КАК ДА БЪДЕМ ЕГОИСТИ

Всички проповядват жертвоготовност и алтруизъм. За мен его­измът е нещо съвсем естествено. Алтруизмът е нало­жен отвън. Егоизмът е съществен елемент от човешка­та природа. Човек трябва да приеме това като даде­ност. И след като веднъж е приел вече този факт, тряб­ва да разбере, че това не е случайно, че то е от същес­твено значение - в противен случай изобщо нямаше да го има.
Човек оцелява благодарение на вродения си егои­зъм, благодарение на обстоятелството, че се грижи преди всичко за себе си. Иначе човешкият род щеше да е отдавна изтрит от лицето на земята. Аз ви казвам, че трябва да бъдете верни на собстве­ната си природа. Казвам ви как да бъдете естествени, съ­вършено и непресторено естествени.
Да, аз ви уча на егоизъм. Никой не ви го е казвал - преди мен. Никой не е имал смелостта да каже такова нещо. И това е така, защото всеки пророк е дълбоко егоистичен - точно това е парадоксът в цялата тази ис­тория.
Защо, все пак, всички религии проповядват идеята за дълг към ближния? Каква е тяхната мотива­ция? И какво целят с това? Какво ще спечелиш ти от това, че живееш в служба на ближния? Може би нико­га не сте си задавали този въпрос. В случая става дума не толкова за дълг...

Спомням си една история от Древен Китай.
Един човек паднал в кладенец. Било по време на голямо празненство, насъбрали се много хора на едно място, наоколо било много шумно - хората пеели, танцували, радвали се на живота и се забавлявали, така че никой не чул неговия зов за помощ. По онова време в Китай кладенците не били зидани с ограда около отвора, както сега - поне метър и половина над земята, за да не може човек да падне в него. Огради нямало, те били просто като дупка в земята. Човек можел да падне, без да види в тъмното, че пред него има кладенец.
И така, човекът паднал в кладенеца и се развикал: "Помощ, спасете ме!" Покрай кладенеца минал един будистки монах. Монахът не може да се интересува от разни празненства, разбира се - такова нещо е недо­пустимо за монасите, затова и не мога да си предста­вя какво е търсил той там. Самото му присъствие го­вори за може би несъзнателен подтик да разбере как­во става, да види как другите се забавляват: "И всички тези ще отидат в ада, аз съм единственият тук, който ще живее в рая".
Минал покрай кладенеца и чул виковете на нещас­тника. Монахът надникнал и мъжът му казал: "Добре, че поне ти чу виковете ми. Всички са толкова улисани и навън е такъв шум, вече си мислех, че ще умра тук".
Будисткият монах му казал: "Ти ще умреш въпреки че чух виковете ти, и твоята смърт е наказание за грях, който си извършил в предишния си живот. Примири се с това и се остави да умреш! То е за твое добро. В следващия си живот ще излезеш на чисто и няма да се наложи отново да паднеш в някой кладенец". Дру­гият отговорил: "Точно сега не ми е до мъдруване и философии..." Ала монахът вече си бил тръгнал.
После край кладенеца спрял един монах-даоист. Бил жаден, затова надникнал в кладенеца. Човекът на дъното продължавал да вика за помощ. Даоистът му казал: "Не подобава на един мъж да вика за помощ. Човек трябва да посреща всичко в живота си, така как­то дойде. Това го е казал великият Лаодзъ. Затова приеми съдбата си! Радвай се! А ти ревеш като жена. Бъди мъж!"
Човекът в кладенеца казал: "Нямам нищо против да ме наричаш "жена", но първо ми помогни, моля те! Нищо, че не ме смяташ за мъж. Първо ме измъкни на­вън, после ме наричай както си искаш".
Ала даоистът му отговорил: "Ние никога не се бър­каме в хорските работи. Вярваме в отделния човек и неговата свобода. Ти си имал свободата да паднеш в кладенеца, свободен си и да умреш в него. Единстве­ното, което мога да направя за теб, е да ти кажа, че разполагаш и със свободата да умреш, хленчейки, ко­ето е глупаво, или пък да умреш като мъдър човек. Приеми случилото се, изпитай удоволствие от него, изпей една песен и напусни този свят. Бездруго всеки рано или късно умира, така че какъв смисъл има да те спасявам? И аз ще умра, всички ще умрем - може би утре, може би вдругиден, така че защо да си давам труд да те спасявам?" И продължил по пътя си.
Тогава край кладенеца спрял един конфуцианец и злощастния човечец вътре почувствал плаха надежда, защото конфуцианците били известни като хора с по-земни, по-хуманни разбирания. Той казал: "Какво щастие е, че дойде тъкмо ти, един учен-конфуцианец. Аз те познавам, чувал съм да говорят за теб. Моля те, направи нещо за мен, нали конфуцианците казват: "Помагай на ближния си". След отговорите на будиста и даоиста нещастникът си мислел: "Добре ще е да по­говоря на философски теми с човек като него, така ще го убедя да ми помогне". Затова рекъл: "Конфуций казва - помагай на ближния си".
Монахът-конфуцианец отговорил: "Имаш право и аз действително ще ти помогна. Ще обикалям от град на град и ще издействам от правителството да издиг­не ограда около всеки кладенец в страната. Спокойно, не бери грижа за нищо".
Нещастникът се обадил от дъното на кладенеца: "Да, но докато твоята кауза успее и правителството издигне огради, мен вече няма да ме има".
Конфуцианецът казал: "Няма значение какво ще стане с теб или с мен, отделната личност изобщо не е важна - от значение е единствено обществото. С па­дането си в кладенеца ти постави на преден план един много важен въпрос за цялото общество. Оттук нататък ние ще се борим за решаването на този проб­лем. Сега се успокой и престани да крещиш. Ще нап­равим всичко възможно за издигането на огради, за да не падат хората в кладенците. С какво ще помогна на обществото, ако сега те спася? В страната има мили­они кладенци и в тях могат да паднат милиони хора. Затова не бива да бъдеш чак такъв егоист. Издигни се над собствения си егоизъм. Самият аз съм предопре­делен да служа на човечеството. Бездруго ти изпълни дълга си, като падна в кладенеца. Моят дълг е да направя всичко възможно, за да принудя правителството да издигне огради около кладенците". И продължил по пътя си. Ала оставил след себе си послание от съ­ществено значение: "Ти си съвършен егоист. Искаш единствено да бъдеш спасен и ми губиш времето -време, което бих могъл да използвам в името на це­лия човешки род".
Знае ли някой какво означава "човешки род" и дали някъде съществува нещо от рода на "общество"? Всичко това са само думи. Съществува единствено индивидът.
Четвъртият бил свещеник-християнин, мисионер, който носел огромна торба. Отворил веднага торбата, извадил въже и го хвърлил към дъното на кладенеца, преди мъжът да е продумал каквото и да било. Чове­кът бил смаян. Казал: "Струва ми се, че твоята рели­гия е единствено истинната".
Християнинът отговорил: "Разбира се, ние сме под­готвени за всякакви непредвидени случаи. Предвиж­даме, че човек може да падне в кладенец, затова и си носим въже, защото самият аз мога да спася себе си единствено като спася някой друг. Но не забравяй, че никога в мен няма да отмрат думите на конфуцианеца - не изграждай огради около кладенците, как иначе би могъл да помогнеш на хората? Как можем да издър­паме човек, ако не е паднал в кладенеца? Първо чо­векът трябва да падне в него, едва тогава можем да го изтеглим навън. Ние съществуваме, за да служим на ближния си, ала трябва да ни се даде подходяща възможност. Как бихме могли да служим на ближния, ако не ни бъде предложена такава възможност?"

Всички религии, които говорят за дълг към ближния, определено биват обслужвани от интереса хората да бъдат бедни и да се нуждаят от помощ, нуж­даят се от възможността за създаване на сираци, вдо­вици, забравени от всички старци, нуждаят се от про­сяци. Такива хора са необходими, съвършено необхо­дими. Ако ги няма, какъв смисъл би имало съществу­ването на великите слуги на народа? Какво ще стане с всички тези религии и техните учения? А и как иначе може човек да влезе в царството Господне? Такива хо­ра са били използвани като стълба по пътя нагоре.
Нима това може да бъде наречено алтруизъм? Нима подобна мисия е лишена от егоизъм? Той спася­ва човека, но не заради самия човек - той го спасява заради самия себе си. Дълбоко в себе си той е пълен егоист, ала в случая егоизмът му е прикрит зад краси­вите думи алтруизъм и дълг към ближния.
Как възниква необходимостта от дълг към ближ­ния? Защо изобщо е възможна подобна необходимост? Не е ли по-добре да унищожим необходимостта от дълга към ближния? Можем, ала религията ще се про­тивопостави категорично на това. Подобна позиция съсипва религията из основи - с други думи, целия й бизнес - ако няма бедни, гладни, страдащи и болни...
Когато служиш някому, ти се чувстваш страхот­но, сякаш превъзхождаш всички останали... Карате другите да се чувстват като червеи, като същества, ко­ито са под нивото на човешкото съзнание.
Когато служиш някому и се чувстваш велик, ти си толкова високо над всички, защото си жертвал собс­твените си интереси в служба на нещастните. Единст­веното, което постигаш с това, е да ги унижиш.
Ако имаш нещо, което те радва, което ти дава щастие, мир и радостно вълнение - сподели го с дру­гите.
И не забравяй, че в желанието си да споделиш своята радост не бива да има определен мотив. Нямам предвид това, че споделянето на радостта ще ти пре­допредели небесния рай. Не поставям пред вас опреде­лена цел.
Това, което имам предвид е, че самият акт на споделено щастие ще те накара да се почувстваш съвършено пълноценна личност. Актът на споделяне сам по себе си е постигане на максимално себеосъществяване, не е необходимо да се стремиш към друга цел, себеосъществяването няма край - то е цел само по себе си.
Тогава ще се почувстваш длъжник на този, който е готов да сподели с теб преживения опит. Дори няма да разбереш, че самият той ти е длъжник, защото ти не му служиш по никакъв начин. И всички онези зависи­мости, онези грозни зависимости на религиите по цял свят, могат да бъдат игнорирани от хора, които вярват не в службата на ближния, а в необходимостта от спо­деляне на преживения опит. Религиите си служат добре с вашето чувство на зависимост. Дори му дават какви ли не прекрасни наименования... В продължение на хиляди години те добре са усъвършенствали умени­ето да наричат грозното с какви ли не прекрасни име­на. Когато човек дава красиво име на нещо грозно, много е възможно самият той да забрави, че името е просто маска, зад която се крие същността. Сама по себе си обаче същността не се променя.
Защо трябва да служиш в полза на ближния, след като самата бедност не може да бъде изкоренена? Нито една от религиите не проповядва унищожаване на бед­ността. Всяка религия е в заговор с вложените интере­си, според които унищожаването на бедността е в про­тивовес на религията. Не предлагат мерки за намаля­ване и унищожаване на бедността, а въпреки това про­повядват: "Бъди в служба на бедните, бъди в служба на вдовиците".
Ражда се човек. Рождението му е просто една възможност, само начало - но не и край. Човек трябва да стигне до пълния разцвет на своето същество. Не пропилявайте това свое право, най-малкото пък в име­то на някакъв си глупав и измислен дълг в служба на ближния.
Твоята най-голяма отговорност е да постигнеш пълния разцвет на собственото си същество, да разви­еш съзнанието и ума си, който трябва да става все по-буден и съобразителен. При такава много по-висша степен на съзнанието сам ще прозреш какво да споде­лиш с другите и как да намериш решение на множест­во проблеми.
Няма религия, която да е помогнала на човешкия род при решаването дори на един-единствен сериозен проблем.
Помислете върху това, което казвам - решен ли е поне един проблем от някоя от старите религии? А всяка от тях проповядва открай време все едно и също - дълг в служба на човечеството.
Бедните си остават бедни и дори обедняват все повече. Болният си остава болен, продължаваме да стареем, какви ли не болести върлуват, престъпността не намалява, тъкмо обратното. Всяка година престъп­ленията по света стават все повече в сравнение с пре­дишната. Чудна работа... Броят на затворите непрекъс­нато се увеличава, все повече съдилища влизат в дейс­твие за намаляване на престъпността, а тя все расте ли, расте...
Нещо тук трябва да е сбъркано още в основите си. Това, което се върши, няма никаква връзка с реша­ването на проблемите. Някой извършва престъпление, но той всъщност не е престъпник, човекът просто е бо­лен. Не бива да го хвърляме в затвора, където ще се мъчи - такъв човек има нужда от психиатрична клини­ка, от внимание и от специализирано лечение. Не е не­гова вината, че е извършил престъпление.
Според мен най-сериозният проблем за човеш­кия род е, че няма никаква представа за медитирането. Това наистина е най-сериозният проблем за чо­вечеството - така поне мисля аз. Не проблемът с пре­комерното нарастване на населението, не атомната бомба, нито гладът... Не, не това са основните ни проблеми - тях науката може да реши с лекота.
Как хората да се научат да медитират - това е единственият основен проблем, който не може да бъде разрешен от науката.
Противопоставям се на всички религии, защото според мен това, което те дават на човечеството, е съ­вършено безполезно. Те "действат" под маската на прекрасни слова и прикриват действителността зад па­равана на красиви думи.
Да вземем например... Исус отправя своята молба към Бог от кръста и християните от векове цитират не­говите думи като поговорка. Те наистина звучат така, ала това е само привидно. Не се оставяйте привидното да ви подведе, то е много далеч от действителността. От кръста Исус отправя своята последна молитва към Бог: "Абба" (на арамейски - "Отче"), прости им, защо­то те не знаят какво правят".
Толкова хубави думи, такава готовност за всеопрощение... Той моли Бог да прости на онези, които разпъват Исус на кръста. Проучих задълбочено живота и словото на Исус. Той не е човек, когото можеш да молиш за милост. Не могъл да прости дори на смокиновото дърво, което не му дало плодовете си, защото все още не бил настъпил сезонът за зреенето - проклел го, тъй като той и хората му били гладни, а дървото не можело да им предложи храна. Проклел го, сякаш дър­вото било техен враг. Да прокълне едно дърво, при то­ва по време, когато бездруго не бил сезонът за зреене! А дори и да е настъпило това време, какво би могло да направи дървото, за да даде зрял плод? Нима то носи отговорност за изхранването на хората? И това е реак­ция на човек, за когото разправят, че правел чудеса, превръщал камъните в хляб, а водата - във вино.
Защо му е било нужно това? Ако е истина това, което се говори за него, и ако наистина можел да твори чудеса, такъв човек просто би заповядал на дървото да им даде зрели плодове дори и без да е настъпил сезо­нът за зреене: "Нека клоните ти се обсипят със зрял плод". За това дори не е било необходимо да се обърне към смокинята, би могъл просто да превърне камъните в плодове. Но всичките му чудеса всъщност са доста съмнителни и този случай за пореден път поставя ду­мите му под съмнение.
Защо, преди всичко, му е било нужно да моли за подслон в град, където превърнал камъните в хляб? И ако действително е бил в състояние да твори такива чудеса, защо хората в Юдея си оставали толкова бед­ни? И защо изобщо говорим само за Юдея, нима не би могъл да помогне на всички хора по света? Ако бе мо­гъл да превърне Хималаите или Алпите в хляб... Хора­та щяха да си взимат по някой резен и въпросът с глада би бил решен завинаги. А и защо е било нужно да превръща във вино толкова малко вода? Да бе превър­нал във вино цял океан... Когато знаеш тайната на чу­дото, би могъл да превърнеш във вино цял океан, нека хората пият на воля.
Ако Исус наистина е можел да твори чудеса, защо Юдея си оставала толкова бедна? Просто защото в приказките за чудесата няма нищо вярно...
Исус казвал: "Тези, които не ме следват, ще се продънят завинаги в седмия кръг на ада и ще бъдат подложени на всевъзможни мъчения". Този човек не знаел що е прошка. И ако не е могъл да прости на оне­зи, които отказали да го последват, как е могъл да мо­ли за прошка за онези, които го разпънали на кръста? Не е нужно кой знае какво, най-простичката логика е напълно достатъчна... Кой си ти, че да обричаш на вечни мъки в ада някой, който е отказал да те послед­ва? Не можеш да простиш нещо толкова обикновено, а молиш Бог да прости на онези, които те разпъват на кръст... Не, не за прошка и милост молел той, става дума за нещо съвсем друго.
Дори от кръста искал да каже на евреите: "Разбе­рете най-после, че аз съм месията, а вие си оставате слепи за истината". Молитвата му към Бог била: "Прости на тези невежи хора, те не знаят какво пра­вят". Този човек не умеел да прощава, целият му живот е пример в това отношение и акцентът е поставен не върху прошката, а върху невежеството на собствения му народ.
До последния си миг не спрял да повтаря: "Аз съм този, който знае, аз съм всезнаещият, а вие... Вие сте невежи. Но аз ще се моля на Бог да ви прости". Продължавал да играе ролята на месия, тъй като в ста­рите писания пишело, че месията щял да бъде разпънат на кръст и че от кръста щял да отправи към Бога мо­литва: "Прости им, Боже, защото те не знаят какво правят". До последния миг не престава да упорства, остава си непреклонен. Дори разпятието не променя нищо, той си остава месията. А последните му думи имат за цел единствено да подчертаят невежеството на другите.
Една грозна истина може да се прикрие зад кра­сиви думи и пищна фразеология. В никакъв случай не бих искал да правя подобни неща. Затова най-важното е да осъществиш себе си, да бъдеш удовлетворен от постигнатото. Бъди - това е най-важното. И тогава цялото ти същество ще разпръсква своето излъчване и ще стигне до мнозина. То­гава изобщо не може да става дума за някакъв дълг в служба на ближния, това ще бъде чистата радост от споделеното щастие. А няма по-голяма радост от това да споделиш своето щастие с другите.