посрещате така, както посрещнахте този грешник.
Свети Петър казал:
- Именно за това. Ти очакваш. Той не очаква. Той просто изпитва благодарност, че е пристигнал на Небето.
Ти чувстваш, че си го спечелил. Той изпитва благодатта на Бога; ти считаш, че си я постигнал благодарение на своите усилия. За теб то е постижение, а всички постижения при­надлежат на егото. Той е смирен. Не може да повярва, че е дошъл в Рая.
Възможно е грешникът да постигне, а светецът да не успее. Ако светецът е прекалено изпълнен със своята святост, няма да успее.
Лаодзъ казва:
Когато всички хора на земята познаят
красотата като красота, възниква (познанието) за грозотата. Когато всички хора на земята познаят
доброто като добро, възниква (познанието) за злото... Следователно: Битието н небитието са взаимозависими в развитието...
Използвай и двете - недей да избираш. Животът е взаимна зависимост. Използвай и греха, той съществува с някакво предназначение; иначе нямаше да съществува. Из­ползвай и гнева, и той има някакво предназначение; иначе нямаше да го има. В живота нищо не съществува без своето предназначение. Как може да съществува без някакво пред­назначение? Животът не е хаос, той е изпълнен със смисъл космос.
Битието и небитието
са взаимозависими в развитието,
- така че бъди и не бъди едновременно -
Трудното и лесното са взаимозависими в целостността; Дългото и късото са взаимозависими в контраста; Високото н ниското за взаимозависими в позицията; Звуковете и гласа са взанмозависими в хармонията; Предното и задното са взаимозависими в компания.
Лаодзъ казва, че противоположностите не са в дейст­вителност противоположности, а взаимно се допълват. Не­дей да ги разделяш, разделянето е неистинско; те са едно, те са взаимозависими. Как може любовта да съществува без омразата? Как може състраданието да съществува без гне­вя. Как може животът да съществува без смъртта? Как мо­же щастието да съществува без нещастието. Как е възмо­жен раят, без адът?
Адът не е против рая, те взаимно се допълват, съществуват заедно; всъщност, те са двете страни на една и съща монета. Недей да избираш. Наслаждавай се и на двете. Нека и двете да присъстват. Създай хармония между двете; недей да избираш. Тогава животът ти ще се превърне в симфония на противоположностите и това е възможно най-великият живот. В известен смисъл ще е най-обикновеният, а в из­вестен смисъл ще е най-необикновеният.
Затова казвам, че Буда се носи в небето, в него отсъс­тва земното. Лаодзъ е и двете, земята и небето едновремен­но. Буда, дори в своето съвършенство, изглежда несъвър­шен; Лаодзъ, дори в своето несъвършенство, изглежда съ­вършен и цялостен.
Разбираш ли ме? Опитай се да го проумееш!
Буда в своето съвършенство все пак е несъвършен, в него липсва земното. Той е неземен като дух, телесната част отсъства; той е невъплътен, дърво без корени.
Ти си корени, но само корени; то не е поникнало -дървото още не е покрито с цвят. Буда е само цвят, а ти си само корени - Лаодзъ е и двете. Може да не изглежда така съвършен, като Буда - не може и да бъде, защото винаги присъства и другото - как може да бъде съвършен? Но той е завършен. Той е цялостен. Може да не е съвършен, но е цялостен. И тези две думи винаги трябва да се помнят: не се опитвай да бъдеш съвършен, опитай се да бъдеш цялостен, тотален. Ако се опиташ да бъдеш съвършен, ще следваш Буда, ще следваш Махавира, ще следваш Исус. Ако се опи­таш да бъдеш цялостен, само тогава ще почувстваш, какво означава да си близо до Лаодзъ, какво означава да следваш дао.
Дао е тоналността. Тоталността не е съвършена, тя винаги е несъвършена - защото винаги е жизнена. Съвър­шенството винаги е мъртво - всяко нещо, което стане съ­вършено, е мъртво. Как може да живее? Как може да живее, когато е станало съвършено? - няма нужда да живее. От­рекло е другата част.
Животът съществува чрез напрежението между про­тивоположностите, чрез срещата на противоположностите. Ако отречеш противоположността, можеш да станеш съвършен, но няма да си тотален, ще пропуснеш нещо. Кол­кото и красив да е Буда, той е пропуснал нещо. Лаодзъ не е толкова красив, не е толкова съвършен.
Буда и Лаодзъ стоят пред теб; Лаодзъ ще изглежда обикновен, а Буда необикновен, върховен. Но аз ти казвам: хиляди Буди съществуват в Лаодзъ. Той е дълбоко вкоренен в земята и се е изправил високо в небето; той е и двете, не­бето и земята, среща на противоположностите.
Има три думи, които трябва да запомниш: едната е за­висимост, другата е независимост, третата е взаимна зави­симост.
Буда е независим. Ти си зависим: мъжът зависи от своята жена, бащата зависи от своя син, индивидът зависи от обществото - хиляди зависимости. Ти си зависим. Буда се изправя като връх - независим. Той е прекъснал всички връзки със света: с жена си, с детето си, с баща си - всичко е прекъснато. Той е отхвърлил всичко - един стълб на неза­висимостта. Ти си част; Буда е също част, другата част. Ти може да си грозен - той е красив. Но негова красота същес­твува само благодарение на твоята грозота. Ако ти изчез­неш и Буда ще изчезне. Той изглежда умен заради твоята глупост; ако и ти станеш умен, той вече няма да е мъдър.
Лаодзъ е феноменът на взаимната зависимост - защо­то животът е взаимна зависимост. Не можеш да си зависим, не можеш да си независим - и двете представляват край­ностите. Точно по средата, където животът е уравновесен, е в тяхната зависимост. Всяко нещо съществува с всяко дру­го нещо, всичко е взаимосвързано. Нарани цветето и нара­няваш звездата. Всичко е взаимосвързано, нищо не същест­вува като остров. Ако се опиташ да съществуваш като ост­ров - това е възможно, но ще е неземен феномен, почти мит, блян. Лаодзъ вярва във взаимната зависимост. Той казва: Приеми всичко такова, каквото е, недей да избираш.
Изглежда просто, и все пак е най-трудното нещо, за­щото умът винаги иска да избира. Умът живее чрез избора. Ако престанеш да избираш, умът изчезва. Това е пътят на Лаодзъ. Как да изоставиш ума? Недей да избираш! Затова, той никога не е предписвал някаква медитация, защото не е необходима медитация.
Недей да избираш, живей живота така, както идва при теб - носи се по течението. Недей да правиш усилия да отидеш някъде. Недей да се насочваш към някакви цели; наслаждавай се на момента в неговата цялостност и не се тревожи за бъдещето или миналото. Тогава в душата ти зафучава симфония, нисшето и висшето се срещат в теб и тогава - тогава притежаваш богатството.
Ако си само висшето, ти си беден, защото си като планина, която не притежава долини: тази е бедна планина. Долините дават дълбочината и мистерията; в долините оби­тава самата поезия. Върхът е чиста аритметика; той е ясен. В долината се движат сенките, мистериите Без долината, върхът е беден и без върха, долината е бедна, защото в та­къв случай съществува единствено мракът.
Слънцето никога не достига до нея; тя е влажна, мрачна и тъжна. Най-богатата възможност е да си връх и долина едновременно.
Някъде Ницше е казал... Ницше притежавал един от най-проницателните умове, които някога са притежавани от човешко същество. Заради своята проницателност полудял; бил прекалено голям, умът му бил прекалено велик, не мо­гъл да го понесе. Той казал, че дървото, което иска да дос­тигне до небето, трябва да слезе най-дълбоко в земята. Ко­рените трябва да се спуснат до самия ад, дълбоко навътре; само тогава клоните, върхът, могат да достигнат до небето. Дървото трябва да се докосне и до двете: ада и рая, еднов­ременно до дълбините и висините.
Същото важи и за човека: трябва, по някакъв начин, да се срещнеш едновременно в най-вътрешната същност на своето същество с божественото и дяволското. Не се страхувай от дявола, иначе твоят Бог ще е по-беден Бог. Християнският или еврейският Бог е твърде беден; християнски­ят или еврейският, или мюсюлманският.Бог са безсолни... безвкусни са, защото солта е изхвърлена... солта се е пре­върнала в дявола. Те трябва да станат едно цяло. В същест­вуването е налице едно органично единство между проти­воположностите: битие и небитие, трудно и лесно, дълго и късо, високо и ниско.
Звуковете и гласа са взаимозависими в хармонията; Предното н задното са взаимозависими в компания.
Следователно Мъдрецът: Управлява делата без действие...
Това Лаодзъ нарича Ву Вей: мъдрецът управлява де­лата без действие. Три са възможностите - първата: да дей­стваш и да забравиш за бездействието. Ще бъдеш светски човек. Втората възможност: остави действието, отиди в Хималаите и остани в бездействие. Ще бъдеш духовен чо­век. Третата възможност: живей на пазара, но не позволя­вай на пазара да живее в теб. Действай, без да бъдеш акти­вен, движи се, но отвътре оставай неподвижен.
Аз ти говоря, но вътре в мен цари тишина - говоря и едновременно не говоря. Движа се и не се движа. Действам и не действам. Ако бездействието и действието могат да се срещнат, тогава възниква хармонията. Тогава се превръ­щаш в нещо красиво - не красив в противоположност на грозотата, но красив, в което се включва и грозотата.
Отиди при някой розов храст. Виж цветето и бодили­те. Тези бодили не са против розата, те я защитават. Те са стражите около цветето: защита, защитни средства. В наистина красивия човек, в наистина хармоничния човек, нищо не се отхвърля. Отхвърлянето е против живота. Всичко трябва да се приеме. В това е изкуството. Ако отхвърляш, това показва, че не си човек на изкуството. Всичко трябва да се усвои, да се използва. Ако на пътя има камък, не се опитвай да го отместваш, използвай го като стъпало.
Следователно Мъдрецът: Управлява делата без действие...
Той не бяга в Хималаите. Остава в света. Управлява делата, но без никакво действие. Отвътре не е активен, дей­ствието остава отвън. В центъра остава пасивен. Това Лаодзъ нарича Ву Вей - да откриеш центъра на циклона. Цик­лонът е отвън, но в центъра нищо не се движи, нищо не се мърда.
Проповядва учението без думи.
Тук ти проповядвам едно учение без думи. Ще кажеш, че използвам думи. Да, аз проповядвам... без думи, защото дълбоко в мен не се появяват никакви думи. Това е за теб, не е за мен; словото е за теб, не за мен. Използвам го; не съм използван от него, то не ме изпълва. В момента, в кой­то не ти говоря, изобщо не говоря. Никога не говоря на се­бе си, не съществува вътрешен диалог. Когато не говоря, съм безмълвен, а когато говоря, тишината не се нарушава, тишината остава недокосната.
... Проповядва учението без думи;
Всички неща възникват,
Но той не и.м обръща гръб;...
Той никога не бяга. Никога не отхвърля. Никога не се отказва. Това е смисълът на моя саняс. Думата саняс озна­чава отказване, но аз не проповядвам отказването. Тогава защо те наричам саиясин! Наричам те санясин в смисъла на Лаодзъ: отхвърли и все пак не отхвърляй, остани в света и все пак вън от него - това е срещата на противоположнос­тите. Така че не ти казвам да напуснеш, да оставиш, да из­бягаш от семейството си. Не е необходимо. Бъди там, бъди напълно там, но нещо вътре в теб е над него, нещо се е из­дигнало над него - не го забравяй. Когато си с жена си, бъ­ди с жена си и освен това бъди и със себе си. Това е смисъ­лът. Ако забравиш за себе си и си само с жена си, ти си светски човек. Рано или късно ще избягаш, защото това ще породи толкова много страдание в живота ти, че ще поис­каш да напуснеш, да отречеш и да отидеш в планините. И двете представляват крайността. А истината никога не съ­ществува в едната крайност, истината обхваща крайности­те. Тя е и двете и същевременно нито едната от тях.
Всички неща възникват,
Но той не им обръща гръб;
Дава им живот, но не ги обсебва;
Обичай децата си, но не ги притежавай. Обичай жена си, мъжа си, но не го притежавай. В момента, в който за­почнеш да притежаваш... не знаеш, обаче дълбоко в себе си ти си се превърнал в ^притежание. В момента, в който при­тежаваш, си притежаван. Притежателят е притежаваното. Недей да притежаваш - защото притежанието се опитва да разруши центъра на другия, а той няма да ти го позволи. А ако се опиташ да разрушиш центъра на другия, чрез самото това усилие ще бъде разрушен твоя собствен център. След това ще има само циклон център. Бъди в света и същевре­менно не бъди в него. Нещо дълбоко в теб отива отвъд, но­си се в небето - корените в земята, клоните в небето.
Дава им живот, но не ги обсебва.
Действа, но не присвоява;
Довежда до край, но не претендира за заслуги.
Той просто живее, като част от цялото - как може да претендира за заслуги? Просто живее като част от това ор­ганично цяло, от това съществуване, от тази такавост. Той е част от нея. Как може да има претенции? Как може вълната да претендира за нещо? Вълната е просто част от океана.
Действа, но не присвоява;
Довежда до край, но не претендира за заслуги.
Тъй като не претендира за заслуги.
Затова заслугите не могат да му се отнемат
Това е абсурдната логика на Лаодзъ. Той е абсолютно логичен, но притежава собствена логика. Казва:
Тъй като не претендира за заслуги,
'Затова заслугите не могат да му се отнемат
Ако претендираш, претенцията може да бъде отхвър­лена; ако не претендираш, как може претенцията - която изобщо не е била поставена - да бъде отхвърлена? Ако се опитваш да бъдеш някой в света, може да се докаже, че си никой. Ще .бъде доказано, защото всеки се опитва да е някой, и всеки е конкурент в тази претенция. Но ако не пре­тендираш, оставаш никой - как може това да бъде опровер­гано? Когато си никой, се превръщаш в някой и никой не може да го обори и никой не може да се състезава с това.
Ако се опиташ да победиш, ще загубиш, попитай Александър, Наполеон й Хитлер: ако се опиташ да си побе­дител, ще загубиш. Лаодзъ казва: не се опитвай да побеж­даваш, тогава никой не може да ти нанесе поражение. Мно­го тънка логика, логиката на самия живот: недей да претен­дираш и твоята претенция е абсолютно удовлетворена; не се опитвай да побеждаваш и победата ти е пълна; не се опитвай, просто бъди и всичко, което търсиш, ще дойде при теб от само себе си, доброволно.
Човек, който не се стремил към нищо, който не се е опитвал по някакъв начин да постига успех, който не се е борил да осъществи някаква своя амбиция, внезапно откри­ва, че е удовлетворен изцяло - самият живот идва при него, за да сподели своите тайни, за да сподели своите богатства. Защото човекът, който остава без претенции, се превръща в пустотата; в тази пустота животът непрекъснато излива споите тайни н богатства.
Животът не търпи вакуума. Ако се превърнеш в пус­тота, всичко ще се излее в теб от само себе си. Опитвайки се, ще претърпиш провал; ако не се опитваш, успехът е га­рантиран. Не казвам, че ако искаш да постигнеш успех, не трябва да се опитваш - не, не твърдя това. Той не е резул­тат, той е следствие. И трябва да разбереш разликата между резултат и следствие. Когато слушаш Лаодзъ или мен, раз­бира се схващаш логиката, че ако се опиташ да постигнеш победа, ще претърпиш поражение, защото съществуват ми­лиони конкуренти. Как можеш да успееш в този конкури­ращ се свят? Никой никога не успява. Всеки търпи поражение. И всеки търпи абсолютно поражение, няма изключе­ния. А Лаодзъ твърди, че ако не се опитваш да успееш, ще успееш. Умът ти се изпълва с алчност и казва: "Правилно! Значи това е пътят на успеха. Няма да претендирам, няма да бъда амбициозен, така че моите амбиции да могат да бъдат удовлетворени. Това е стремеж към резултат. Останал си същият - изобщо не си разбрал Лаодзъ.
Лаодзъ твърди, че ако наистина си без претенции, без да се стремиш към някакво уважение, слава, име, успех, ам­биция, тогава като следствие се появява успехът, появява се победата. Цялото съществуване се излива в твоята пустота; ти си осъществен. Това е следствие, не е резултат. Резулта­тът е когато го желаеш; следствието е, когато дори не мис­лиш за него, няма желание, няма мислене за него. То става като част от вътрешния закон на съществуването. Този за­кон се нарича дао.
като не претендира за заслуги,
Затова заслугите не могат да му се отнемат.
Разбери Лаодзъ. И разбери вътрешната си алчност. Защото алчността може да каже... Всеки ден се случва, поч­ти всеки ден - хората идват при мен и аз им казвам медити­рай, но не се стреми към резултата. Те казват: Ако не се спрем и м към резултатите, ще настъпят ли те? Казвам им: да, ще настъпят, но вие не се стремете към тях. И така, те казват о'кей. След няколко дена идват и казват: Чакахме, а досега нищо не се случи.
Изпускаш същността. Не можеш да чакаш. Можеш да чакаш за резултата; не можеш да чакаш за следствието. Следствието няма отношение към теб или към твоето чака­ме То е част от най-вътрешния закон. Настъпва по свои собствени закономерности. Не е необходимо дори да ча­ка «и, защото дори в очакването - желанието. А ако е налице желанието, следствието никога няма да настъпи. Недей да желаеш и то ще се случи. Недей да искаш и то ти е дадено. Исус казва: Искай и ще ти бъде дадено. Почукай и вратата ще ти бъде отворена. Лаодзъ казва: Не искай и ще ти бъде дадено. Не чукай и вратата вече е отворена - само поглед­ни!
А аз ти казвам: Лаодзъ е достигнал до най-големите дълбини, никой не е достигал по-дълбоко. Лаодзъ е най-великият ключ. Ако го разбираш, той е шперцът; можеш да отключиш всички брави, които съществуват, в живота и съществуването. Опитай се да го разбереш. И за теб ще е по-лесно, ако не се стремиш към никакви резултати като последица от разбирането. Просто се наслаждавай на раз­бирането. Просто се наслаждавай на факта, че си на пъте­шествие с този старец. Този старец е прекрасен - не спрямо грозотата; този старец е мъдър - не спрямо глупостта; този старец; е просветлен - не спрямо непросветлението или непросветлений човек. Старецът е тотален. Ти съществуваш в него, а също и Буда. Той е и двамата. И ако можеш да го разбереш, не остава нищо друго за разбиране. Можеш да забравиш за Махавира, Буда, Кришна - Лаодзъ сам по себе си е достатъчен. Той е шперцът.