Как започна всичко?

За да осмислим настоящето, трябва да знаем какво точно се случи на 10-ти ноември 1989 г.
Малко преди това на 2 и 3 декември 1989 г. в Малта се състоя т. нар. „Среща на върха“ между президента на САЩ Джордж Буш (Старши) и съветския лидер Михаил Горбачов, на която са били подписани т. нар. Споразумителни протоколи.Тази среща между двамата, всъщност, е била втората, след като преди това те са се били срещнали на 30 май 1988 г. по време на посещението на президента Роналд Рейгън в Москва.
Съгласно текста на абзац 5-ти „в името на оцеляването на цивилизацията двете страни взаимно се задължават да превърнат обществата на двете държавни обединения в общества с пазарна икономика, основаваща се върху частната собственост, управлявани от свободно избираем парламент и независимо правосъдие“. От семантична гледна точка САЩ се задължават да бъдат това, което, всъщност, абсолютно винаги са били. За СССР, обаче, въпросното споразумение означава драматичен демонтаж на държавността и фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип. Не е случаен факт, че в това Споразумение – както, впрочем, и във всичките други споразумения между същите две страни – въобще не е било предвидено прилагане на наказателна „нюрнбергска“ процедура срещу военнопрестъпници, държавни и партийни функционери, доктриниращи съзнателно и системно човеконенавистническа идеология. Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на заграбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт.
Пределно ясно е очевидно, че „Договореността в Малта” е била предвиждала „смяна на властта, но не и смяна на собствеността”. Което означава, че е очевидно, че САЩ като световен символ и като лидер на това, което като правило в политиката се нарича Западът, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.
В България събитията „се сложиха“ така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили“ (СДС), а три дни след това – на 10 декември 1989 г. – бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса“, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизъм за управление на страната. Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса“, бяха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса“ не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над“ Парламента бе пълен абсурд. В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж“ затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса“ и мощната стачна вълна. При задълбочаващата се икономическа криза и на фона на тези две събития, след проведения от 30 януари до 02 февруари 1990 г. ХІV извънреден конгрес на БКП бе извършена втората голяма промяна – формираният пред 10 ноември 1989 г. правителствен кабинет подаде оставка на 03 февруари 1990 г. и на 08 февруари 1990 г. бе съставено изцяло еднопартийно правителство на Комунистическата партия, ръководено от Андрей Карлов Луканов. Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?“ отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроси: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?“ и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?“. Отговорите гласяха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция“, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание“. Икономико-стопански промени не бяха поискани и от двете страни на участниците в „Кръглата маса“, като имплицитно бе предпоставено, че бъдещите коалиционни правителства ще решават тези неща. Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Изключително любопитно е, също така, че различията между „двете страни“ на Споразумението се свеждаха единствено по въпроса за статуквото, при което, защитавайки статуквото, БКП/БСП се самоопредели като „дясна (консервативна) партия”, а СДС – като „лява“, като „партия на промяната“; а на всичката останала символика бе възложена функцията да внушава обратното.
Така започна всичко.