1. Разработване на платформа на Движението, т.е кои сме ние, какво искаме и как ще го постигнем;

Здравей Ники,
Смятам да публикувам някои неща по тази първа точка, формулирана от теб, но ще подходя по нетрадиционен начин. Причината е, че текста ще е дълъг, не зная предварително какво точно ще включва и най-важното, не е възможно да бъде написан на веднъж. Бих могъл да го напиша целия и тогава да го публикувам, но ще отнеме седмица, или дори повече. Да не забравяме, че като напишеш нещо и го прочетеш след три дни, ще ти се прииска да го редактираш. Но да сложим началото.

Три много важни, точно и кратко формулирани въпроса: кои сме ние, какво искаме и как ще го постигнем.
Кои сме ние? Ние сме граждани и ще си останем такива. Какво искаме? Промяна. Как ще го постигнем? Със законови, парламентарни средства.
Най важната дума тук е "промяна", защото тя е свързана с целта, но ние обикновено я казваме по инерция, автоматично, разбираме я от самосебе си. Но да се замислим.
Какво разбираме под промяна? Нещо всеобхватно. Нуждаейки се от промяна, искаме да променим всичко. Защо? Защо не само някои неща? Това е много важно да разберем.
Когато казваме "промяна", ние влагаме в тази дума не само всеобхватност, ние не разбираме нищо конкретно. Но опитаме ли се да я направим, я разбираме единствено конкретно, общото и тоталното изчезват, сякаш никога не са съществували.
Ще се опитам да го обясня по "битов" начин. Живееш в една къща години на ред и в един момент решаваш да направиш промяна: боядисваш спалнята, но не просто да я боядисаш, а да го направиш в друг цвят; ремонтираш пода, но не просто да го ремонтираш, а от дървено дюшеме да го смениш с паркет. Във всеки момент ти мислиш конкретно, а когато искаш да "промениш" живота си, ти не мислиш конкретно, ти мислиш всеобхватно, тотално. Казваш - искам промяна. Но промяна на какво?
Тук ще направя малко отклонение. Можеш ли да предположиш, колко групи са регистрирани във фейсбук? Десетки хиляди. Във всяка от тях участват от десет до няколко хиляди души. Но един човек участва в десетки, а понякога в стотици групи. Всяка група в крайна сметка има за цел да постигне някаква конкретна промяна. T.e. милиони хора искат да променят хиляди неща. Възможно ли е това? Явно , не, защото ако беше възможно, поне една група щеше да промени поне едно нещо. Но нищо подобно не се случва, нищо не се променя и хората се възмущават и протестират. До кога вече над двадесет години няма да има промяна. Ами например още двеста години, бих казал аз и няма да съм далеч от истината. А сега да се върнем на момента в който се отклонихме - "промяна на какво"? Когато кажем промяна, разбираме тотална промяна на всичко, а когато решим да я направим, започваме да променяме десетки хиляди дребни неща. Явно вместо да се опитваш да промениш десет хиляди неща е необходимо да промениш едно единствено и останалите ще се променят от само себе си. Това е много важно нещо, което трябва да осъзнаем, или ще се движим в същия омагьосан кръг. Независимо дали градиш или рушиш, трябва да насочиш удара в една точно определена точка. Виждали ли сте как се разрушава сграда? Взрива се слага в точките, които носят конструкцията и тя рухва. Но нека вместо с лекота да рушим, да се опитаме да изградим и то не само с лекота, но и за една нощт. А за тези които ще кажат, че е невъзможно, ето как вече се е случвало.

Може би някой ще си помисли, че ще говоря за революции, преврати или войни. Не, нямам намерение да си губя времето с подобни неща. Те не са интересни.
Ето какво се е случило. За да осмислим настоящето, трябва да знаем каво точно се случи на 10-ти ноември 1989 г.
Малко преди това на 2 и 3 декември 1989 г. в Малта се състоя т. нар. „Среща на върха” между президента на САЩ Джордж Буш (Старши) и съветския лидер Михаил Горбачов, на която са били подписани т. нар. Споразумителни протоколи. Тази среща между двамата, всъщност, е била втората, след като преди това те са се били срещнали на 30 май 1988 г. по време на посещението на президента Роналд Рейгън в Москва.
Съгласно текста на абзац 5-ти „в името на оцеляването на цивилизацията двете страни взаимно се задължават да превърнат обществата на двете държавни обединения в общества с пазарна икономика, основаваща се върху частната собственост, управлявани от свободно избираем парламент и независимо правосъдие”. От семантична гледна точка САЩ се задължават да бъдат това, което, всъщност, абсолютно винаги са били. За СССР, обаче, въпросното споразумение означава драматичен демонтаж на държавността и фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип. Не е случаен факт, че в това Споразумение - както, впрочем, и във всичките други споразумения между същите две страни - въобще не е било предвидено прилагане на наказателна „нюрнбергска” процедура срещу военнопрестъпници, държавни и партийни функционери, доктриниращи съзнателно и системно човеконенавистническа идеология. Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на заграбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт.
Пределно ясно е очевидно, че „Договореността в Малта” е била предвиждала „смяна на властта, но не и смяна на собствеността”. Което означава, че е очевидно, че САЩ като световен символ и като лидер на това, което като правило в политиката се нарича Западът, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.
В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това - на 10 декември 1989 г. - бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизъм за управление на страната. Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, бяха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента бе пълен абсурд. В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така бяха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна. При задълбочаващата се икономическа криза и на фона на тези две събития, след проведения от 30 януари до 02 февруари 1990 г. ХІV извънреден конгрес на БКП бе извършена втората голяма промяна – формираният пред 10 ноември 1989 г. правителствен кабинет подаде оставка на 03 февруари 1990 г. и на 08 февруари 1990 г. бе съставено изцяло еднопартийно правителство на Комунистическата партия, ръководено от Андрей Карлов Луканов. Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?” отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроси: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?” и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?”. Отговорите гласяха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция”, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание”. Икономико-стопански промени не бяха поискани и от двете страни на участниците в „Кръглата маса”, като имплицитно бе предпоставено, че бъдещите коалиционни правителства ще решават тези неща. Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Изключително любопитно е, също така, че различията между „двете страни” на Споразумението се свеждаха единствено по въпроса за статуквото, при което, защитавайки статуквото, БКП/БСП се самоопредели като „дясна (консервативна) партия”, а СДС – като „лява”, като „партия на промяната”; а на всичката останала символика бе възложена функцията да внушава обратното.
Казаното до тук е изключително важно, защото:
1.Не е имало революция.
2.Промяната е предварително режисирана и точно изиграна според сценария.
3.Главните герои са "Запада", бившата БКП, създадените от нея БСП и СДС, както и Държавна сигурност, изпълняваща и контролираща указанията на КГБ в съответствие на споразумението в Малта.
4.Българския народ участваше в масовката, като наблюдател, статист, фон, който да предаде на пейзажа колоритен и автентичен вид.
Народа не беше главен герой, той не участва в революцията, нещо повече революция нямаше. Беше извършена манипулация, измама, измислица, в която народа трябваше да мисли че участва. Новия собственик на националното богатство стана БСП/СДС, като замисъла беше да си прехвирлят власта до пълно ограбване на държавата. Така започна голямата кражба.
Да се върнем сега на нашата думичка "промяна". Как да я разберем правилно? Като скъсаме с няколко илюзии и откровени лъжи с които ни мамеха: не е имало революция а добре режисиран театър; не е имало преход, а заграбване на власта и собственоста от бившите комунисти; точно изпълнение на сценария договорен със Запада, под строгия контрол на КГБ и българския му клон ДС.
А народа се радваше, мислеше и се надяваше, че промените са започнали и с радост беше готов да плати цената. И я плати.
Нека си отговорим откровено на още един важен въпрос, възможна ли беше революция, през 1989 г. Отговора е НЕ. Не е възможна и сега. Народа не е имал никакъв шанс да се освободи нито тогава нито сега. Нещо повече, сега стоят за развешаване същите въпроси, които стояха и през декември 1989 г. а именно: преход към друг тип обществена организация, смяна на елита, преразпределение на заграбения и съсредоточен в номенклатурата обществен продукт; смяна на властта, и собствеността; кой е легитимен да участвува в политическия живот; как ще бъде определен преходът към новото статукво. Тези и много други въпроси са сърцевината на "промените", които не се състояха и чакат някой да ги включи в дневния ред на обществото ни. От казаното до тук можем да си направим един важен извод. Не е необходимо да се мъчим да променяме хиляди неща, а да променим онова единствено, или онези няколко неща, след което хилядите неща ще се променят както сме желали, без дори да полагаме усилия за това.
Погледнато от тази нова позиция, нова гледна точка, думата "промяна" сякаш ни се струва по ясна, достъпна, достижима, сякаш по лесно можем да я реализираме. Това за съжаление не е вярно, а в действителност е поредната илюзия, която системата се е погрижила да ни поднесе, ако случайно не се хванем в капаните поставени до тук. За да разберем този хитър номер, нека проверим /тестваме/ следната хипотеза.
Да предположим, че народа иска чрез Референдум, да предложи на всенародно допитване един, или няколко от следните въпроси: Парламентарната Република - като форма на управление, партийната система, пазарното стопанство, правата на гражданите, законодателството. В примера, избираме въпроси, които могат да променят системата, т.е. /политическия модел/. Ясно е, че такъв характер въпроси са от компетенциите на Велико Народно събрание. Ето каква е защитата на системата от законодателни атаки на народа.
Предложение за произвеждане на национален референдум може да бъде направено от инициативен комитет на граждани с избирателни права, събрал не по-малко от 200 000 подписа на граждани с избирателни права. Народното събрание приема решение за произвеждане на национален референдум, когато това е поискано от инициативен комитет с подписка, съдържаща подписите на не по-малко от 500 000 български граждани с избирателни права и не противоречи на ограниченията по чл. 9, ал. 2, 3 и 4. И все пак ако си толкова амбиционен и наивен, че смяташ, че ще събереш над 500000 подписа, те чака изненада. Според ЗАКОНА ЗА ПРЯКО УЧАСТИЕ НА ГРАЖДАНИТЕ В ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ И МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ, чрез национален референдум не могат да се решават въпроси:
1. от компетентността на Великото Народно събрание;
2. по чл. 84, т. 4, 6, 7, 8, 10, 12, 16 и 17, чл. 91, 91а, чл. 103, ал. 2, чл. 130, ал. 3, чл. 132а и чл. 147, ал. 1 от Конституцията;
3. за размера на данъците, таксите и трудовите и осигурителните плащания и вноски;
4. на държавния бюджет;
5. на правилата на вътрешната организация и дейност на Народното събрание.
И ако това не ти е достатъчно, не могат да се подлагат на референдум в тяхната цялост кодекси и закони, които уреждат изцяло материята в дадена област.
С две думи, никакви съществени промени които могат да уязвят, дискредитират илизатруднят системата, да не говори за промяната й. Това е просто "табу"!
Крепоста е защитена, Патрициите пируват, Пажовете забавляват господарите си и това ще продължи още 1000 години. И в това е голямата заблуда на управляващите. Крепоста е готова да падне всеки момент, без дори да бъде атакувана. Ето как ще стане!
***
Както виждате отделихме много внимание на една единствена дума "промяна" и това не е случайно. Промяната към която се стремим /нищо, че в повечето случаи само я чакаме/, е действие, нaсочено на вън, от нас към нещо извън нас. Нашите действия за промяна извън нас са в много широк диапазон: от промяна на дребни битови неща, до промяна на света. И независимо какво се опитваме да променяме, обикновено забравяме, че можем да променим само това, което зависи само и лично от нас.
Да се опитаме да определим нещата, които са във възможностите ни да променяме. Можем ли да променим света? Определено , не. Можем ли да променим хората около себе си? Също не. Можем ли да променим себе си? Можем, но не искаме. Това е последното нещо, което бихме направили. Та ние имаме толкова добро мнение за себе си, как така ще се променяме. Ще променим другия, но не и себе си. Едновременно с това наблюдаваме как всичко около нас се променя. Как става тази магия, как се прави този номер. Егото ти дори е готово да се усъмни - да не би пък наистина ти да променяш света? Остави тази сладка надежда, ще те разочаровам, ти променяш само себе си, но го правиш неосъзнато. Когато променяш себе си, ти веднага, моментално променяш всичко около себе си. Единствено твоята неосъзнатост на това действие, на тази промяна, ти пречи да видиш собственото си чудо и да се възгордееш от умението си. Това е и втория основен принцип. Можеш да промениш само себе си, но променяйки себе си, променяш света около себе си. Единственото което се иска от теб е да се променяш осъзнато, и тогава ще можеш целенасочено да променяш нещата около себе си. Това е тайната, да осъзнаеш думата "промяна". За това отделихме толкова време на една единствена дума, говорейки за нея, ние я осъзнавахме. Но осъзнаването не е наша самоцел. Осъзнаването е средство. Ние осъзнахме, че колкото и да се опитваме, насочвайки усилията си от нас на вън, да променим системата, да я унищожим, или да постигнем каквато и да е промяна, това е невъзможно и едновременно с това всеки ден ние го правим, но без да полагаме усилие, без да вдигаме революции, възстания, преврати, протести, гладни стачки или каквото и да е друго, ние всеки ден променяме света, но неосъзнато. Всяка промяна в теб, променя света около теб. Погледни как системата е безсилна, тя не реагира, тя не ти се противопоставя, тя няма защита срещу теб, не е имунизирана. Побеждаваш я без никакво усилие. Само за експеримент, опитай да я атакуваш, опитай се целенасочено, осъзнато да промениш нещо от системата, независимо какво е то, тя ще отреагира на секундата, в състояние е дори да те унищожи. А сега обърни стратегията. Промени първото нещо в себе си, което ти е под ръка. Чувстваш яд, или злоба, или болка, безсилие, промени ги и всичко около теб ще се промени на секундата без да почувстваш никаква съпротива. Можеш да се гордееш, ти си победител. Но за да можеш да осъществиш "промяна" ти липсва едно единствено нещо и то се нарича "отговорност". В живота ти може да си отговорен родител, отговорен работник, дори отговорен общественик, но ти е отнето правото да си отговорен за управлението на държавата, в която живееш. А когато нямаш отговорност, ти нямаш и права. Какво е станало с тях ли? Делегирал си ги, на народните представители. Но никой не ти е казал, че правата и отговорността ти вървят ръка за ръка. Можеш да делегираш правата си, но не и отговорността. Това е причината дори когато преотстъпваш свои права на някого, ти да не си губиш правото, то пак си е твое, ти си му собственика, просто някой друг го ползва за малко и през цялото време ти си отговорен. Но политическата система ти е внушила, че ти не отговаряш за управлението на държавата. Има там политици, министри, народни представители, те отговарят. В действителност те са си присвоили, откраднали са твоята отговорност, а заедно с нея и твоите права. Ти вече си нищо. Как се е случило всичко това?

***
Историята с тази кражба е много стара. През последните 2000 години, много велики умове са си задавали въпроса, кой трябва да управлява държавата. Някои са смятали, че трябва да управлява царя, или краля, други - монарха, трети народа, четвърти пролетариата, има страшно много варианти. Но истината е, че трябва да управлява закона. Дори, не точно закона, той може да е добър или лош, а правото, което е нормата, която трябва да се следва. Правото е като истината, тя не може да бъде вярна или невярна, истината просто е. Всички знаем какво пише над входа на Народното Събрание - "Съединението прави силата". Този текст не е подходящ, трябва да пише - "Право, справедливост и морал". Това са трите условия /критерия/, на които трябва да отговаряш за да престъпиш този праг. В Народното Събрание няма нито съединение, нито сила. Нещо повече, събранието не е народно, а партийно, а народните ни представители са партийни представители, а не народни. В Народното Събрание се решават и защитават не Народните, а Партийните интереси. Тези именно партийни интереси са причината да бъдат откраднати твоята отговорност и твоите права. Въоръжени с тях депутатите стават независини, недосегаеми от своите избиратели, заживяват свой собствен живот независещ от народа. Ще те попитам, след като този твой избраник по никакъв начин не зависи от теб, защо ще се грижи за теб, по коя елементарна логика ще прояви инициатива, желание, или морал да направи нещо за народа си. Това няма как да се случи. Ще дам само един пример, при идване на "власт" на поредното правителство, първия закон който беше внесен в Народното Събрание, беше закона за хазарта. Просто той е бил на първо място в тясно партийните интереси. Ще си позволя да направя един паралел с една държава, която има султан, формата на управление е абсолютна монархия и се казва Бруней. Султана на Бруней управлява вече 40 години, цялата власт е концентрирана в ръцете му, лично се разпорежда и отговаря за финансите на държавата, той е законът, той е всичко. Но ако попиташ който и да е Брунеец, той ще ти каже, че се гордее със своя султан, защото той мисли и се грижи за народа си и му пожелава още дълго да управлява. Ще кажеш, лесно му е на Брунееца с този петрол... Не е въпроса в петрола. Султана на Бруней не е подвластен на нечии интереси, над него не стои партия, която с някакво си мнозинство да е взела едни решения, които той ще трябва да изпълни/ако султана чуе това, ще падне от смях/, повярвай ми не е въпроса в петрола, а във свободата, султана не е зависим и именно защото е свободен, може да си позволи да се грижи за народа си. Погледни сега Народното ни събрание и ми покажи един единствен независим, свободен депутат - няма такъв. Обърни внимание, аз не казвам честен, достоен, знаещ и можещ. Каквито и качества да има, те ще бъдат използвани за партийния интерес, а не в интерес на народа. Ето това е истинската причина, депутати, правителства, президенти, министри, да не се грижат за теб. Те са зависими. Дори целия петрол на Бруней да пренесем в България, нищо няма да се промени. Просто заграбването и борбата за власт, ще се издигне на по високо ниво.
От казаното до тук, можем да направим следните изводи:
1.Нито един от елементите на политическата система, парламент, президентство, правителство, партии, не могат, не са в състояние да направят нещо, което е в интерес на народа.
2.Каквото и да се предприеме някой от елементите на политическата система, парламент, президентство, правителство, партии, да направи нещо в интерес на народа е обречено на провал.
Казано с други думи не е възможно да се промени нещо в полза на народа, без да се промени системата.
Много е важно да сме на ясно, съгласни ли сме с горния извод. Ако сме съгласни, ще трябва да насочим действията си към промяня на системата, ако не сме съгласни действията ни ще са в съвсем друга насока. А сега да видим, ако приемаме тези изводи, как се променя политическа система.
***
Има точно два начина: силов и по доброволен, конституционен път. С първия няма да се занимаваме. За втория, ще кажа само, че никоя политическа система не се предава доброволно, без борба. За нас нещата са още по трудни, защото не искаме да унищожим системата, а да я демонтираме и да изградим нова. Няма да обяснявам защо е така, надявайки се, че всеки който чете това помни всичко, което беше унищожено през последните 20 години. Унищожението е приоритет на слабия, недалновидния, алчния. Имам претенцията, че ние не сме от тях. Има едно правило, което ще спазя, а то гласи, че не можеш да унищожиш нещо, ако не го познаваш. За това ще направя едно историческо познавателно отклонение, което е много важно и за да компенсирам търпението ви, ще се опитам да е максимално интересно. Касае се за началото, много назад във времето, началото и на злото, и на доброто, онова, което ни е направило такива каквито сме сега. Това което ще прочетеш, не съм го написал аз, няма как да го съчиня, защото не съм присъствал, нещо повече, дори не съм бил роден. Написаното са документални факти на хора, които са били свидетели на събитията и за това са реални и истински. Но да не губим повече време. Да поговорим за първата Българска Конституция. Било февруари 1879 година.
В Търново, се събирали депутатите на първото българско Народно събрание, което трябвало да учреди реда и правилата, по които да се управлява новата българска държава, затова го нарекли Учредително събрание.
Депутатите, на брой 229 души, се делели на три категории:
24 били назначени от руския императорски комисар – чорбаджии, синове на заможни семейства, изучени в Русия или в Европа, и разни бивши членове на турски учреждения;
117 влизали по право: 105 били представители на губернските, окръжните и градските административни съвети и на съдилищата (назначени преди това на тези постове също от руския императорски комисар), 12 били представители на висшето духовенство – българските владици, еврейският равин и турският мюфтия;
88 души били избрани пряко от народа – учители, еснафи,селяни и попове.
Искам да отбележа за радост на днешните патриоти, че в това първо българско Народно събрание имало 14 турски депутати. За присъствието на жени тогава не можело да става и дума. Освен депутатите от Княжество България, в Търново пристигнали депутати и от Македония, от Южна България, от Одринско, от Трънско, но те нямали право да участват в Събранието, нарекли ги депутати сираци.
Но преди да се открие официалното Учредително събрание на 10 февруари 1879 година, по една покана анонимна, която канеше всичките народни представители на заседание в училището „Св. Никола", на 8 февруари става първото заседание.
Присъствуват повече от триста души, освен депутати от Княжеството са и депутатите от другите български земли - „депутатите сираци".
Тук, в това заседание, присъствуват и някои драгомани на европейските агенти, които следяха всичките движения и разисквания на депутатите, тук присъствуваха и кореспондентите на някои европейски вестници, между които кореспондентът на в. „Standart" г-н Фицджералд и тоя на в. „Times" г-н Грант.
Така в Търново започнали да действат едновременно две народни събрания: официалното събрание - заседавало в бившия конак, а неофициалното - общонародното събрание – заседавало в училището при църквата „Св. Никола". Второто събрание, както ще видим, диктувало атмосферата и споровете в първото. И тъй, общонародното събрание в училището на църквата „Св. Никола" трябвао да реши:
да се разтури Учредителното събрание, с което да се демонстрира официално несъгласие с решението на Берлинския конгрес, или да присъствуват всички при отварянето на Събранието, но веднага да се пристъпи към разискването на „всенародния въпрос" и докато не се реши този въпрос, да не се пристъпва към разглеждането на Органическия устав.
Долу-горе така и станало. След като негово блаженство бившият екзарх дядо Антим I бил избран за председател, а за подпредседатели - Петко Каравелов и Тодор Икономов, в Събранието започнали безконечни и горещи прения:
дали да се напише мемоар до Великите сили, или да не се пише, ако се пише - от името на Събранието ли да се пише или пък неофициално?
Още първите дни, при обсъждането на общонационалния въпрос във и вън от Събранието, депутатите се разделили рязко на два противоположни лагера с противни възгледи: лагера на „старите" (консерватори) и на „младите" (либерали).
За куриоз: „старите" оглавявал 26-годишният Константин Стоилов, а сред „младите" се перчели беловласите Петко Рачов Славейков и Драган Цанков.
Има още един куриоз, или както казва Добри Ганчев, една мъчно обяснима наглед неразбранщина: водителите на консерваторите (Стоилов, Греков, Начович) са западни възпитаници, тези на либералите (Каравелов, Драган Цанков, Стамболов) – от Русия. Излиза, че либерализмът иде от абсолютическа Русия, консерватизмът – от либералния Запад.
В Търново се развиха толкози страсти - пише в мемоарите си Тодор Икономов, - изказаха се всевъзможни хули и се посяха лоши семена, семена на ненавист, за взаимни гонения, за незачитание.
Достатъчно беше едни лица да кажат за едно нещо бяло, за да се поддържа от другите, че то е черно.
Ако представителите на българския народ, цветът на народа, погледнаха така на своето призвание към свободен политически живот, какво ли ще прави простият народ?
Дано Бог ни опази!
Бог не ни опази, имаше си друга работа - семената на ненавист, посети тогава, дават изобилен плод и до днес.
Политическото разделение на българския народ, породило се тихомълком преди повече ит век под сурдинката на робството, в първия ден на свободата избуяло на воля. Парадоксално е, но причината за това разделение бил въпросът за обединението на същия този български народ.
Пререканията продължили цял месец, сигурно щели да продължат още, но на 7 март дошъл приказ (заповед) от Негово Императорско Величество Царя Освободител Александър II:
„По въпроса за поднасяне от името на Събранието меморандум до европейските държави - такива действия на Събранието са изходящи вън от пределите на задачата, която му е показана. Подобни отстъпвания трябва да се считат незаконни".
Точка.
За противодействие не можеше да става и дума – пише Симеон Радев и добавя: Царят Освободител бе най-висшата морална власт, която се е упражнявала някога над българския народ.
И депутатите послушно и дружно преминали към задачата, която им била показана: приемането на Органическия устав, сиреч - нашата бъдеща конституция, чийто проект бил изработен от царските хора и одобрен лично от Негово Императорско Величество Александър II.
Този Органически устав е една голяма загадка. И досега нямаме отговор на въпроса:
как така една държава с атавистичен феодален абсолютизъм, с монарх - неограничен самодържец, една държава, където цари цензура, където няма помен от свобода на мисълта и на словото, където няма парламент, няма партии, където всяка прогресивна мисъл е подложена на терор - как тази най-назадничава страна в Европа дава на България проект за конституция, която по своята демократичност и либералност надминава най-демократичните тогавашни конституции в Европа?
Тайната може би се крие в сложната противоречива личност на Александър II. През 1861 година той отменил крепостничеството в Русия, освободил селяните от вековното робство, заради което е наречен Цар Освободител (дважди Цар Освободител бил наречен след нашето Освобождение), отслабил цензурата, въвел реформи в армията и в съдебната система (внимание: отменил смъртното наказание!) Същевременно този либерален цар Александър II подлагал на безмилостен терор и русификация Полша, Беларус, Украйна и Литва, забранил в съответните страни употребата на полския, беларуския, украинския и литовския език;
особено жесток бил Царят наш Освободител към Полша: ликвидирал я не само като държава, но и като географско понятие - прекръстил я на Привислие, а по време на януарското въстание през 1863 година хвърлил срещу въстаниците цялата си армия и освен избитите безчет в осеммесечните кланета, заповядал да бъдат екзекутирани още хиляди поляци, а други десетки хиляди, оковани във вериги, били заточени в Сибир.
На 14 март 1879 година Учредителното събрание най-сетне започнало да обсъжда проекта за конституция на Княжество България.
Текстовете, осветляващи свободата и равенството на гражданите, били гласувани единогласно:
Всичките Български подданници са равни предъ закона. Разделение на съсловия въ България не се допуща.
Титли за благородство и други отличия, също и ордени не могътъ да съществуватъ въ Българското Княжество.
Сравнено с Русия, където било пълно с барони, графове, князе, величества, височества, светлости, сиятелства и всякакви благородия - това било истинска плебейска революция!
Но не съвсем. Имало едно изключение. „РАЗДѣление на съсловия в България не се допуща", а същата България ще се управлява от княз и лицето на Негова СВѣтлость Князя се обявявало за свещенно и неприкосновенно.
Тук е заложено първото противоречие, което ще се окаже фатално за по-нататъшната наша съдба. България ставала конституционна монархия.
Тези, които претендират, че познават българската история, ще се сетят да попитат:
Как така?! Нали Левски говореше за чиста и свята република - как така монархия? И как така нито един от народните представители дума не обели за републиката? Това не е ли предателство на идеалите, за което се бориха нашите възрожденци?
Но аз имам сериозно основание да попитам.
Дали някой от тези народни представители е знаел, дали някой е бил чувал за Наредата на Левски, дали до тези наши народни представители са достигнали думите му:
„С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление)"?
Ако знаеха - как не са трепнали от застрашителното му предупреждение:
„Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република" и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система (сиреч конституционна монархия!), то и таквизи ще се считат за неприятели на Отечеството и ще се наказват със смърт".
Уви, народните ни избраници не са били чували за тези думи на Левски. Ще ти кажа защо! В началото на 1871 година, през януари, в Букурещ в редакцията на вестник „Свобода" се получила дописка от България, която завършвала с думите:
И ето, че идем, г-н редакторе, през вестникът ви да представим народното мнение пред света.
В бележка към дописката г-н редакторът на вестника Любен Каравелов пояснява:
Тая дописка е писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво, ние познаваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен; а, второ, той в продължение на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си с неговата дописка.
Дотук добре. За съжаление обаче редакторът Любен Каравелов решил да украси и дописката - преработил я, изгладил я, дообяснил я, доуточнил я, разводнил я и казано направо - окепазил я. Още по-лошо: фалшифицирал най-важното в нея:
Ще имаме едно знаме - пишел дописникът, - на което ще пише: „Свята и чиста р е п у б л и к а".
(Тези три думи сигурно вече те подсещат кой е бил този дописник...)
Каравелов го поправил - сменил и трите думи:
На нашето знаме тряба да бъдат написани само три думи: „С в о б о д а и с е к и м у с в о е т о!"
Изглежда, много се плашели по онова време от думичката република (повече, отколкото от думичката свобода), щом дори председателят на тогавашния Български Революционен Централен Комитет, Любен Каравелов побързал да я махне.
Каравелов ги беше зачеркнал (виж глава VII от Книга трета) и вместо тях в Програмата към Устава на БРЦК бе записано:
„Формата на бъдащето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато българското освобождение стане дело свършено".
Думите на Левски за демократската република стигнаха до всички нас по-късно - след като бе изровено газеното тенеке, в което Мария Николчова бе скрила архива на Дякона.
Но нека да чуем автентична част от най-бурните дебати:
Истинската буря се разразила при обсъждането на въпроса да има ли парламентът две камари: долна (Събранието) и горна (Сенат)?
Консерваторите, имащи самочувствието на нотабили, се виждали седнали горе в сенатските кресла, откъдето ще имат възможност да дърпат юздите на плебса долу в Събранието – и всячески доказвали необходимостта от Сенат:
така са устроени повечето държави в Европа и извън нея - говорел Тодор Икономов; в Събранието ще влизат хора със слабо политическо възпитание, млади и ревностни момци и самодоволни еснафи, склонни към увлечения подир всяка нова идея за разни реформи, което гибелно ще действува върху държавния порядък в страната, та Сенатът, съставен от умни, благонадеждни и честни люде, от заслужени и отличивши се по-високи чиновници, литератори, учени и духовни лица, ще може да ги озаптява.
- Представете ми, моля ви, поне едного от сегашните дейци, които са за сенатори? - провикнал се от галерията за публика Стамболов. - Да не би хаджи Иванчо хаджи Пенчович, дето обеси Левски?
А на трибуната излязъл Петко Рачов Славейков и се провикнал:
- Оскърбително е за целия народ да се приеме една предубедителна присъда за пълната му неспособност и некомпетентност в решенията на народните дела и да признае за способни и компетентни само някои привилегировани лица. Много по-добре и по-умно мисли за себе си сам един народ, който носи тегобите и разбира де му утрепва, отколкото могат да мислят за него привилегированите люде, които и при добра воля мъчно угаждат де и как могат да му помогнат и много пъти го чешат там, дето не го сърби. Имайте, господа, по-голяма вяра към народа и към неговото благоразумие.
В онова възрожденско време мнозинството от народните представители, прости и необразовани, неизкушени все още да се мислят за хора по-горе от другите, наистина се чувствали част от народа, а вземи и похвали народа, че е умен, честен или храбър - и той ще тръгне след теб, готов на всичко.
Залата се тресяла от ръкопляскания и овации. Вече ставало безпощадно ясно, че Сенатът ще пропадне безвъзвратно.
Тогава внезапно, когато посред речта си Славейков споменал с присъщия си чепат селски хумор за нещо адвокатите и ги нарекъл скакалци, от залата се разнесъл вопиющ вик:
- Нас псуват! Какво прави председателствующият? Защо не спре оратора?
Викал Григор Начович.
- Долу председателят! - извикал друг консерватор, Балабанов.
Никой от тях не бил адвокат и нямало защо да се обижда - те просто търсели повод да провалят Събранието и да отложат обсъждането на въпроса за друг ден, та да имат време да предизвикат намесата на Русия, която в проекта за конституция предлагала да има Сенат (наречен там Държавен съвет). В своите спомени Димитър Маринов пише:
Депутатите чорбаджии бяха насядали не на обикновените си места, а между селяните и еснафлиите депутати, което показваше, че нещо изнапред е скроено, а сега сновяха между депутатите и викаха:
- Бягяйте! Ще ни избият!
А пък дядо Милетий, дядо Григорий и архимандрит Константин отидоха по-далеч. Като напускаха залата с демонстрация, обръщаха се към селяните и другите с думите:
- Бягайте! Вярата ни пропада!
Депутатите бяха настанали на крака със стиснати юмруци едни срещу други и викаха, колкото ги глас държи, а на някои места се дадоха и по някоя плесница.
Кореспондентите, слисани, избягаха в съседните стаи и оттамо наблюдаваха грозната сцена, очаквайки тая караница да свърши с кървава схватка.
Още минутка и залата щеше да бъде празна, защото не само селяните и еснафлиите депутати, но и мнозина от болшинството паднаха в недоумение. Психиката на тълпата, по закона на сугжестията, беше обхванала всички.
Настъпил бе критически за съдбата на Събранието момент. От прага на отворената врата преосвещенство Милетий викаше:
- Бягайте! Що стоите още?
Тая последната дума не беше доизказал, когато някой го сграбчи отзаде под мишниците и тласна го така силно низ стъпалата надолу, щото всички чуха как владиката се сгромоляса, а задните чинове бяха видели как калимавката на архиерея се търкулнала надолу.
Тоя някой беше Драган Цанков. Като тласна владиката, той затвори вратата и със стиснати юмруци се обърна пребледнял, със светнали очи към депутатите и викна:
- Всеки на местата си!
Цанков беше в този момент безподобен. Всеки замръзна на мястото си.
Славейков, който през всичкото време стоеше на трибуната с хладнокръвие, продължи и свърши своята реч:
- Няма по-голяма глупост от тая да счита човек себе си по-умен от всички и да претендира да управлява другите. Приемем ли Сената, ние ще утвърдим помежду си един клас хора привилегировани, които не ще са освен едно съсловие. Помислете и тогаз решавайте!
- Нам дембелхане не ни е нужно! - изръмжал рошавият Каравелов.
И Сенатът бе отхвърлен.
По тоя случай Симеон Радев казва 30 години по-късно:
- Българският либерализъм има своята първа победа и демагогията влезе официално в политическия ни живот.
Кой крив, кой прав - може и днес, век по-късно, да се спори. Но подплашени от спомена са довчерашното робство или пък опиянени от свободата, нашите предци са записали в тази конституция най-красивия сред всички закони в нашата история:
Всекой робъ, оть какъвто полъ, вера и народностъ да бъде, свободенъ става, щомъ стъти на Българска територия.
Само това да беше записано в първата наша конституция, щеше да е достатъчно, за да я наречем велика. Тук искам да помълчим и оставим коментара за друг път.

Има моменти в които, за да продължим напред е необходимо да се върнем назад, толкова, колкото е необходимо. Връщането е с една единствена цел, да стигнем до първопричината, онова нещо, следствие на което всичко последващо е следствие. Това първонаяално нещо е първото след освобождението Велико Народно Събрание. За това ако днес искаме да променим нещо, трябва да тръгнем от Велико Народно Събрание. Свикване на Велико Народно Събрание! Ако си забелязал, много политици говорят за свикване на Велико Народно Събрание и нова Конституция. Нека това да не те обърква. Да, Великото Народно Събрание е Конституционния инструмент, който ще демонтира системата /обещах да ти кажа как ще стане това/. Но не свикано от някоя партия, или от парламента, а онова Великото Народно Събрание свикано от теб. Сега да уточним кой си ти. Според Чл.1. от Конституцията: България е република с парламентарно управление. Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция. Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.
Следователно, ти си Суверена. И когато казвам "ТИ" го разбирам буквално, защото суверен е не само целия народ, а и всяка негова част. Суверен е и отделния човек. Той има същите права, каквито ги има "суверена". Това е изключително важно, защото не само група граждани, но дори и един единствен гражданин може да упражни Конституционните права на суверена.
Ще го повторя: Началото е свикване на Великото Народно Събрание, но не от когото и да е, а от суверена.
Тук е момента да си припомниш, когато говорех за твоята отговорност, за твоите права и за твоята свобода. Всички те са регламентирани в Чл.1. от Конституцията. Той винаги е бил най-важния. Преди, ръководната роля на Партията, сега твоите суверенни права. Този Чл.1. е отговора на въпроса кой си ти: ти не си народ, гражданин, или гражданско общество, ти си "суверенът". Това определение ти дава политически статут, а останалите, граждански. За това представителите на политическата система те наричат народ, гражданин, електорат, понякога дори тълпа, но никога суверен. Това не е случайно. Причината е, че политическата система по никакъв начин не иска да се говори са твоя политически статут, ако може дори да бъде забравен, зачеркнат, унищожен. И до някъде е успял. Но докато Чл.1. от Конституцията съществува суверенните ти права са неприкосновени и непосредствени. Е това вече идва в повече, не стига че ти си притежателя на цялата власт, ами и можеш да я упражняваш пряко и непосредствено. Т.е. ти нямаш нужда от посредници за да проявиш и приложиш притежаваната от теб власт. Преди да спра за да си отдъхнеш и осмислиш казаното искам да си спомниш какво ти казах за султана на Бруней. Между теб, "суверена" и султана на Бруней няма никаква разлика. И двамата притежавате пълната власт. Ха сега се сети какво произтича от това.

Според Чл. 12. от Конституцията
(1)Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси.
(2)Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.
Добро утро! Сдруженията на гражданите нямат Конституционни, Суверенни права. Според този член, ако си в група от граждани, ти не си суверен. Кога тогава си? Никога! А, момент, тук откровено ни е подсказано как можем да извършваме политическа дейност, като влезем в политическите партии.
Нямам намерение отново да обяснявам /ще обидя умствените възможности на четящия/ че след като цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява от него непосредствено, няма как да му бъде отнета.
Тук е мястото да формулираме един много важен извод:
Народа е притежателя на държавната власт и в този смисъл той не може да се бори за власт, защото не можеш да се бориш за нещо, което притежаваш.
Тъй като Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, никоя политическа партия не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет. Фактически народа в качеството си на "суверен" се явява единствен мандатодател на политическите партии. Нещо повече, партиите съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите.
Но както всичко друго в нашата мила родина, всичко казано по горе е обърнато с краката на горе. Как нещата да си дойдат на мястото? Като сменим правилата и цялата система.
1.Казахме вече за свикване на Велико Народно Събрание, но инициирано от народа.
2.Целта му е да приеме нова Конституция, но пректа за тази нова Конституция Трябва задължително да бъде подготвен от народа/суверена/.
3.Сърцевината на промяната е заменянето на съществуващия политически модел, с гражданско политически модел. Гражданите, не само да могат да си поставят политически цели, но и да извършват политическа дейност, и то пряко.
4.Подготвяне на икономически проект за развирие на България.
Как се развиват нещата в момента? Някаква партия , самостоятелно или в коалиция, печели избори, взема власта и започва да управлява. От следващия ден се случват следните неща: другите партии и всякакви политически играчи, започват да коментират имат ли управляващите програма, какво правят или не правят, как всичко което правят е погрешно и как те са предупреждавали, че това ще се случи. През цялото време няма значение дали действията на правителството са правилни или не, целта е те да бъдат дискредитирани и опозицията да вземе власта. Когато почувстват, че управляващите са затруднени от канонадния огън, измислят причина за вот на недоверие. До каква степен са се самозабравили! Ако някой иска вот на недоверие, трябва да попита първо теб - суверена. Не само да те информира, но и да поика одобрението ти. Това е признак на уважение. Сбърканите неща са толкова много, че само ще кажа, няма нищо което да е на ред. Всичко трябва да се промени.
Редно е да се замислиш и попиташ кой ще свърши конкретната работа. Ще ти отговоря по следния начин. Колко са хората, които в момента са във висшия ешалон на власта, президентство, министерски съвет, народно събрание, кметства, общински съвети...
Да предположим, че са 3, 5, 10 хиляди. Сега ги махни, представи си, че просто ги няма. И всичко зависи от теб, трябва да направиш всичко от самото начало. Но помисли за тези които са "минали" през власта през последните 20 години. Какви са били те? Също като теб, обикновени граждани /преди да се превърнат в богоизбрани/. В момента сред народа има хиляди по добри от тях и като експерти, и като дипломати, политици, и като хора с качества. Разполагаме с всичко което ни е нужно, просто трябва да създадем новите правила. Когато това се случи, ние ще разполагаме с плана, програмата, ноу-хау, наречи го както искаш, с това, което ще промени нещата.
Тук има една тънкост, за която управляващите не знаят. Когато разполгаш с проект за промяна, който е одобрен от целия народ, не ти трябват стачки, протести, митинги. Тогава, ще се случи нещо като чудо, гражданската, политическа воля, ще се противопостави на партийната политическа воля. Ако излезеш на стачка, могат да те арестуват, дори убият, но когато заявиш, аз не те признавам, аз нямам повече нужда от твоите услуги, тогава ставаш неуязвим, силата ти е огромна. Това е не гражданско, а политическо неподчинение. Допълнително ще разгледам икономическата програма и нейната международна подкрепа, без която не може да има успех. Но забеляза ли, че казах, че това ще се случи, когато целия народ подкрепи новото. За да разберем как става това трябва да разберем и осъзнаем думата "съгласие". Тази дума е важна, колкото и думата "промяна". Нещо повече, Без съгласие, няма промяна.

И така, каква е ролята на думата съгласие. Първо, тя е принцип на взаимоотношение, различен от партийното правило, за подчинение на малцинството на мнозинството. Ще го кажа простичко и ясно. Ако четирима души седят на една маса и са партия, и тримата искат да пият ракия, а четвъртия вино, то четвъртия или ще пие ракия, или ще напусне масата. Това е причина толкова често партиите да се люспят, роят, разцепват и в крайна сметка размножават. На същата маса, при същата ситуация ако четиримата са граждани, всеки ще си пие каквото иска, без това да попречи на каквото и да е. Съгласието е мотив и стимул изключително по-силен от принудата.
Принципа на съгласие е пряко свързан със свободата на човека и няма нищо общо с принудата, която се прилага в партийния модел. Но съгласието не е единствен принцип на гражданския партиен модел. Освен доброволност, а не принуда, организационно гражданската структура е хоризонтална, а не вертикална. В партийната структура има единоначалие, а не колективизъм. Гражданските структури са линейни, хоризонтални и естествения принип на развитие е от долу на горе. Но по важно е да разберем защо сегашния политически модел трябва да се смени с гражданско-политически модел. В следващите редове често ще употребявам понятието "гражданско общество", за това искам предварително да уточня, че има разлика между гражданско общество и гражданско-политически модел.
Гражданското общество и държавата съществуват и преди капитализма. С термина "гражданско общество" се означава човешка общност, чиито членове се намират под въздействието на законите, с което се осигурява мир помежду им и доброто държавно управление, а индивидите в нея са граждани, участващи в политическия живот. Това съответства на самата идея за свободата като предимно политическа свобода - свобода за участие в обществените, политическите дела. Това разбиране, при което понятията общество, гражданско общество, държава не се ограничават, продължава да съществува до началото на Новото време 17-18 в. След този период се формират и развиват капиталистически обществени отношения и на преден план със своите претенции излиза буржоазната класа. Възникват обществени и икономически структури, непознати дотогава. Субектите на частна собственост искат свобода, предимно стопанска и договорна, искат политически и юридически гаранции за интересите си. Искат ред и сигурност. И именно в това се проявява ролята на държавата. Вече обществото има интереси, различни от интересите на държавата. Обществото за първи път осъзнава, че трябва да се ограничи деспотичният контрол на държавата върху гражданското общество, че то и неговите членове се нуждаят от гаранции за естествената им свобода. В държавите с развита демокрация този период отдавна е минал, но няма да коментирам ние къде сме по пътя.
Истинският създател на теорията за гражданското общество е Хегел. В гражданското общество индивидите се ръководят само от частните си интереси. Между тях се образува обществена връзка, при която всеки зависи от другия. Тук индивидите са равни субекти на правото. Тяхната юридическа свобода, индивидуалната частна собственост, защитата на правата от нарушения, а също поставянето в ред на законодателството и авторитетен съд, образуват правните основи на гражданското общество. Възгледите за гражданското общество са се променяли в историята. По-важно е да се очертае съвременното схващане, че гражданското общество е неполитическата, невластовата, "цивилната" част на обществото. Няма гражданско общество, без да е признат принципът на формалното равенство на отделните лица. В гражданското общество съществуват формални обединения, но изградени доброволно. В държавата принципът на доброволността е възможен и съществува, но в рамките и върху основата на властните отношения.
След всичко казано, вярвам е ясно, че понятията "общество" и "гражданско общество" в съвременното познание не съвпадат. Гражданското общество преминава различни етапи, формира се постепенно.
Днес нашето гражданско общество и държавата ни имат вида на развитите капиталистически държави от 19 век. В този период на гражданското общество съответства и т.нар. съвременна представителна държава, а именно:
1. Държавата е суверенна, не зависи от друга власт върху територията на страната.
2. Държавата излиза от името на цялото население, или поне претендира открито да е негов официален представител, формално юридически тя се обособява от различните съсловия, класи и пр.
3. Появяват се и започват да функционират представителните учреждения от парламентарен тип.
4. Формира се професионален управленски апарат, йерархически организирана система на управление със строго определени функции на отделните й елементи.
5. Събират се данъци, но със съгласие на представителните органи.
6. Признава се юридическото равенство на всички граждани (или поданици) (без да са изключени различни цензове) и се обявяват формални гаранции за правата и свободите им.
Правата и свободите започват да се схващат като елемент и сфера не толкова на държавата, колкото на гражданското общество.
През миналия век държавата засилва намесата си в стопанския живот, разширява се регулиращата й роля в икономиката и културата. Съответно се развива социалното законодателство, разширява се сферата на публичното право. Изменя се смисълът на понятието "правова държава". Съвременното гражданско общество (в развитите западни страни!) е достатъчно независимо от държавата и има достатъчно сили да я застави да му служи.
Къде сме обаче ние в този процес на развитие? Можем ли ние, след като не сме извървели истински първите етапи на гражданското общество, да се включим направо в най-новия му етап - етапът на 21 в.?
В България гражданското общество е във вид удобен на съществуващия политически модел, послушно, апатично, неинициативно, разединено, услужливо, пристрастно, неспособно на творческа инициатива и всичко това защото и предишната и сегашната политическа система имат нужда да бъдем точно такива - безотговорни, лишени от права, несигурни, невярващи, хора обречени на безисходица.
Държавата е всеобща обществена форма, но тя, като относително самостоятелна, може да се откъсне от обществото, да се отчужди от него и от неговите съставки, дори да се "възкачи" върху него и в определена степен да го погълне. На Запад ако държавата се дестабилизира, на преден план излиза здравата структура на гражданското общество. Историята, познава такива състояния в развити икономически дърдави, но у нас това състояние е перманентно. Ето защо големият въпрос, който се задава е къде са границите, които "разделят" гражданско общество и държава, къде са границите, до които държавата може да се намесва в обществените дела в името на общия интерес, без да изпадне в етатизъм и още по страшно в тоталитаризъм.
Липсата на демокрация в сферата на държавата влияе негативно и върху гражданското общество, и върху личната сфера на отделните индивиди.
Изграденото гражданско общество предполага и рационално изградена суверенна държава. Съвременната държава може да бъде разбирана само като организирана чрез правото и действаща чрез правото. Ако е слята с обществото (държавната собственост като господстваща, стопанският живот - изцяло в ръцете на държавата, обществените образувания - изкуствени, тъй като са казионни, духовният живот - държавно дирижиран и т.н.), държавата на практика е несуверенна, нейните граници не са точно определени, понеже държавни функции упражняват и други социални структури, които дори без всякаква правна опора направляват формално признатите държавни звена. В такива условия за законност и правов ред от гледище на потребностите на съвременното гражданско общество не може да се говори. В такива условия държавната власт може да е силна с авторитарните си и диктаторските си изяви, но е слаба с управленските си възможности. Такава власт не създава, а разрушава гражданското общество. Когато се разглежда отношението гражданско общество държава, неминуемо се поставя голямия въпрос за легитимността на държавната власт.
Ако обобщим казаното до тук, можем да направим следните заключения:
1.Политическия модел в България, се възпроизвежда чрез интересите на политическите партии, които са в явно противоречие с интересите на граждабското общество.
2.Държавата, като институция не прилага демократични принципи и влияе негативно и върху гражданското общество, и върху личната сфера на отделните индивиди.
3.В България няма изградено гражданско общество, съотвтстващо на съвременните демократични принципи.
4.Създаването на псевдодемокрация е превърнато в принцип на управление на държавата.
5.Не е възможно в рамките на съществуващата система да се създаде и съществува партия, която да представлява интересите на суверена /обществото/.
6.Единствено гражданското общество, е в състояние да промени политическия модел в гражданско-политически.
Гражданското общество, веднъж формирало се, независимо от степента му на развитие не понася революционните преобразования и революционните политически методи. То си служи с реформиране, а реформата - това е законът.
Именно от това има нужда обществото - от промяна на закона, на правилата, на системата.
Има две критични точки:
1.Поне 20% от гласоподавателите трябва да поискат промяна, да, онази промяна с която започнонме.
2.Поне 10% от гласоподавателите трябва да осъзнаят, че са алтернативата, онова нещо, което ще създаде новата система. Не случайно наричам гражданското общество "нещо", защото в момента то е нищо. За това в началото определих осъзнаването, като онова задължително условие, без което не може да се направи и крачка напред.
3.Единствено гражданското общество може да създаде нова политическа система, която да е в хармония, да отговаря и да не е в противоречие с обществото, както е сега. Единствения естествен начин това да се случи е осъзнатото гражданско общество, да излъчи и издигне от долу, на горе подходящите хора, които да създадат Проекта, не само на новата граждансо-политическа система, но и план включващ промяна на всичко в детайли касаещо: икономика, финанси, стопански отрасли, екология, образование, здравеопазване, култура...всичко.
Сред тези хора ще бъдат и онези, които ще осигурят не само всенародното му обсъждане, но и международна подкрепа. Без тези две условия, промяната е невъзможна. Но ние трябва да сме убедени и да сме на ясно , че имаме точно две възможности, да еволюираме /да осъзнаем отговорноста и силата си/, да променим държавата и съдбата си, или да вегетираме до пълното ни израждане в нещо, към което ни води съществуващата система. Трета възможност няма.

Следва отговор на въпроса. Що е легитимност на държавната власт?
Тя може да се търси само в рационалното прилагане на демократичните процедури, в признаването на върховенството на принципа за правата и свободите на личността (той предполага и правата на малцинството) и частично в специални случаи в принципа на професионализма и компетентността. Накратко: на свободното гражданско общество съответства като легитимна правовата държавна власт.
Не мога да не отбележа поне две принципни постановки в Конституцията на Република България от 1991 г.:
първата - правата на личността (по мое мнение понятието обхваща и правата на човека, и правата на гражданина) са издигнати във "върховен принцип" (преамбюл). Не висш, а върховен! Това ще рече, че те са фундаментът на правовата държава и легитимиращият фактор на властта в Републиката;
втората - правата на личността са разположени в системна нормативна връзка с конституционните понятия за (а) правовата държава, (б) свободното развитие на човека и (в) свободното развитие на гражданското общество (чл. 4).
Ако претендираме, че имаме сериозни основания, не само да анализираме и критикуваме политическата система, но и да я променим, сме длъжни задълбочено и компетентно да отговорим на поставения въпрос. И именно защото отговора може да бъде единствено изключително професионален, не задължавам и не препоръчвам, тези които не са специалисти по право да го четат. За тях ще кажа, че критерий за истинската легитимност, е само един - съответствието на дадения вот с общочовешките ценности. Съобразно този критерий през последните седемдесет години властта в България е нелегитимна.

В съвременните условия понятието „легалност” на властта и на поведението (разбирано преди всичко именно като легалност на държавната власт и на поведението по отношение именно на държавната власт) се схваща като типично юридическо понятие, означаващо установяване, признаване и поддръжка на дадената власт именно от законите, и преди всичко от конституцията като най-висша опора на властта на законите. Тази интерпретация, обаче, се сблъсква поне с две групи факти и обстоятелства, разкриващи очевидната илюзорност и несъмнената неадекватност на специализирано-юридическата интерпретация на легалността.
Първо, конституциите и законите могат да бъдат приемани, изменявани и отменявани чрез най-разнообразни способи. Така напр. досегашната практика на типичните военни преврати и революции разкрива, че създадените т. нар. „военни съвети” или „революционни съвети” обикновено извършват смяната на субекта на властта и провъзгласяват нови (временни или постоянни) конституции, като отменят действуващите конституции и основаното върху тях законодателство чрез най-просто декретиране и без точно (а често пъти и без каквото и да е) спазване на изрично предвидените за тази цел същински законови процедури.
Така напр. в Ирак по този именно начин през 1970 г. е била "легализирана" "временната" конституция, която запазила своето /временно/ в продължение на няколко десетилетия. Приетата пак по този начин през 1971 г. от емира на Обединените Арабски Емирства конституция е в сила и днес. Пак по този външно опростен и по същество нелегален начин в Бразилия конституцията е заменена от т. нар. „институционни актове”, а в Етиопия – от т. нар. „прокламации”. В редица държави като Непал, Саудитска Арабия и др. монархът просто "благоволява да дари" с конституция "своя верноподанически народ". През 1993 г. в Русия действието на Конституцията от 1978 г. е било преустановено не по предвидения в самата нея легален начин, а с най-обикновен указ на президента.
Второ, понякога конституциите и съответствуващите им закони, приети в най-точно съответствие с установените за това напълно легални по своята форма процедури, по своето съдържание легализират диктаторска, тоталитарна система. Такива са били напр. конституциите и законите на Русия и СССР в периода на съветския строй, на фашистка Германия, на расисткото законодателство в ЮАР до приемането на временната конституция от 1994 г., и др. Това обстоятелство разкрива факта, че в условията на тоталитарните и авторитарните политически режими конституциите и законите могат да се приемат по външно формално напълно демократични способи и процедури, без това да пречи на техната антидемократична същност, и в тези случаи юридическата легализация или легалност несъмнено е само демагогска и илюзорна.
Така, очевидната илюзорност и несъмнената неадекватност на специфично и тясно юридическата интерпретация на легитимността, схващана като легалност, в тези случаи закономерно налага необходимостта от намирането и прилагането на една значително по-широка, по-пълна и по-адекватна интерпретация на проблемата за неоспоримото основание на съществуването и упражняването на властта от определен властови субект (субект на властта) и за дължимото поведение на различните властови обекти (обекти на властта). Именно като такава встъпва политико-юридическата интерпретацията на легитимността.
Политико-юридическото интерпретиране на понятието "легитимност" на властта е достатъчно широко - и то така, че да може да обхваща като свои съставни части включително и редица съществено важни юридически елементи на интерпретацията.
Политико-юридическото интерпретиране на понятието "легитимност" на властта може да обхваща и обикновено обхваща като свои съставни части включително и редица съществено важни специфично юридически елементи на интерпретацията, но нерядко то може въобще да няма никакво отношение към закона, а понякога дори е възможно изискването за легитимност съвсем определено и директно да изисква наличието на явно и категорично противоречие със закона и с изискването за законност.
Легитимността е процес (който не е задължително формален, а често пъти дори е именно неформален), посредством който властта придобива своето състояние на признатост, правилност, оправданост, целесъобразност и прочее белези, отразяващи нейното пълно или поне доминиращо съответствие с волята на обектите на властта (формиращи феномена, който може да бъде наречен "обществото като цяло").
По своята същност процесът на легитимизацията и крайният резултат – самата легитимност на властта - не са свързани с приемането на определени правни правила за поведение в обществото (макар че това би могло да влиза в процеса на легитимацията), а са свързани с раздвижването на определени важни звена от сферата на вътрешните установъчни и комплексни структури на обектите на властовото въздействие, които структури имат решаващо значение в мотивационния механизъм на поведението, насочено към институционализиране на онези личности и организации, които обектите на властовото въздействие възприемат като напълно отговарящи на техната представа за месианистичната функция на субекта на властта.
В този смисъл легитимността на властта е израз на "пълната преданост" на обектите на властовото въздействие на определени техни, напълно собствени, дълбоко лични, и като правило - чисто субективни и обикновено почти напълно неадекватни - представи за месианистичност на определени личности, на определени организации или на определен цял обществен слой, които обектите на властовото въздействие считат за напълно отговарящи на техната представа за идеални властови субекти (т. е. за идеални господари).
В основата на тази „преданост” неизменно лежи представата и вярата, че именно тези властови субекти отговарят по най-пълен начин на изискванията на властовите обекти за полагането на грижи и за обезпечаване на определени техни блага и интереси, т. е. че именно тези личности, организации или социални слоеве са "идеалният пастир на стадото", към което обектите на властовото въздействие напълно доброволно и с подразбиращо се самодоволство се самопричисляват.
В този смисъл "легитимационната нагласа" на масите, които са обект на властовото въздействие, е толкова динамична или консервативна, колкото са динамични или консервативни архаичните психо-ментални пластове, интересите и потребностите на тази маса - или, още по-точно – колкото е адекватно осъзнаването на тези интереси и потребности и готовността за техното отстояване.
Оттук, разбира се, произтичат редица други важни изводи и съображения. Преди всичко, неизбежно се налага изводът, че всеки процес и резултат на легитимиране на дадена власт съвсем не е процес на спокойно и мъдро търсене и намиране на някакви абстрактни и идеални съпоставителни и оценъчни критерии и съображения, а винаги е процес на динамичен, противопоставителен и конфронтационен сблъсък на съвсем конкретни (отделен е въпросът доколко те са рационалистични и адекватни) ранжирания на интересите и потребностите на участниците (отделните личности, социални слоеве и организации) в легитимационния процес.
На второ место, тъй като реално наличният обем на ресурсите за удовлетворяване на потребностите на дадено общество винаги е много по-ограничен от претендируемия обем, то винаги неизбежно се налага необходимостта от въвеждането от субекта на властта на официални (реални или демагогски) и неофициални (винаги реални) критерии за реда и степените на удовлетворяемост.
Всяко общество винаги и неизменно се сблъсква с абсолютно реалния и непреодолим за него факт, че наличният обем на ресурсите позволява пълно удовлетворяване на претендируемия обем само за една съвсем малка прослойка, докато за останалите слоеве този обем позволява само частична или дори никаква удовлетворяемост на интересите, нуждите и претенциите. Строго рационалистично погледнато, поставеният пред тази непреодолима фактическа ситуация субект на властта очевидно неизбежно е изправен пред риска да получи вот на нелегитимна оценка. Хилядогодишната история на човешкото общество обаче сочи, че такова нещо на практика никъде не се случва.
Постигането на подобен практически резултат се дължи на това, че във всичките тези случаи субектът на властта извършва формално спазване на изискванията за легитимност, като насочва усилията си към създаването и поддържането на такива властови механизми, които са в състояние да обезпечат съответни слоеве на обществото да не могат да осъзнаят определени свои потребности и интереси - или, ако все пак са успели да ги осъзнаят - да бъдат мотивирани да не предявяват съответни претенции.
На трето место, при разглеждането на "легитимационната нагласа" на обектите на властовото въздействие през призмата на динамиката на техните потребности и интереси, и най-вече на динамиката на техното осъзнаване и претендиране, се разкрива, че онези обекти ва властовото въздействие, чийто представи за легитимност на властта не са удовлетворени, все пак винаги разполагат с възможността да се позовават на своята аргументирано обоснована представа за легитимност, и така да отстояват позицията (стратегията) си на пълно отхвърляне на "фактическото" и "официално легитимното" с аргумента за неговата "нелегитимност". Или иначе казано: легитимационният процес винаги позволява "легитимността за едни" да бъде разглеждана като "нелегитимност за другите".
На четвърто место, разглеждането на "легитимационната нагласа" на доминиращия в даденото общество социален слой разкрива и механизма на легитимирането на т. нар. "поголовна експроприация на експроприаторите", прилагана в държавите с комунистически режим на управление.
Несъмнено експроприацията е явление, което няма абсолютно никаква легитимност от гледна точка на общите правни принципи и конкретните правни норми, действуващи както преди, така и по времето на нейното прилагане. До и по това време принципите и нормите на всички правни системи в света, са предвиждали възможност за национализация единствено на определени обекти, и то винаги със съответствуващата реална и справедлива компенсация, размерите на която подлежат на обжалване и съдебен контрол. Този акт е крайно нелегитимен не само от гледна точка на собствениците, но и на всички останали слоеве на населението, включително и от гледната точка на социалния слой на пролетариата; които слоеве, обаче, или не са били достатъчно ясно осъзнавали този факт на нелегитимност, или (поради най-различни причини) са били мотивирани да не изразяват външно (нито словесно, нито поведенчески) същинското си собствено гледище по този въпрос, бидейки поставени пред риска "на живот и на смърт" от помитащия натиск на лумпен-пролетариата, за който слой всеобщата експроприация притежава най-висша степен на легитимност.
На пето место, при разглеждането на "легитимационната нагласа" на доминиращия в даденото общество социален слой следва неизменно да се има предвид, че поради невъзможността легитимността на властта да се формира по съвкупно-резултативен начин от "цялото общество", то при нейното формиране всъщност участвува само една част от обществото - доминиращата в него част.
В съвременните цивилизационни условия легитимираната по този начин власт, обаче, все пак не само няма абсолютно никакво право да отвръща с и да упражнява наказателни акции, репресии и диктатура към онзи обществен слой, който не е дал на властта своя положителен легитимационен вот, а дори има абсолютното задължение да уважава и да зачита правото на упражняване на нелегитимационен вот на всеки член на обществото. От своя страна пък упражнилият правото си на нелегитимационен вот член на обществото (т. е. неучаствувалият с положителен вот в легитимационния процес) има задължението да се подчинява на волята на легитимираната власт.
Легитимността придава на властта необходимия й авторитет, устойчивост и стабилност в обществото; тя е мотивационният механизъм, каращ населението доброволно и съзнателно да се подчинява на властта, на нейните органи и представители. Колкото е по-висока степента на легитимност на властта, толкова по-широки са възможностите за управление на обществото чрез доброволното спазване на изискванията в това отношение и при минималното прилагане на "силова управленска енергия".
"Аритметическото мнозинство", обаче, не винаги е и може да бъде истинска основа за легитимността на държавната власт, защото не винаги и не всички оценки на мнозинството, даващо вота си за и при формирането на волята на държавната власт са и могат да бъдат правилни, хуманни и легитимни както към другите хора, така и към тех самите. Така напр. всички народи, дали легитимност на тоталитарната държавна власт (италианският - на фашизма, германският - на националсоциализма, руският, българският и пр. - на комунизма) всъщност са действували нелегитимно както против други хора, така и против самите себе си – в края на краищата и италианският, и германският, и руският, и българският народ заплатиха твърде скъпо дадения от тех вот на легитимност на тоталитарната власт.
Решаващ критерий за истинската легитимност, следователно, е и може да бъде само един - съответствието на дадения вот с общочовешките ценности, а това именно съответствие формира основанието на съществуването на т. нар. иманентна легитимност на властта.

Отделихме много време на въпроса за легитимност на държавната власт, поради една елементарна причина. Нелегитимната власт поражда криза, а продължителната нелегитимност на държавната власт поражда тотална криза. Факт е и не подлежи на коментар, че България е в системна криза. Какво означава това?
Преди всичко кризата в България започна далече преди световната криза. За разлика от предимно финансовия характер на световната криза, в България тя е и икономическа. Мерките които взе Валутния борд, консервираха финансовата криза, но не я ликвидира, а я превърна в перманентна. Цялостната политика на "прехода" доведоха до дълбока политическа криза. Невъзможноста на управляващите да защитят интересите на народа, доведе до криза на обществото. Заразата се разпространи и обхвана всичко, което може да се обхване. Ето това аз наричам системна криза и няма да сбъркаме, ако я наречем "криза на системата". Такава криза не свършва, когато свърши световната криза, тя си е наша, ние сме си я създали, отгледали и ние трябва да си я оправяме. А до тогава ще й сърбаме попарата.
Ето например как Президентът Георги Първанов се опитва да обясни ситуцията в България с тезата, че става въпрос за установен у нас "олигархичен политически режим". Той умишлено е пропуснал най-важното – винаги, когато в историята на човечеството е ставало дума за "олигархичен политически режим", никога не е бил поставян под съмнение легитимният характер на огромното богатство на олигарсите, като е бил поставян под съмнение единствено легитимният характер на тяхната политическа власт. Никога не се подвеждайте, когато Мафията се опитва да се преименува на Олигархия.
Днешният политически режим в България, разбира се, няма нищо общо с олигархичността, тъй като е нелегитимна и престъпна не само политическата власт на свръхбогатите, а и самото им богатство, което е придобито по изключително брутален, престъпен и мафиотски по своята същност начин.
Изводът е, че ако България не успее да стабилизира парламентарната си система, ако тя не утвърди парламентарните си институции и не ги владее в степен, която развитите държави си служат с тях, нейната интеграция в глобалния свят може да не се състои. В началото на XXI век демократичното представителство е в криза, защото гражданският интерес все по-трудно намира начини да участва във вземането на решения на национално, регионално и глобално равнище.
В този свят България може да остане географско понятие, а българите екзотични групи, които нямат инструменти за участие в решения, които ги засягат. За да не се реализира тази прогноза, са необходими няколко прости и лесно изпълними неща.
Първото, вече се е случило. Хората разбират, осъзнават, до болка са на ясно, че която и да е от известните на "пазара" партии да управлява, нищо няма да се промени. Хората разбират, че всички партии - стари, нови, бъдещи, са само отрочета на деморализираната политическа система, придобили уродлив и отвратителен вид.
Обществото е снело доверието си към партиите. Не вярва в партиите, а продължава да гласува за тях. Тук не говоря и не включвам негласуващите, това е отделна тема, на която е добре да се спрем когато имаме възможност. Но гласуващите, дори да са под 30%, защо го правят? Причината е много простичка. Тези хора са ивървели първата стъпка, но не са извървели втората. Те вече не вярват на партиите, но все още вярват на хората. А каква е втората крачка, която трябва да извървим? Тя е, че не можем да вярваме на партиите, но не можем да вярваме и на хората в тези партии. За каква вяра става въпрос? За доверието ни и вярата в тях, че партията и хората в нея ще работят в наш интерес и ще го защитават. Да извървим тази втора крачка, означава да осъзнаем, че е невъзможно който и да е партиен кандидат да защитава други интереси освен партийните. Защитавайки партийните интереси, този човек /партиен кандидат/, не само няма да защитава гражданските /обществени/ интереси, той няма да защитава и държавните интереси. Това е генезисът, първопричината всяка партия родена и подчинена на съществуващия у нас политически модел да е антинародна, антиобществена, антиконституционна и нелигитимна. Политическата система в България превърна всички партии в антиконституционни и нелигитимни спрямо народа в качеството му на суверен в съответствие с чл 1. от Конституцията. За да продължим напред, всеки индивид и обществото като цяло трябва да извърви тази втора крачка, защото ни очаква третата, още по-трудна по-важна и по-отговорна стъпка. Но преди да минем към нея трябва да изясним едно много важно нещо. Нито аз, нито обществото ни е правилно да бъдем против партиите и техните елити, просто така, от спортна злоба. Това е също толкова вредно колкото ако безрезервно сме за партиите. Ако просто отречем партиите и ръководните им кадри, значи нищо не сме разбрали и така необходимата втора крачка, никога нама да можем да извървим.
Партиите си съществуват на всякъде по света и аз не казвам да бъдат премахнати. Партията е група от хора обединени от политически цели. Тя е посредник между обществото и държавата при провеждане на държавната политика. Като всеки посредник, партията изпълнява определени политически цели в съответствие с идеологията си. За да се разбере къде е проблема, ще направя една аналогия. Религията също е посредник, между теб и бог. Идеологията на всяка религия е във вярата. Всичко което изповядва една религия /бог, задгробен живот, чудеса,/ не може да бъде доказано. Няма как да го пипнеш или видиш, а и не е това целта. Цялата религия се крепи на вярата, която те прави религиозен и няма нужда да ти се доказва, че има Бог, ти си вярващ, или не вярваш и пак няма нужда да ти се доказва, ти няма да повярваш.
В обществения и особено в политическия живот не се работи на "вяра". Тук трябва да доказваш. И тук започва "фокуса", който партията иска да ни пробута. Ще се абстрахирам от вицовете и "легендите", които се разказват за партийните обещания. Ще кажа само, че свещенниците има какво да научат от партийните лидери. Партиите искат да им повярваме. Всички политически дебати и най-съвършено режисираните, преследват една цел, да повярваш.
Аз нямам нищо против и спрямо всеки един политически лидер, който може да притежава изключителни качества, аз съм против начина, по който партията го принуждава да ги използва. Ако се огледаш в обществото ще откриеш стотици, дори хиляди хора с изключителни качества, които не само могат да заемат мястото му, но дори и ще се справят по-добре. Защо това не се случва? Какво прави партийния лидер толкова специален и незаменим. Ще ти кажа, партийната му принадлежност.
Стара истина е, че ако на един човек, на смъртния му одър махнеш всичко което притежава /богатство, титли, власт, имоти.../, ще остане човекът. Ако на този политик му свалиш "седемте кожи", ще остане един обикновен гражданин, също като теб. Кажи ми сега, на какво основание той смята, че има право да иска от теб да му вярваш. Няма такова право, не притежава нищо повече от теб, което да му даде такива права. И въпреки това си го позволява и дори някога успява. Но не е най-важното, че си му повярвал. Взел е вота ти, успял е да те накара да гласуваш за него. Целта е изпълнена, влязъл си в политическия му храм и си запалил свещичка. Нищо че като излезеш гордо ще заявиш: "Аз не му вярвам". Това вече не го касае и не го интересува.
Ако успеем да осъзнаем всичко това, сме на прага на третата крачка. А тя се състои в отговора на един елементарен въпрос. След като нито партиите, нито техните лидери са в състояние да направят живота ти по-добър, кой може да го направи?

Третата стъпка не може да се направи, без да е осъзната от обществото, или поне от една достатъчно голяма част от него. За да можем да си представим нещата визуално, нека да приемем, че на описания до тук партиен интерес, противопоставим обществения интерес, като опростен математически модел. Отделния индивид и неговия интерес е едно малко векторче /като стрелкичката на компас/, която се движи във всички посоки.
Още когато човек се роди, се раждат и неговите интереси. Като дете играе, радва се на родителската любов и грижи, после тръгва на училище, попада в нова среда, нови контакти, приятелства, а после започва да работи, разбира, че има не само приятели, но и врагове. Така слой след слой интересите се натрупват и училището, и обществото му обясняват и го учат, че имало висш интерес, по-голям от неговия. Ако детето някой ден стане партиен лидер, министър-председател, или дори президент, то вече е убедено, че висшия интерес е толкова "висш", че понякога човек трябва да даде дори живота си за него. И докато се усети се е превърнал в националист, идеалист, комунист, фашист, или какъвто и да е друг "ист". Тази еволюция на ценностната ти система е абсолютно задължителна, ако искаш да бъдеш приет за "свой" в политическите среди. Но никога не печелиш, без да загубиш. Колкото повече признаваш висшия интерес на обществото, толкова по чужд ставаш за индивида в това общество.
Ние сме забравили, че най-важен е отделния индивид. Един единствен човек е по важен от цялото общество. Трудно ти е да го приемеш, но то е толкова вярно, колкото е вярно, че "суверен" е народа, но всеки един отделен човек също е целия суверен. Как рефлектира тази измама в живота? Правителството провежда държавна политикан за изграждане на макроикономика, а ти живееш в микроикономика; правителството строи инфраструктура и магистрали, а твоята уличка на която живееш нито е ремонтирана, нито можеш да паркираш; правителството ти доказва със статистически цифри, че безработицата намалява, но ти я виждаш около себе си, дори тропа и на твоята врата. Държавата прави всичко за обществото, ни ти си стоиш все беден и нещастен, и въпреки това още вярваш, че обществения интерес е по-висш от твоя личен интерес. Да, така си възпитан, но от кого? От същите тези, които те държат в бедност. Не е възможно отделния човек да е беден, а обществото да е богато. Това, просто няма как да стане. Държавната политика трябва да е насочена към отделния индивид. Той е най-важния. Типичен пример е когато полицията иска права да подслушва, с аргумента, че е в обществен интрес. Тогава обществото скача и заявява, да но не и на цената на индивидуалната свобода. Длъжни сте да защитите обществения интерес без да накърните личния. Не можеш да си позволиш зарави обществените интереси да жертваш личния, индивидуалния интерес, каквато политика се провежда от 1990г. Тогава др. Андрей Луканов каза: в България няма да има средна класа, ще има само малко на брой много богати и много на брой бедни. Богатите ще бъдем ние, "бившите комунисти", защото притежаваме властта. И тази директива се изпълнява и до днес, и ще се изпълнява, докато ние не прекратим това безумие. Точно толкова, колкото е богат и доволен отделния човек, толкова богато и доволно ще бъде и обществото.
Направих това изяснение за да разберем механизма на "подмяна" на интересите. В конституцията висш е интереса на суверена, в политическия живот на държавата. В живота обаче, държавата се гради за да служи на народа, а не обратното, т.е. нашите интереси са над държавните и това е записано в конституцията. От нас се иска да сложим нещата на местата им. Ако всичко това сме го разбрали, осъзнали и приели, дали ще ни помогне да извървим третата стъпка?
В какво се изразява тя? Партийната система, която управлява България вече две десетилетия е присвоила всички интереси, наричани за пред обществото "висши" и ги е противопоставила на личния "граждански" интерес. Превръщайки това противопоставяне в държавна политика, не ти дава никаква друга възможност, освен да напуснеш държавата, или да живееш в нея като чужд. Едновременно с това всяка партия идваща на власт облича тази политика в нарочно изготвена за целта програма. Всички израборени до момента Програми, Проекти и др. партийни документи са противонародни, именно защото в тях е закодирано обясненото по-горе противоречие. Партиите и държавния апарат защитават интересите на системата, които са в пълно противоречие с твоя индивидуален интерес в частност и с интереса на обществото като цяло. Само ще припомня, в конституцията е заложена точно обратната хипотеза. Какво следва? След като нито една партийна програма не става, ние трябва да изготвим своя гражданска, политическа програма. Това е същноста и смисъла на третата крачка. В тази трета крачка е закодирано изключително важно послание. Тръгвайки да направиш тази стъпка ти казваш на съществуващата система: аз не се нуждая повече от вашата програма, политика, система, аз не се нуждая повече от вас самите. От днес аз сам ще си свърша работата. Първо, тази крачка е революционна, защото едностранно заявяваш, че отхвърляш партиината политика като цяло. Т. е. ти отхвърляш системата, която ги е създала. На всичкото отгоре ти посочваш алтернативата - себе си. Когато казваш на своя посредник, че не се нуждаеш от услугите му, ти казваш нещо много важно. Аз не прекратявам моя договор с Държавата, той остава, просто ти повече няма да си ми посредник. От този момент аз ще контактувам директно с Държавата, тъй като ти се провали, ти не защити интересите ми. Другия важен момент е че ти не ги питаш. Ти просто заявяваш, че от този момент посредника е нелигитимен. По този начин ти снемаш доверието, отзоваваш и обявяваш за нелегитимни всички народни представители. Защо всички. Много просто, защото всички те изпълняват партийни програни, нямащи нищо общо с твоите интереси. Следователно, ти заявяваш: аз вече знам интересите си и ще ги отстоявам с всички конституционни средства. От този момент мой представител може да бъде само този, който защитава моите интереси и се закълне в това, стъпквайки в следващия парламент. За да можеш обаче да кажеш всичко това и думите ти да имат реално последствие, трябва да разполагаш с гражданско-политически проект, който не само да бъде по-добър от партийните проекти, но и да бъде така балансиран, че да включва твоя интерес. Това обаче не е всичко. Гражданския проект трябва да бъде подкрепен от обществото. Няма значение колко души и за колко време ще го изготвят, важното е оня критичен минимум за който говорех, да го подкрепи. Но и това не е достатъчно, проекта трябва да получи международна подкрепа. Третата крачка е нещо много сериозно и отговорно, което може да бъде извършено само от едно обединено общество. Повече от двадесет години, президент, парламент, партии, направиха всичко възможно да разединяват народа и успяха. Сега ние сме на ход.
В следващата част от изложението, ще се опитам да изложа основните неща, които трябва да включва гражданско-политическия проект, но трябва предварително да знаем, че той ще включва всичко. Освен това, на този етап ще спра с аргументите т.е. защо трябва да направим всичко това, а ще акцентирам върху - какво трябва да направим. Независимо от това ако възникнат конкретни въпроси по казаното до тук, ще ги коментираме до пълното им изясняване. Защото нашия принцип, който се надявам да приемем е съгласието, а не подчиненост.

Да бъде изготвен и приет гражданско-политическия проект, не означава, че ще управлява народа. Той винаги е бил и ще си остане страна по договора с държавата, но сега в договора ще има различни права, задължения и отговорности. Ние имаме уникален шанс да създадем такъв политически модел, който не само да бъде подкрепен от Европа, но и да бъде взаимстван от развитите демокрации. Това не е фантазия, а реална възможност. Освен това фактът, че суверена в определен момент снема доверието си от политическия режим, не означава, че ще заеме мястото му. Нищо подобно! Просто е дошъл момент, в който политическия елит не изпълнява функциите си и трябва да бъде сменен. Единствения, който не само може, но има и конституционното право да смени политическия елит е суверена. Освен това суверена предприема смяна на политическия елит само тогава, когато той като цяло е компроментиран, няма алтернатива в своите среди и не е в състояние да управлява в интерес на суверена. Аз няма да търся идентични случаи в Европа и Света, оставям това на начетените политолози. Ще кажа само, че времето на Българския политически елит изтече и е дошъл момента да бъде свален от политическата сцена. Снемането на политическия елит е възможно само тогава, когато имаме изготвен и приет гражданско-политически проект. Какво трябва да съдържа той? Отговора е - всичко! Как трябва да се казва? Проект, просто проект на промените.
Никой човек, не е в състояние самичък да систематизира, обхване и опише цялото съдържание на такъв проект. Необходим е колосален и целенасочен труд на много хора.
Ще кажа само, че няма нито едно нещо, което да остане извън Проекта, защото до каквото и да се докоснеш, то е сбъркано. Аз само ще се опитам да маркирам направленията и някои важни неща, но без да се включат много хора, ползата ще е малка.
Първия раздел на проекта е свързан с Конституцията, Правото и Законите.
Всички, или поне много хора и политици казват, че трябва са се промени Констируцията. Добре, но как и от кой? От опит знам, че това което друг ти го крои, обикновено не ти е по мярка. В чл. 1. от Конституцията ясно е казано, че цялата власт произтича от народа и се прилага от него непосредствено. Какво става на практика? Ти никога не можеш да участваш във власта непосредствено, а единствено чрез свой представител. Това твое право се случва веднъж на четири години, а парламента гласува закони всеки ден. Аз не казвам, че всеки един гражданин, по всеки един законопроект ще гласува лично, аз казвам, че тази възможност трябва да му бъде осигурена и ако той реши да може да се възползва от нея. Как в такъв случай ще изглежда информационното табло в парламента? Горната му част ще е същата: партиите поименно изредени и гласували, за, против. Но под тях се появява нов ред: пряко гласували граждани - за, против. И няма значение от техния брой, може да е един единствен. Това е твое право. Защо тази възможност задължително трябва да съществува? Представи си, че ти си много добър специалист в дадена област, напр. здравеопазване. Дълги години си работил в тази система и имаш познания и опит. Внася се законопроект свързан със здравеопазването, по който ти имаш лично становище, убеден си в своята компетентност и си на различно мнение от това на своя народен представител. Въпросът ми е, ако има такава ситуация трябва ли да има законодателна възможност пряко да упражниш своя вот, да заявиш своята отговорност. Моя отговор е "ДА". Трябва да имаш това право и тази възможност, те ти се полагат според Конституцията. Можеш ли в момента да ги проявиш? Отговора е "НЕ". Следователно това твое Конституционно право ти е отнето. От кого? От политическия модел, който те управлява. Ако приемем, че това ни право трябва да е осигурено, ние просто потвърждаваме, че принципа на пряката демокрация трябва да бъде приложен. Как да дефиниране пряката демокрация? Суверена лично, пряко упражнява правото си, без да използва посредник /свой представител/. Ако дори по принцип, като идея, приемем, че в казаното има смисъл, логика и полза, не сме открили Америка, а просто казваме: суверена /гражданина/, упражнява своите права пряко и ако реши и по въпросите по които реши, делегира това свое право на свой представител. Казаното до тук не е нищо особено, просто пряката демокрация в действие. Но ако прякята демокрация влезе в действие, автоматично се променят една дузина неща. Помниш ли какво ти казах, не се мъчи да променяш десетки хиляди неща, няма да успееш да промениш нито едно. Промени едно, или няколко основни неща и десетки хиляди неща ще се променят, без да положиш дори усилие за това.
И така, да приемем, че принципа на пряката демокрация ти е осигурен. Възможно ли е това свое право да упражниш само веднъж на четири години. Не, ще трябва да ти бъде осигурено перманентно /непрекъснато/. Но нали изборите са на четири години. Да, но казахме, че в Народното събрание всеки ден се внасят и гласуват закони. След като по Конституция ти си суверенът, ти си такъв не само един ден на четири години, но и четири пъти по триста шестдесет и пет дни от тези четири години. Като суверен ти имаш право през целия си живот да не упражниш своето право на глас /вот/, нито веднъж, но ако дори един единствен път решиш да упражниш това свое право, това трябва да ти е осигурено и гарантирано. Да продължим да разсъждаваме логично. Да приемем, че казаното до тук е факт. Да приемем, че днес се гласува някакъв закон, няма значение какъв, дори да е вот на недоверие на Правителството. Ти решаваш да гласуваш пряко и твоя вот е "ДА". Регистрираш се в системата, получаваш парола и гласуваш. Казахме, че всичко, включително и технологията ти е осигурена. В този момент от това твое действие, възникват няколко последствия:
1.Появявайки се на таблото в Парламента, твоя глас трябва да се махне от някъде. Това "някъде" е единствено от твоя депутат. Това автоматично води до:
2.Ти си гласувал за конкретен депутат, т.е.
3.Ти не си гласувал за партия, а за човек.
4.Този твой избранник е събрал примерно 17890 гласа, един от които е твой и ти познаваш своя депутат, знаеш името му, дори телефона.
5.В монента в който гласуваш пряко, Парламентарната "тежест", на твоя депутат е олекнала с един глас и е 17889 гласа.
На другия ден, когато твоя депутат влезе в Парламента, той ще представлява пак 17890 гласа, тъй като ти си използвал своето право на индивидуален вот еднократно и по конкретен законопроект, но какво ще стане ако твоя депутат те разочарова. Ако решиш да свалиш изцяло своето доверие? Тук е много важно да припомним. Ти си участвал в изготвянето и си подкрепил гражданско-политическия проект, гласувал си за този депутат да изпълни твоя граждански проект, държиш го отговорен за това, той се е заклел и е приел мисията да изпълни този проект. Следователно когато казвам "депутата да те разочарова", имам предвид нещо много сериозно, а не просто "а, бе този вече не ми харесва". Имам предвид твоята отговорност, за която доста обстойно ти говорих. Защото ако този депутат не изпълнява "мисията си", не само ти, а и други гласоподаватели ще снемат доверието си от него. Така само за няколко дни, ако се компроментира пред обществото, сядайки на работното си място в Парламента и слагайки картата си за да се регитрира, тя може да показва примерно 9820 гласа. Когато на края на месеца отиде да си получи заплатата и по картата му има 5380 гласа, ще получи и толкова пари. Ако след седмица гласовете му са паднали под 1000, автоматично става безработен. Депутатът зависи пряко от теб и го знае. Това е пряка демокрация.
Когато ти говоря по този начин преследвам определена цел.
1.Опитвам се да проследя заедно с теб, логиката на промяната. Всяко нещо, се случва много лесно, но закучи ли се, значи някъде си сбъркал. Трябва да знаеш или усетиш, кое копче да натиснеш, кое основно нещо да промениш /или дори взривиш/, за да се променят всички останали неща, без усилие. Не забравяй, системата е изкуствено създадена, тя е противоестествена, тя не почива на логика, а на уловки, тя не почива на правила, а на измама.
2.Истините, пред които са те учили да се прекланяш, са откровени лъжи.
3.Всичко може да се промени по естествен начин и с лекота.
Защо например, броя на депутатите трябва да е постоянен?
Защо депутат, който е кандидат от "Х" партия прябва по нещо да е различен от мажоритарно избрания депутат?
Защо не мога да гласувам само за петия кандидат, от партийната листа, а трябва и за предните четири?
Защо в Парламента /както и в другите нива на власт/, няма гражданска квота?
Има толкова много "защо", че не съм в състояние да ги изброя, но по важното е да нямаме задръжки и табу-та да зададем тези защо-та. На суверена всичко му е позволено, защото той носи пълната отговорност за държавата и за себе си.

Всички казани по-горе конкретни неща, може въобще да не се случат, да се случат частично, или по съвсем различен начин. Не това е важното. Освен това, споделих с вас въпросните неща, не за да разсъждавате върху тях конкретно: верни ли са, добри ли са, правилни ли са, а за да провокирам у вас отношение различно от стандартното ни мислене. Единственото, което наистина трябва да се случи, е осъществяването на ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ, да я осъществим ние, както и да я осъществим такава, каквато ние искаме да бъде. Всичко останало са празни приказки и няма да доведат до реална промяна. Но не бива да си представяте нещата отделени от всичко останало. От утре правим пряка демокрация. Нищо няма да се случи, защото има невидими препятствия. Какво значи невидими? Неща за които не сме готови! Те са в нас, ние си ги знаем, но не им обръщаме внимание, защото не ги смятаме за важни. Има ли в нас натрупано недоверие? Колкото искаш. Омраза, злоба, страх, също в изобилие. Това са препятствия, които ние не слагаме в сметката, но те съществуват. Как те ни пречат? Не можем да осъществим промяна, ако не сме единни. Не може да сме единни, ако сме изпълнени с омраза, злоба, или насилие. Какво обикновено правим, когато тези чувства се появят? Потискаме ги и те автоматично стават препятствие. Но защо ти не ги чустваш като препятсвие? Защото до сега никога не е стоял въпроса ти да правиш нещо. Има правителство, парламент, президент, те да "оправят" държавата. Но ако приемеш, че държавата е твоя и ти носиш отговорност за нея, изведнъж твоята омраза, ненавист, се превръщат в препятствие. Станеш ли отговорен, те веднага ще станат пречка, проблем. Искам да те предпазя от естествената ти реакция - да потинеш. Не върши работа, грешка е. Промяна чрез потискане е невъзможна. Ако потискането е препятствие, какво е решението? Този проблем е решим чрез разбирането. Не казвам осъзнаване, това ще се случи по късно.
Природата ти е дала страхът, ненавистта, гневът и насилието. Чрез тях ти оцеляваш физически. Те са твое природно наследство. Ти обаче искаш да ги скриеш, сякаш се срамуваш от тях. И какво правиш? Потискаш. Но всеки го прави по свой неосъзнат начин. Един може да даде воля на гнева си, друг да го потиска. Един може да се страхува. Друг, потискайки страха, извършва чудеса от героизъм. Нито едното, нито другото не води до промяна. Ако има страх, той трябва да бъде приет. Безсмислено е да го криеш или потискаш. Ако има вътрешно насилие, какъв е смисълът да го прикриваме с лозунги за ненасилие. Подобни лозунги не носят вътрешна промяна. Агресията си остава агресия. Разбирайки природата на насилието, достигаш до ненасилие. Разбирането на гнева дава развитие на способността за всеопрощение. На всички ни е известно - гневът и страхът са пречки - нима един страхливец може да тръгне да търси истината, или свободата си? Той като просяк ще започне да моли за истината. Той ще пожелае да получи свободата си от другите, само и само да не тръгне към неизвестното. Точно това сме правили до сега, били сме просяци. Просили сме правата и свободата си, а винаги са били в ръцете ни, зависели са единствено от нас. И тук достигаме до съмненията ни. Ще им отделя особено внимание, защото променяйки себе си, трансформирайки се, в теб съмнението се превръща във вяра, a размишлението се превръща в осъзнатост. Ако съмненията бъдат потиснати, невъзможно е да се достигне вяра, доверие, макар че нас упорито ни съветват да потиснем всички съмнения и да повярваме на думите. Политиците ни го правят ежедневно. Потискащият съмнението никога не ще достигне до вярата, защото съмненията, макар и потиснати, все още присъстват. Те изяждат отвътре нашата жизненост. Сляпата вяра се е появила от страх пред скептицизма. Трябва да се разбере качеството на съмнението, необходимо е изцяло да го изживеете. И тогава един ден ще настъпи миг, в който ще започнем да се съмняваме по отношение на самото съмнение - именно в този момент се ражда вярата, истинското доверие. Тогава вече си готов да се обединяваш с другите хора, променил си се, настъпила е личната ти трансформация, готов си да промениш света.
Единствено обединен Българския народ може да постигне нещо. Това е причината вече двадесет години президент, парламент, правителство, всички държавни институции, пряко и откровено да работят усърдно срещу обединяването на народа. Едновременно с това втората им грижа е запазване на етническия мир. Това е според политическото им късогледство рамката в която скъпоценната им власт е защитена. А как трябва да бъде? Обединен народ, който именно заради единството си е гаранция за етническия мир. Разединявайки ни държавата извършва геноцид спрямо Българския народ и този геноцид е във всичко. Това престъпление има голяма вероятност да остане ненаказано.
Но не за това трябва да мислим. Необходимо ни е да сме единни и да наложим пряката демокрация в управлението. Ако в момента четете и мислите едновременно, а е така, ще отделя няколко думи за мисловния процес.
Невъзможно е да се достигне яснота и проницателност без използване на мисловния процес. Има хора немислещи, има и такива, които ги поощряват. Те казват: "Не мисли! Остави всички мисли." Този, който прекратява мисленето си, навлиза в невежеството, доверявайки се на слепия случай. Това в никакъв случай не е яснота. Мощта на проницателността се достига само след преминаване през най-фините процеси на мисленето. Какво е значението на проницателността, умението да разбираш? В мислите винаги присъства съмнение, нерешителност. Затова тези, които мислят твърде много, никога не могат да вземат решение. Само излизайки от колелото на мислите е възможно да стигнеш до решение. Решението идва в състояние на яснота, проницателност, намираща се отвъд пределите на мислите.
Мислите нямат никаква връзка с решението. Обзетият от мисли човек никога не може да реши нищо. Затова понякога се получава така, че хората, в чийто живот мисленето не игра особена роля, са крайно решителни, докато други многомислещи са крайно нерешителни. Тези, които не мислят, вървят напред и правят това, което са решили, по простата причина, че в тях няма мисловен процес, пораждащ съмнения.
Догматиците и фанатиците са много активни и енергични. В тях не възникват въпроси за съмнението - те въобще не мислят! Ако им се струва, че мир може да се постигне само чрез убийството на хиляди хора, те няма да се успокоят, докато не доведат нещата до край. Те не се спират, за да обмислят действията си, затова в тях няма и следа от нерешителност. Мислещият човек, напротив, ще продължи да мисли, вместо да вземе решение.
Ако затворим вратата си поради страха от мислите, ще останем заедно със слепия случай. Това е много опасно препятствие по пътя на промяната ни. Необходима е внимателност и ясни, твърди мисли, които ни позволяват да вземем решение. Това е смисълът на думите - яснота, осъзнатост. Това означава, че силата на мисълта е достигнала границите си, че ние сме преминали през мисловния процес до такива подробности, че цялото съмнение се е прояснило. Сега остава само чистото решение.
А сега от призмата на казаното до тук искам да погледнете на няколко мнения дадени от случайно избрана група по конкретна тема.
Групата е ДВИЖЕНИЕ СВОБОДНИ ГРАЖДАНИ, а въпросите са зададени от Калин Велков
‎* Какво политическо формиравание би трябвало да оглави България;
* Има ли реална и прагматична политическа и експертна алтернатива отвъд БСП, ГЕРБ, ДСБ, РЗС, АТАКА - къде да търсим другите алтернативи и какви биха били те;
* 3 конкретни стъпки за оптимизиране или излизане от Икономическата криза;
* Политическото място на България върху Геополитическата карта - Геополитически курсове и политики спрямо Великите Сили и Новите изисквания - преки предложения за политически стъпки спрямо Китай, Русия, ЕС, САЩ , близък Изток и Северна Африка;
* Как виждате развитието и бъдещето на Великите сили, спрямо общото кризисно състояние и каква е необходимата Генерална Глобална промяна и възможна ли е?

Ако от хилядите групи, някой си направи труда да махне всичко ненужно и извади от това което остане произволни коментари, ще се окаже, че ние не само знаем изхода, но и сме наясно с всичко което трябва да се направи. Всичко е тук, написано от нас, не е систематизирано, в суров вид е , но така е и по добре.
А сега прочетете няколко произволни коментара:
Ani Georgieva Решението е в т.нар.нов ОБЩЕСТВЕН ДОГОВОР/и нова конституция/!Но ,за да се сключи,трябва да се разтресе системата из основи,а това могат да го направят само гражданите и техните организации.Да го направят така ясно и категорично,силно,за да я разтресат и да я съборят,нещо като революция трябва да се получи.Ако някой се надява,че партия би могла да защити нашите интереси,аз лично се съмнявам да съвпадат нашите интереси с нейните.Онези хора там са я създали,за да седнат на мястото на предните,те не го правят,за да дадат на нас права и власт.А млади хора казва примерно Кадиев,че сложил в листата,но това какво променя като не се променят правилата и политиката?!
Пламен Атанасов Атанасов Много ми харесва въпросът, какво политическо формирование трябва да оглави България. Според мен трябва да има генерална промяна в изборната ни система. Засилен мажоритарен вот, интернет гласуване, възможност за отзоваване и други. А според вас?
Елица Георгиева А какво трябва да се направи , за да се промени нещо в България е ясно !... Колективна оставка на Управляващите и Парламента , Нова конституция и Нова система на управление , но без познатите ни до болка лица !!!
Калин Велков По-скоро си мисля ,че трябва да се изгради нова система , в която народа да взима по масово, често и активно отношение към работата на властимащите и по по- важните политически въпроси и решения . Нещо като референдум , но не точно .
Пламен Атанасов Атанасов Ако гласуването за един референдум е в електронен вид доста по често биха могли да се правят национални допитвания. Идеята ти е интересна, можеш ли да споделиш повече детайли?
Еню Илиев Какво политическо формирование трябва да оглави България ли? В момента изборите у нас наподобямат на играта "тука има- тука нема"! Какво знаем ние за "избраниците " си? Нищо! Избираме ги по снимките и по измислените им биографии, дето я има нещо верно в тях - я не!
Елица Георгиева По - точно казано - избират си ги те , а ние само гласуваме !
Еню Илиев И това е верно! Всичко в България /партии, платформи, политика, закони, правосъдие/ се определя от представтелите на около 40 семейства. И много се забавляват като чуят от някой простосмъртен, че ние сме си ги избрали такива политиците, та да не се сърдим на собствения си избор!
Иванчо Иванов Скъпи сънародници държавичката ни умира не ни трябват партии.Трябва ни Национално движение за БЪЛГАРИЯ от доказали се българи милееши за род и родина без цвят без принадлежност за република с референдуми ...това е истината не стане ли сега после вече ще е къдно другото е АЛА БАЛА...20 г. не се ли нагледахте на партии на номера някои и цели програми
Калин Велков Ти си втория човек , който чувам с подобна идея . Затова и на теб ще задам същия въпрос. Дай ми пример за такава държава която се управлява с такъв безпартиен модел , за да видим до колко той е ефикасен и работещ?
Иванчо Иванов Защо Българинът винаги гледа другите какво правят и какво имат ние да не сме ТЪПАЦИ или КОМПЛЕКСАРИ.Как сме оцелели толкова години под робства и най големите ни душмани все Българи са биле то чорбаджии то еничари то бизнесмени то мутри ...Толкова ли е сложно бе ...От събиране и изваждане дори и неграмотните цигани имат понятие ...Прави се елементарна сметка програма от кое има полза България.Махат се минусите остават плюсовете и се прави референдум не като сега оня Дянков сънувал сън че брутният продукт щял да стане 6%някога но не разбрал кога и коя година .В икономиката имаме светила виж как Костов лапна ЗЛ.пясъци още примери да ти давам ли виж Милен Велчев дойде от атглия гол кат пушка сега хотелът му на златните гранд Ермитаж струва колкото бюджета на България !!!Че има и други математици освен тях не ми задавай провокационни въпроси не виждам и не знам някои да обича ЛАЙНА всеки иска МЕД...
Ani Georgieva Ето гербаджиите са си създали една група Стена на срама и ден и нощ не спят да канят,зарибяват хората и да ги убеждават,че всички предишни политици са маскари,а пък техните са цвете,чак да ти се доповръща.А ние какво правим..?Нищо особено.Сто групи,ако не и повече,почти никой не пише вътре,членовете се топят.Как можем да поискаме нещо утре да се случи по наша инициатива като не можем да се съберем,да си видим интересите и целта?Някои искат още утре чудо,то хубаво ,но как и с кого?Ако не сме много,ако сме пръснати по различни градове,какво бихме могли да променим?Като начало всеки трябва да се понапъне да извърши определена просветителска работа.Да убеди приятелите си,че от псувни в кръчмата и от трошене на телевизора полза няма.Че има начин да вземем съдбата в ръцете си.Когато станем повече,когато си набележим какво ще вършим и си повярваме,тогава ще намерим и пътя и ще получим резултат.Иначе..трябва да чакаме това правителство да си отиде и ЕС да се разпадне.И пак да ни натресат измислени месии и освободители.
Tihomir Iliev За мен не партия а движение трябва да оглави държавата.Изключваме автоматично АБВ на Гоце.По втория въпрос няма алтернативи освен тези партии не ги и търсете.Политическите партии не могат да управляват държавата.Доказаха го толкова години като ни водят само към глад и мизерия.Сбъркан е самия модел.Трябва да търсим нов модел на управление.Нашата криза не е толкова икономическа колкото политическа.Дефакто ако има управляващи които си вършат работата България има повече пари да взима отколкото да дава.Само Турция ни дължи 20 милиарда.Да не говорим дългове които имаме да събираме от Либия и Ирак.Тези въпроси трябва да бъдат поставени на висок глас!Така че продължавам да твърдя че нашия проблем е политически а не икономически!
казвам го и сега! Това е и сновният проблем и на тази и на много други групи в които различни хора ме канят. Липсват идеи/програма около които хората да се обединят. Затова групата известно време генерира нарастване на включените в нея, а след това леко полеко замира. Мисълта ми е че в даден момент трябва да се премине към изготвяне на идеи около които хората да се обединяват. Както и да се премине към реални срещи по места.
Ivailo Velev Ролята на гражданите е в контрола над политическите формации и властите!
ВСЕКИ проект, който се включва в политическата система се самоограничава и неибежно се подчинява на "правилата на играта". Иначе няма никакъв шанс за нищо.
Целите, които са достижими по този път са следните: разпиляване на гражданските усилия за обществена консолидация (единственото, което би застрашило реално настоящото статукво) и едни хора да вземат едни пари. Нищо повече!


Умишлено се отклоних от съдържанието на Проекта на промените /той е необятно голям и няма да ни избяга/, за да мога още веднъж да се върна към това с което започнах. Необходимо е да осъзнаем, че трябва да започнем от себе си, не можем да променим живота си, без да променим себе си. Няма да сме единни и обединени, ако продължим да живеем неосъзнато. Няма да създадем никакъв проект на промените, ако не осъзнаем, че това е наша отговорност, а не партийна. Ние сме единствените, които не само ще го създадем, но и ще го реализираме. А народните представители са само средство за реализиране на проекта, нищо повече. Те са изцяло зависими от суверена, в смисъл на задължението, мисията, която са поели да изпълнят. За да осъществи пълен контрол върху Парламента, суверена регламентира задължителна гражданска квота. Народните представители от гражданската квота, участват не само в цялостната дейност на Парламента, но те са гаранция за предоставяне на ПЪЛНА информация, без която суверена не може да осъществява реален контрол. Сега предполагам започвате да усещате, че пак имаме Парламент, народни представители, правителство, но всичко е различно, бих казал точно обратно на това, което е било. Това е целта на промяната.
Контрола за който говоря, няма нищо общо с гражданския контрол, който политиците ни обясняват, че трябва да извършваме. Този контрол, за който ви говоря, много прилича на валутния борд. Това е гражданско-политически борд. Той ще бъде въведен не от Европа, а от гражданското общество в България и ще продължи толкова дълго, колкото е необходимо, за демонтирането на съществуващата политическа система и изграждането на новата гражданско-политическа система. За съпоставка, с валутния борд така свикнахме, че и още 20 год. да продължи няма да ни направи впечатление. Ние предварително не знаем какви точно промени ще настъпят, но усещането ни не ни лъже. Самия технически прогрес, новите технологии, навлизането на електрониката в бита ще наложат промени. Но ако ние стоим със скръстени ръце, нищо добро не ни чака. Ще дам само няколко примера. Представи си урната в която пускаш бюлетината. Колко още мислиш, че ще съществува? Твоя компютър много скоро ще "влезе" в личния ти телефон. Не само ще бъде в ръцете ти, но и ще можеш с него да си гласуваш когато поискаш и за каквото поискаш. Защо трябва да се правят избори на четири години, когато всичко е online. Защо трябва да има закон за допитване, без нито един референдум да се е състоял, а с едно натискане на клавиш да можеш да го предизвикаш и в следващите няколко часа стотици хиляди да те подкрепят. Много невероятни неща ще се случат, но големия въпрос е къде ще сме ние, когато те се случват. Дали ще станат чрез нас, или въпреки нас. Това е големия въпрос и отговора му зависи единствено от нас.
Следва Проект за икономическо развитие на България.

Идеята ми беше да се спра подробно на икономическия проект, но само ще маркирам важните неща, не защото е маловажен, а защото и детайлно да го опиша ползата точно в този момент ще е малка. Сега е най-важно ежедневните политически събития случващи се с все по-голяма интензивност да съумяваме да коментираме от позицията на гражданско-политическите ни разбирания.
1. Икономическия проект не е самоцел, не е нещо отделно или самостоятелно, а се разработва и прилага заедно с политическия проект.
2. Икономическия проект е всеобхватен и дългосрочен.
3. Икономическия проект е финансово осигурен, той е съвременен вариант на плана Маршал, възстановил Европа след Втората световна война.
4. Икономическия проект е подложен на предварително ширеко обсъждане и е с осигурена вътрешна и външна обществена подкрепа.
5. Икономическия проект има ясно и точно формулирани цели и гарантира постигането им.
6. Икономическия проект има осигурена вътрешна и международна политическа подкрепа и воля за изпълнението му.

Условно заглавие: Проект- пряка демокрация

От преди хиляди години, прогреса на човечеството е съпътстван от една тиха лудост обладаваща ума му. Това нарушено функциониране на човешкото съзнание, води до колективно умствено заболяване, което се превръща в "нормално" състояние на ума.
Човешкото съзнание в нормалното си състояние води до състояние на страдание неудовлетвореност, и чувство за нещастие. В крайна сметка най-голямото прозрение на човечеството, се оказват не достиженията на техническия прогрес, а точната диагностика на човешкия ум, наречена "колективна лудост". И от тук осъзнаването, че е възможна коренна промяна на човешкото съзнание. От този момент, тази трансформация на съзнанието, придобива различен облик в зависимост от духовния водач, проповедника на вярата. Християнството го нарича спасение, будизма, край на страданието, а в хиндуиските учения, просветление. Преди хиляди години, пробуждането се е случило с много малък брой хора, които са говорели за неща като грях, страдание, изкупление, прошка, но по важното е, че за първи път на планетата се е появила идеята за едно ново измерение на човешкото съзнание, нямащо нищо общо с нарушеното функциониране на ума. Но да осъзнаеш собствената си "лудост" и ограниченост на ума, все още не означава, че съзнанието автоматично ще превключи на режим "нормалност". Светът не бил готов за трансформация, не е готов и сега. Неизбежно ученията на древните са останали неразбрани, както от своите съвременници, така и от следващите поколения. А после започнали да променят ученията им, да ги допълват, усмиват, а след това и да ги заклеймяват. Тези интерпретации, превърнали ученията от лек за ума в отрова, от обединяване в разединяване, в част от общата лудост, продължаваща и до днес.
Но злото не спряло до тук. От общия корен на религиозните учения, израснали мутирани разклонения, дали началото на система от вярвания и идеологии, чрез които хората започнали да се идентифицират. Така се родила една нова фалшива самоличност. Собственото ти Аз вече било: християнин, ислямист, юдаизт, хиндуизт, будизт. Това е първоначалното разграничение между човешките същества: ние сме прави, а вие, не; ние сме вярващи, а вие атеисти, докато това разграничение и противопоставяне, дало "право" на едните "праведните", да убиват другите, "неправедните". И цялото това безумие е превърнато в идол, умствен идол, в който трябва да вярвате и който трябва да боготворите, като "мой бог", или "наш бог". Така постепенно хората забравили, че някога, много отдавна в древноста, човекът е създал Бог по свой образ и подобие. И от тогава продължава да създава все нови и нови богове, защото те са творение не на истинската му същност, а на онова измислено, фалшиво Аз.
Единствения начин да се излезе от омагьосания кръг на тази порочна колективна лудост, е да се осъзнае необходимоста и неизбежноста от промяна на съзнанието. Това не може да стане чрез техническия прогрес, защото той може да направи живота ти по-лесен, но не и по-осъзнат. Той може да увеличи твоето знание, но не и твоето осъзнаване, може да подобри твоя интелект, но не и твоята интелигентност. Не случайно има министър на просветата, но никога няма да има министър на просветлението. Буда е бил просветлен, буквално неговото име се превежда като "пробудения". Не можеш да измислиш технология за пробуждане, да сложиш хората на конвейр и те да излизат просветлени, защото това не е дело на ума. И до днес хората не осъзнават, че има разлика между духовност и религия. Да си "религиозен", не означава да притежаваш духовност. Ще кажа само, че "духовноста" не убива, повечето убийства и днес са на "религиозна" основа. Трансформацията на съзнанието, пробуждането на човек, просветлението, не са работа на религиите, независимо от техните претенции, а на духовността. Просветлението не е въпрос на желание или нежелание, а на еволюционна необходимост и в този смисъл, човечеството ще бъде изправено пред избора: да еволюира или да умре. Точно за тази еволюция говоря, за която сме съгласни, че трябва да се случи, но се оправдаваме, че не сме готови. И какви са аргументите ни - няма гражданско общество, разединени сме. Ще променим, но първо да се обединим! В същност казваме - сам не мога, но ако сме всички, можем. Това е просто една заблуда. Обществото, в което живеем е такова каквото е , такова, каквито сме ние. то няма само да се обедини, от само себе си. Няма как да го променим, да се обединим, но ние да сме си същите. Не е възможно! Свободата е винаги индивидуална. Не можеш да поставиш условие всички да са свободни и тогава и ти да си свободен. Колективно може да е робството ти, но претенцията да си свободен ще ти коства индивидуално усилие. Ние не сме го проявили. За това все още не сме се освободили. Освобождавали са ни други, но ние все още не. Индивидуалното ни освобождаване предстои. Друг е въпроса дали ще е скоро, или никога няма да се състои. Робството е антипод на свободата , но то е и форма на съгласие, защото всеки може да бъде победен въпреки неговата воля, но никой не може да бъде направен роб, въпреки неговата воля.

За това аз твърдя, че ако сме роби, ако се чувстваме роби, ако казваме, че сме зависими и ако казваме в крайна сметка, че не сме свободни хора, всичко това не може да ни се случи без нашето съгласие. Ние просто мълчаливо сме се съгласили, а когато се налага да предприемем действие се обръщаме към колектива, викаме го на помощ. За това аз залагам и се обръщам към "индивидуалността". Само не бъркай индивидуалност и личност, те са противоположни понятия. Индивидуалното е истинското, личноста ти е само заместител, фалш. Вие се опитвате да придобиете характер, изисквате внимание, стремите се към успех, за да станете личност, имате нужда от другите, вие се оглеждате в другите, в тяхното мнение. Ставате все по-морален и по-свят и по-наблюдаван, ставате изкуствен, губите себе си, придобивате фалшива личност. Това е корена, това е дълбоката причина да сте сигурен в заблудата, че индивидуалноста не променя света, а го прави само колектива. И от тук следва оправданието, сам не мога нищо, то е работа на колектива. В същниост през цялото време сте си мислили, как да се оправдаете пред собствената си съвест. От същия този корен се раждат всичките ви нещастия. Ако вие сте нещастни, това просто означава, че сте обучени на разни трикове как да бъдете нещастни. Нещастието зависи от състоянието на вашия ум. Има хора, които са нещастни във всяка ситуация, при тях определено качество на ума превръща всяка ситуация в нещастие. Когато им говорите за красотата на розата, те опонират, че тя има бодли, когато се радвате на прекрасния ден, те ще ви кажат, че денят е само между две тъмни нощи. Милиони хора са центрирани върху нещастието, те са съсредоточени върху негативното и си мислят: "Какво мога да направя, светът е пълен с нещастие".
Но светът е абсолютно неутрален. Живота е такъв, какъвто е. В него има и рози, и бодли; и дни, и нощи. Единствено във ваша власт е кое да изберете. По този начин хората творят и ада и рая на земята; ищастието и нещастието си.
Не съществува само един свят, съществуват толкова светове, колкото и умове. Аз живея в мой свят, вие живеете във ваш. И световете не само са различни, те никога не се срещат.
Има две възможности. Политическият ум говори :"Изменете света!". Религиозният ум казва: "Изменете състоянието на своя ум!".
Политиката винаги мисли, че светът е неправилен. Че трябва да се промени обществото, икономиката, образованието и всичко ще бъде наред. Религията твърди, че светът винаги е бил такъв и такъв ще остане. Единственото нещо, което може да се измени, е състоянието на ума, съдържанието в ума, качеството на ума...
Винаги се опирайте на радостното настроение на ума. Нека това стане фундаментален закон на вашия живот, винаги, във всяка ситуация, търсете позитивното, жизнеутвърждаващото.
Опитайте тази нова перспектива на живот. Мислете от позицията на оптимиста. Не бъдете песимист. Песимистът сам създава своя собствен ад и живее в него...Вие живеете в света, който сам си създавате.
Бъдете оптимист! И ще бъдете удивени от факта, че самото съществуване ще започне да функционира по друг начин. При всеки възможен повод то ще започне да ви помага, ще ви стане приятел.
1.Запомнете, в конфликта между умния и глупавия, печели глупоста; когато се противопоставят висшето и низшето, побеждава низшето. Ако хвърлиш камък върху роза, розата ще загине, камъкът ще бъде непокътнат. Камъкът дори няма и да осъзнае, че е унищожил нещо прекрасно.
2. Не си губете времето за несъщественото, не го разпилявайте напразно.
Милиони хора се занимават с глупости и си губят времето непрекъснато. Убиват си времето...но времето е живот, така че те си убиват живота.
3. Не се опитвайте да давате обяснения за вашите грешки и заблуждения.

Обяснявайки ги, вие всъщност ги защитавате. И тогава те отново се повтарят. Когато знаете, че сте направили грешка, не губете енергия в логически обяснения и разсъждения и не убеждавайте себе си, че всъщност нищо не е станало. Насочете вместо това енергията си в осъзнаване.
От теб се искат две неща: да приемаш, или да отхвърляш. Не си губи времето да протестираш, да се бориш, воюваш. Вместо това - игнорирай. На теб не ти харесва някой политик и непрекъснато говориш за това. Абстрахирай се от него, няма го, не съществува. Говори за това, което искаш да се случи и как да се случи. Ще ти дам един пример. Ще цитирам фактически Конституционен текст и ще развия моето виждане какво аз изкам да се случи и как искам да се случи. Лесно е и всеки може да си създаде свой собствен примеп. Ето и цитата, основата на която ще стъпим и ще разсъждаваме:

"Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция. Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет"

Ако всичко това е вярно и искаме да е наше реално конституционно право, следват следните нащи права и отговорности:

1.Всеки български гражданин, представлява "суверена" и може да упражни своите суверенни права по всяко време и от всяко място.
2.Суверенът в лицето на всеки гражданин може да изяви своята политическа воля пряко и непосредствено, и това негово право е неотменимо.
3.Всеки гражданин може да се кандидатира, на всички избори , за всички изборни постове, пряко и директно, без да е необходимо кандидатурата му да е издигана от партия.
4.Всеки български гражданин, имащ право да упражнява своя вот по всяко време и от всяко място, може да гласува директно по всички въпроси, или да предостави това свое право на свой представител.
5.Всеки български гражданин, има право изцяло, частично, или по конкретен въпрос да отмени пълномощията дадени на своя представител.
6.Всеки народен представител, притежава и гласува с толкова гласа, с колкото е упълномощен от суверена, към момента на гласуването.
7.Всеки гражданин, представляващ суверена, може да задължава своя избранник, да го отзовава, или ограничава в рамките на предоставените му пълномощия.
8.Всеки български гражданин може да бъде предлаган пряко от суверена са всеки изборен пост: президент, народен представител, кмет, общински съветник.
9.Всички избори са преки, тайни и единствено мажоритарни.
10. Издигнатите кандидати в партийната листа, както и всеки граждански кандидат се съревновават на равни начала и за народни представители се избират първите 240 кандидата получили подкрепа, независимо на кое място са в партийната или гражданска листа. Не се дават държавни субсидии под никаква форма на партии и граждански кандидати.
11. Всеки гласоподавател, гласувал за президент, народен представител, кмет, или общински съветник, във всеки момент, от всяко място и неограничено, може да променя своя вот, прилагайки по този начин вот на недоверие към своя избраник.
12. Всеки представител на суверена - народен представител, или общински съветник гласува не с един глас, а с точно толкова колкото реално притежава в момента на гласуването.
13. Всеки гласоподавател, във всеки момент, по всеки въпрос, може да гласува пряко с което отнема еднократно, или изцяло пълномощията, които е предоставил на представляващия го.
14. Всеки народен представител, или общински съветник който получи вот на недоверие, следствие на който броя на гласовете с които може да гласува падне под предварително регламентиран минимум, автоматично се отзовава и се прекратяват пълномощията му.
15. Мястото му се заема от следващия кандидат с най-голям брой гласове.
16. Всеки народен представител, или общински съветник, който получи вот на доверие, надвишаващ предварително регламентиран, получава специален имунитет и превилегии.
17. Заплащането на всеки народен представител, или общински съветник зависи пряко от броя на гласовете, с които разполага във всеки момент.
18. Правото на суверена да упражнява своя вот произтича пряко от конституцията. То е неотменимо и не може да бъде ограничавано със закон. В този смисъл Закона за допитване до народа, т.н. "референдум" няма ограничения и може да се прилага /не под формата на закон, а като директно произтичащо конституционно право/, от всеки гражданин по всяко време, от всяко място, по всеки въпрос. Закона има действие насочено единствено да регламентира, минималния брой на: заявител, подписка, срокове, задължителност.
19. Системата за гласуване е единна, електронна и online и всички нарушения са криминализирани.
20. Никой закон, наредба, или какъвто и да е правителствен, или държавен документ не може да отменя или ограничава ПРЕКИТЕ ДЕМОКРАТИЧНИ ПРАВА НА СУВЕРЕНА.

Много често бъркаме действието с инициативата. Инициативата е вредна, тя не води до резултат, тя е намерение и вреди. Действието е полезно, то единствено променя. Ако си в безисходица не проявявай инициативност. По добре признай безсилието си, пред себе си, не пред някой друг. Направи единственото, което можеш да направиш, когато си безсилен - игнорирай, вместо да проявяваш инициативи: подписки, протести - те са заместител на действието, но безрезултатен. Това е причината системата да разрешава протестите, те не я притесняват, те не могат да я променят, променят единствено революциите, протестите само усъвършенстват, правят системата по-устойчива. За това управляващите са благодарни на протестиращите, стига разбира се всичко да е под контрол.

Не е необходимо да доказвам, споря, отстоявам, протестирам и каквото и да е друго, за да направя факт това, което казах по-горе. Достатъчно е единствено да говоря, живея и правя всичко според разбирането си и всичко което му противоречи, просто да го игнорирам, т.е. то за мен не съществува. Живота си е мой и ако аз искам да го променя го правя сега, в момента и никой не е в състояние да ме накара да чакам, или да ми поставя условия. Това е силата на индивидуалноста. Няма друга сила, която може да й се противопостави.

Зависим, независим, или взаимозависим - кой е твоя живот?
Ти искаш да кажеш нещо на хората, нещо значимо, което си прозрял и осъзнал, но хората не те разбират - и ти се измъчваш. Няма да те разберат, защото ти се опитваш да им говориш конкретно и логично, но е напразно. Трябва да говориш чрез алегории.
Какво означава "алегория"? Да говориш чрез алегории! Кога го правиш? Когато другия не разбира, не само няма представа, а няма и понятие за това което искаш да му кажеш. Тогава ти използваш алегории. Например в Библията се казва "Бог е любов", или "Аз съм и пътя и истината и живота". Това са алегории, но защо чрез тях се описва Бог? Нима той е любов, или истина? За човек любовта е най-висшето състояние, истината е крайната точка до която може да достигне, а за бог те са само началото от което той започва. Това е причината, когато се говори за непознаваеми неща да се говори алегорично. Но лошото е, че човек винаги разбира буквално. Инерцията на мисълта, не му позволява да осъзнае алегорията. Мъчи се да види и разбере нещата буквално. Това е причината хората да не разбират, а когато не разбираш, ти живееш несъзнателно. Същото важи и в живота, и в политиката. Няма как да обясниш нещо на някой, който няма никакъв опит и никакво познание по този въпрос.
А сега да добавим още три думи: зависимост, независимост и взаимозависимост, и да се върнем отново към алегорията "Бог е любов". За хората, любовта може да има три измерения. Едното е измерението на зависимостта - това е, което се случва с повечето от хората. Съпругът зависи от съпругата, съпругата зависи от съпруга; те се експлоатират взаимно, властват един над друг, притежават се взаимно, принизяват се един друг до състояние на стока. Това се случва в света в деветдесет и девет процента от случаите.
Втората възможност е любов между две независими личности. И това се случва понякога. Но и то води до нещастие, защото има непрестанен конфликт. Не е възможно адаптиране - двамата са толкова независими, че никой не е готов за компромис, да се приспособи към другия.
Поети, артисти, мислители, учени, хора, които живеят в известна степен независимо, са такива, с които не е възможно да се живее - твърде са ексцентрични. Те дават свобода на другия, но тяхната свобода прилича по-скоро на безразличие, отколкото на свобода, изглежда по-скоро като че ли това тях не ги интересува, като че ли то няма значение за тях. Те си осигуряват взаимно личното пространство. Взаимоотношението изглежда прекалено повърхностно - те се страхуват да навлязат по-дълбоко един в друг, защото са по-привързани към своята свобода, отколкото към любовта, и не искат да правят компромиси.
А третата възможност е взаимозависимостта. Тя се случва много рядко, но всеки път когато се случи, част от рая слиза на земята. Двама души, които нито са независими, нито са зависими, но се намират в огромна синхронност, като че ли дишат един за друг, една душа в две тела - когато това се случи, любовта се е случила. Само това може да се нарече любов.
Забелязвате ли, че в политиката, както и в живота се срещат също само двете състояния на зависимост и независимост. Истинското сякаш не съществува. Единственото отношение на "хармония" между народ и политици; между управляващи и управлявани - взаимозависимостта я няма. Това е естественото състояние на нещата, но това не му пречи да бъде неразбираемо, неестествено и невъзможно да се случи. То не само не се случва, но и не може да бъде разбрано. Да вземем конкретна ситуация. Депутат напуска своята парламентарна група и става независим. Случва се често. Единственото, което занимава ума на журналистите и зрителите е "къде отидоха парите на депутата"? Новината е съобщена по медиите и всички я възприемат като нещо естествено, като поредната любопитна клюка. Дали е така?
След като депутатът е станал независим, напускайки своята парламентарна група, какъв е бил преди това? Явно зависим. От кого? От теб, мен, от народа? Не, ние нямаме нищо общо с неговата зависимост. От кого тогава е бил зависим? Единствения логичен и разумен отговор е - от своята партия, тази, която го е написала в онова листче, наречено "избирателна листа". Но кой е "партията"? Стотиците или хиляди нейни членове? Не, те не са писали листата, тя е писана от нейния лидер и още няколко приближени до него, от тесния кръг. Нашия депутат е бил зависим от партийния лидер и неговия елит. Имаме ли аз, ти и народа нещо общо с този депутат тогава, когато е бил зависим? Не, ние отново не съществуваме в тези много тънки взаимоотношения. Не казвам изтънчени, а тънки, защото много лесно се късат.
Следователно, ти не само нямаш нищо общо с този депутат, но и той няма нищо общо с теб. Никъде, в никоя точка от времето и пространството, между теб и него не се проявяват никакви взаимоотношения, не се появява никаква пресечна точка. През цялото време от своя мандат депутатът приема две метаморфози: зависим и независим, но никога взаимозависим, което както установихме е единственото негово нормално състояние. Но то не се случва.
Защо тогава, този човек се нарича народен, а не партиен представител? Защо той лъже, че е народен представител, когато по никакъв начин не зависи от народа? Само не бързай да го обвиняваш. Не той е измислил лъжата, а само я е онаследил, ползва се от нея на готово, а ти си я приел за истина и не я подлагаш на съмнение.
В живота си хората не постигат взаимозависимост, защото не живеят осъзнато. А когато живота ти е неосъзнат, ти живееш в страх. Страх от всичко. Опитай се да разбереш това. Човек се страхува от смъртта - защо? Да не би да знаеш, че смъртта е нещо лошо? Как можеш да разбереш, без да умреш? Да не би да знаеш, че смъртта ще е нещо по-лошо от живота? Как можеш да знаеш. Може да е по-добра от живота. Защо се страхуваш от смъртта, без да я познаваш? Как може човек да се страхува от непознатото? Изглежда невъзможно. Можеш да се страхуваш само от познатото. Как можеш да се страхуваш от неизвестното, непознатото, което изобщо не познаваш? Не, ти не се страхуваш от смъртта. Неправилно си насочил своя страх към смъртта. В действителност се страхуваш от смъртта, защото не си бил способен да живееш - страхът е свързан с неизживения живот. Страхуваш се, че не си могъл да живееш, да обичаш, а смъртта се приближава, с което всичко ще приключи. Теб вече няма да те има.
Какво се случва в политиката? От какво се страхува нашия депутат? Да не му бъде прекратен мандата предварително. Погрижил се е, ти неговия избирател да не можеш да прекратиш мандата му. Виж само колко елегантно е решил нещата. Всеки ден от четирите години на мандата си той няма никакви взаимоотношения с теб. Защо тогава от време на време се среща с хора в избирателния си район? За да отчете лъжата, т.е. да отчете едни пари, които му се полагат и да ги изхарчи за нещо друго. Ако ти му поставиш конкретен въпрос или проблем, той само ще имитира действие, ще прояви активност, но реален резултат не само няма да има. Това, което реално ще се случи, ще бъде точно това, което партията на нащия депутат иска да се случи. Но въпросния депутат няма нищо общо с теб и в деня на изборите. Това, че ти си се хванал на лъжата и гласуваш за него не променя факта, че името му в листата не е записано от теб, а от партийния му лидер. Нещо повече, ти гласуваш за въпросната листа, независимо кой и в каква поредност е записан в листата. Да не говорим, за отнетото ти елементарно право да гласуваш, примерно само за номер 9 от списъка. Но не, не можеш, твоя глас ще отиде първо за номер едно, после за две и т.н. Това не е несправедливост, това е подигравка. Та, от какво се страхува "твоя" депутат? От теб!
Страхът и свободата не могат да съществуват заедно. За това, аз казвам, че нашия депутат не е свободен човек.
От хилядолетия човек се бори за свобода и още не я е получил, още хилядолетия ще се бори и пак няма да я постигне. Свободата е нещо, към което човечеството ще се стреми, докато съществува.
Свободата е основна идея в изграждането на живота където и да било, защото свободата е основната природа на човека. Всички системи, които накърняват, ограничават, потъпкват свободата или извършват посегателства върху нея по какъвто и да било начин, са системи, които работят срещу самия живот.
Що е свобода? Свободата е Физическа, морална и интелектуална.
-Физическата свобода е отсъствие на всякакъв вид материални препятствия. В това физическо значение на понятието свобода хората се наричат свободни тогава, когато техните действия не се задържат от никакви физически, материални препятствия, а се извършват в съгласие с тяхната воля.
-Понятието морална свобода е свързано с понятието физическа свобода. Но е забелязано, че човек, без да среща пречки в материалните обстоятелства, се въздържа от постъпки с прости мотиви от рода на заплахи, обещания, опасности и т.н. – постъпки, които в противен случай той вероятно би извършил по указание на волята си. По такъв начин възниква въпросът: може ли да се смята този човек още за свободен? Или наистина един силен противодействуващ мотив може да го спре и точно както и физическото препятствие да направи невъзможна съгласуващата се с първоначалната воля постъпка? Емпиричното понятие свобода изразява следното: "аз съм свободен, ако мога да правя това, което искам" – при което думите "което искам" вече решават въпроса за свободата.
-Интелектуалната свобода е характерна единственно за човека. Интелектът, или познавателната способност, служи като посредник на мотивите: именно интелекта действуват върху волята, т.е. неговите постъпки са прост резултат на реакция на неговата воля.
Балансът между физическата, моралната и интелектуалната свобода е необходимото условие, за осъзнаването на понятието "свобода". Но за опознаване на свободата като осъзната необходимост, е необходимо човек да се освободи от един от основните си предразсъдъци на социална зависимост и се реализира по отношение на околния свят като "политически свободна личност" Достигането до идеята за политическа свобода е онова достатъчно условие, което превръща Кантовата нравствена норма "Ти можеш, тъй като си длъжен", в "Длъжен съм, защото съм свободен"
Един еврейски мистик, Зусия, обичал да казва на Бога във всяка своя молитва: "Знам, Господи, че завися от теб, но и ти трябва да знаеш, че зависиш от мен. Знам, че без теб не мога да съществувам, но ми позволи да ти напомня, че без мен и ти не можеш да съществуваш." Пътя към свободата си човек извървява на три етапа: през първия се чувства независим. Мога всичко, само да поискам, не се съобразявам с никого и нищо, аз съм умен, велик, всемогъщ... Всеки от нас може да си остане на този етап докато е жив. Но срещаш човек, който е по умен, признат от околните, изпадаш под негово влияние и неусетно ставаш зависим. Осъзнаваш, че зависиш от слънцето, въздуха, водата... Настъпва страх и паника, чувстваш се несигурен. Това е втория етап, противоположна крайност на независимостта, в която рискуваш да останеш до края на дните си, ако не настъпи прозрението, че всичко е взаимозависимо. Двете ти предишни състояния са дисбаланс, а осъзнаването на взаимозависимостта е хармония, докосвайки се до която се чувстваш свободен.
Когато човек иска, той винаги иска нещо. Какво значи "да искаш нещо"? Това значи, кратко казано: "Аз мога да правя това, което искам." Но само ако моята воля и самосъзнание ми го позволят. Самосъзнанието на всеки човек много ясно свидетелствува, че той може да прави това, което иска. А тъй като в качеството си на обекти на неговото искане могат да бъдат мислени и напълно противоположни постъпки, то оттук следва без съмнение, че той може да прави и противоположното, ако иска. Но неразвитият разсъдък го смесва с това, че човек в даден отделен случай може сякаш също и да иска противоположното – и това наричат свобода на волята. Въпросът за свободата на волята действително е пробният камък, с помощта на който дълбоко мислещите умове може да се различат от повърхностните. Изводът е такъв: всичко, което става, от най-великото до най-малкото, става по необходимост. Всяка постъпка на човека се определя от два фактора: характера на този човек и мотива. Характерът е емпирически познатата, постоянна и неизменна природа на дадена индивидуална воля. Тъй като този характер представлява толкова необходим фактор за всяка постъпка, както и мотивът, то с това се обяснява нашето чувство, че деянията ни произхождат от нас самите, или това "аз искам", което съпровожда всичките ни постъпки и по силата на което всеки трябва да ги признае за свои деяния, чувствувайки се поради това морално отговорен за тях. Всеки човек постъпва в съответствие с това какъв е той, така че неговите постъпки са винаги необходими, определяйки се в даден отделен случай изключително от мотивите. С една дума, човек винаги прави само това, което иска, и го прави все пак по необходимост. Но това значи само, че начинът му на действие е просто разкриване на неговата истинска същност.
Отделихме толкова много място на "свободата", защото без разбирането на същноста й е невъзможно да реализираме никакви социални, морални и духовни промени. А те са в основата на желанието на хората да живеят по-добре. В момента България е в системна криза; на държавата; на обществото; на нацията. При наличието на такава криза, не е възможно да промениш нещо, без да промениш самата система. Всички усилия, в най добрия случай само ще усъвършенстват системата, без да я променят.
След половин век комунистическо насилие и двадесет години мафиотско-олигархично управление в България, ние не можем да направим нито една крачка напред, ако не се върнем точно толкова време назад, за да направим историческа, нравствена и правна оценка на фактите от това време. Това е нужно, защото грешката подлежи на поправка, престъплението – на наказание, а грехът – на покаяние.