Има ли разлика между вярата в месия и упованието, което храним към своя духовен Учител?

Вярата е сляпа. За нея няма рационални причини. Тя се основава на психическа необходимост, за нея няма обективни доказателства. Човек иска да вярва в нещо, защото без вяра се чувства празен, като треска от дърво, понесена по течението. Без вяра се чувстваш празен, толкова празен, че дори не смееш да живееш пълноценно. Ако се вгледаш дълбоко в себе си, ще ти се стори, че празнотата ти е като смъртта.
Човек се нуждае психически от някой, който да му вдъхне надежда; от вяра - подобно на опиат, който ти помага да заспиш. Поне за момент да те облекчи и да премахне страховете ти. Знаеш, че твоят месия е до теб, синът Божи е с теб - от какво да те е страх? Или пророкът Божи - какво повече ти трябва, за да има животът ти смисъл? Пророкът е смисълът на живота, той ти дава надежда, той знае... Но всичко това са само проекции на собственото ти мислене... Проекции, благодарение на които пророкът те използва. Процесът е взаимно изгоден.
Той ти казва: "Не се тревожи за нищо. Трябва само да вярваш в мен." Толкова е просто - а и нищо не рискуваш. Не е нужно да правиш каквото и да е, иска се само да вярваш - толкова малко се иска от теб! А какво печелиш от тази сделка? Всичко, от което си имал нужда - надежда, бъдеще, смисъл в живота... Иначе може всичко да ти омръзне и да започнеш да си мислиш: "Защо изобщо живея на този свят?" Месията ти показва накъде да вървиш, посочва ти целта, кара те да се чувстваш значим, внушава ти, че не си се родил случайно на този свят и чрез теб Бог осъществява някаква своя идея. Месията удовлетворява една необходимост на твоята психика, но не те освобождава от страха, от липсата на цел и смисъл, нито от отчаянието. Той просто ти предлага красиво покривало, с което да прикриеш пустотата в душата си.
Вярата е сляпа. Всяка вяра е сляпа. Упованието е нещо съвсем различно от вярата. Доверието или упованието е синоним на "вяра" в речниците, но хората, които са писали тези речници, никога на са вкусвали от упованието, не знаят какво представлява то. За него не е необходим месия, аватар или някой, който да твърди: "Аз съм единственият син, заченат от Бога" или: "Аз съм последният Божи пратеник, други след мен няма да има". Упованието е съвсем различно от вярата. То се изгражда на два етапа.
Първият е хипотетичното доверие. "Хипотеза" е научен термин. Когато предприемате някакъв експеримент, хипотетично предполагате, че той с положителност ще бъде успешен. Но това е само хипотеза, няма гаранции за успеха. В случая не става дума за вяра, рискове няма. За да извършите въпросния експеримент, приемете, че просто трябва да наблюдавате внимателно, да вникнете в проблематиката и да продължавате да експериментирате с мисълта, че може да успеете, но е възможно и да стигнете до отрицателен резултат. Хипотезата не бива да затваря вратите пред вас. Хипотезата не е отговор, тя е само началото на търсенето. Тя е въпросителен знак.
Зараждането на вярата изключва съмнението, докато хипотезата е свързана с какви ли не съмнения. Не пристъпва към експерименти човек, който не изпитва съмнения. Защо са необходими експериментите по принцип? Заради съмненията - човекът трябва да узнае истината. Съмненията могат да бъдат приглушени чрез вярата или да бъдат премахнати чрез търсене на истината - това са двата единствено възможни начини.
Ако си вярващ, не се нуждаеш от експерименти. Човек, който не би се подложил на никакъв риск и не е достатъчно интелигентен, за да търси истината - т.е. човек с посредствени възможности - неизбежно трябва да вярва в нещо. Само хората с посредствени възможности се нуждаят от такава вяра. Колкото по-голяма е човешката глупост, толкова по-силна е и необходимостта от вяра. Колкото по-посредствен е човек, толкова по-непоклатим е неговият фанатизъм.
Другият начин е да се започне със съмнението, без да го прикриваш в себе си. Но затова е нужна хипотеза. Ако ти кажа, че водата е съставена от въглерод и кислород, може да приемеш това твърдение като истинно или като хипотеза. Ако го приемеш като хипотеза, това ще означава, че не вярваш в мен и че си склонен да направиш определен експеримент, за да разбереш доколко вярно е твърдението ми. И така, за да се стигне до упованието, преди всичко трябва да е налице желанието да се експериментира.
Ролята на Учителя не се определя от усилието да те накара да вярваш. Той трябва да създаде около себе си подходяща атмосфера, подходяща вибрационна среда, която да събуди желание за експериментиране. Такова желание привлича човек към Учителя, а не необходимостта от вяра. И ти трябва да вървиш не след своя Учител, а заедно с него, защото той казва: "Видях нещо. Видях врата, а зад вратата - небесните простори." Учителят трябва да притежава магнетична сила, която да оказва върху хората изключително въздействие. А това не е трудно.
Защо му е трябвало на Исус да претендира неизменно, че е син Божи? Вероятно се е съмнявал в собствените си твърдения, в самия себе си - и това е съвършено разбираемо. Дори не е виждал Бог - всъщност никой никога не го е виждал. Какви основания има да изтрие от съзнанието си съмнението, че е Божи син? И той вика, предявява на висок глас претенциите си, че е Божи син, точно за да разсее съмненията в себе си. За да убеди себе си в истинността на своето твърдение, първо трябва да убеди другите.
Един истински Учител никога не претендира за каквото и да е. Самото му същество, присъствието му само по себе си е напълно достатъчно за пораждането на желание у другите да изследват света. Запомнете -Учителят не се следва, той създава у вас желанието да изследвате, затова трябва да вървите заедно с него.
Учителят е длъжен да вдъхва на своите ученици не вяра, а ентусиазъм и ревностно желание да продължават своите търсения въпреки неуспехите. Учителят е вдъхновение - не вяра. Той не подкрепя каквито и да било форми на психически заболявания. Учителят просто ви показва как той е дошъл при вас. Обяснява по какъв начин и с каква методика е постигнал собствената си реализация, а самото му съществуване ви дава усещане за пълнота и удовлетвореност; самият факт на неговата поява променя нещо във въздуха, който дишате. Той ви предлага начина, методиката и истината как е стигнал до определен етап, но никога не би започнал да твърди, че и при вас ще се получи по същия начин.
Учителят споделя: "При мен се получи, не виждам причина да не се получи и при теб. Аз съм обикновен човек, също като теб. Щом един обикновен човек може да реализира своите възможности, защо да не можеш и ти? Може би ще трябва да извървиш по-дълъг път или пък върхът, към който си поел, да се окаже по-стръмен, но така или иначе това е възможно! Може да се осъществи."
Вторият етап от пътя към упованието е налице, след като си успял да възприемеш нещо, предадено ти от Учителя посредством неговите вибрации, които са невидими. Усещат ги само най-възприемчивите и най-чувствителните.
Учителят ти дава нещо, което може да се почувства само със сърцето, но това не е крайната цел, то е само началото на пътя. Вторият етап по пътя към упованието е постигнат тогава, когато вкусиш от онова, за което ти е разказвал Учителят, за което ти говори и което самият той представлява като проява на съществуването. Денят, в който вкусиш от всичко това, ще почувстваш в себе си не вяра, а упование. Тогава вече ще знаеш, че си получил знанието от човек, който е познал всичко. В това се е състоя разликата между него и теб. След този момент двамата сте равни. Упованието е пълно само когато изчезне разликата между ученик и Учител и когато ученикът е постигнал знанието на своя Учител. И тогава настъпва мигът на дълбоката признателност.
Вярващият никога не може да изпита такава признателност към своя месия или аватар - не би могъл, защото какво всъщност е получил в действителност? Само вярата в нещо необосновано и недоказано. Нима можеш да се чувстваш признателен за нещо такова? Можеш да се молиш, да възвеличаваш своя месия, но това е само въпрос на дипломация. Надяваш се, че ако се молиш на своя месия и го величаеш, ще се възползваш от неговата милост, но това е само форма на подкуп. Надяваш се, че той ще прояви състрадание към теб и ще направи чудо. Но чудото така и не идва. Идва моментът на истината и на любовта, но чудеса няма.
Не е възможно човек да чувства признателност към месиите. Тъкмо обратното, ако се вгледаш в душата си, ще откриеш гняв. Може би ще се изненадате, ако ви кажа, че много християни дълбоко в душата си изпитват стаен гняв към Исус. Той им обещал да изкупи греховете им и да ги спаси, но така и не изпълнил обещанието си. Обещавал им: "Скоро ще отидете в царството Божие, скоро ще бъдете заедно с мен в царството Божие". Изминали са две хиляди години оттогава и това "скоро" така и не е дошло. Кога най-после ще дойде това "скоро"?
Дълбоко в себе си християните чувстват стаен гняв към Исус. И този гняв може би е причината за християнския фанатизъм - никой не бива да научи, че християните изпитват гняв към своя месия. Самият той е искал да скрие своето разочарование, че се е чувствал измамен, че са му вдъхнали измамни надежди и в продължение на две хиляди години хората живеят с тази вяра и умират за нея. А религията не е постигнала никакво развитие, доникъде не е стигнала и нищо не е намерила. Такъв натрупан гняв е просто страшен. За да потисне гнева си, човек ходи на църква и се моли на Исус, на Кришна или Мохамед. Но рано или късно всеки вярващ ще почувства в себе си дълбоко разочарование, защото вярата не му показва пътя към истината, не му дава живата вода на живота.
На мястото на Юда всеки християнин би постъпил по същия начин. Съвсем друг е въпросът защо не е бил предаден и от други, вероятно на мнозина им липсва смелост за подобна постъпка. Хората не са се и опитвали да разберат Юда, сякаш самото желание за това е противопоставяне на християнството. Но си струва да се проучи животът на този човек. Юда бил единственият образован и културен човек сред апостолите, бил с по-добро образование и с по-висока култура дори от самия Исус. Не допускам Юда да е вярвал, че Исус бил син Божи.
Той бил сред последователите на Исус, който определено имал харизматично излъчване, което обаче няма нищо общо с истината за произхода му.
Юда бил на страната на Исус, който несъмнено имал харизматично въздействие. Някои хора се раждат водачи, както други се раждат поети или художници. Всеки се ражда с определени качества, независимо дали го осъзнава или не. Колкото по-скоро осъзнае какви са те, толкова по-добре, защото поема в правилната посока по пътя към своето осъществяване. Не би могъл да се чувства пълноценен, докато не открие тази посока.
Затова функцията на Учителя се определя от това да не те превръща в свой образ и подобие. Функцията е да ти помогне да откриеш себе си. Ти не си като мен. Няма нужда от дубликати, от копия под индиго.
А всеки месия, паигамбара и тиртанкара се опитва да превърне човека в свое копие. Месията е оригиналът. Благодарение на вярата си никак не е трудно да се превърнеш в нечие копие.
Учителят никога не дава вяра. Той предлага възможност да споделиш атмосферата около него, да си изградиш хипотеза и да започнеш да експериментираш.
И след като у теб възникне такова желание, той ти показва пътя, който познава, защото вече е преминал по него.
Мигът, в който станеш съпричастен на преживяното от Учителя, е и мигът на упованието - и тогава то престава да бъде хипотетично и става екзистенциално.
В този миг няма Учител и ученик. Просто има два пламъка, горящи толкова близо един до друг, че могат да бъдат възприети като един.
Скромността, смирението и признателността възникват само когато преживееш лично това, което Учителя ти е предал с думи, дела и мълчание - по всички възможни начини, защото собственото ти лично преживяване е неизразимо.