Искаме да работим, но само при условие,че:
много да не се трудим, особено пък физически; да получаваме повече, отколкото сме заработили; да имаме привилегии, съобразно работата си; да имаме дълъг отпуск; да можем да откраднем нещо от работата си; да имаме подчинени, или да нямаме началници; да не спазваме стриктно работното време; да съчетаваме работата с някои забавления като кар...ти, пиене, цигари или свалка с отсрещния пол; да свършим и някаква лична работа - естествено с държавни или фирмени средства и материали, за предпочитане е в работно време, естествено; и накрая да можем да кажем: - „Бах ти работата! Да не съм женен за нея!” и да си бием камшика на борсата за безработни. / нима не е така :)/
Преработка на стари гуми в ликвидни стоки
сряда, ноември 16, 2011
сряда, октомври 05, 2011
Духът На Времето
Американската революция започва през 1775 г. като американските южни колонии се отделят от Англия. Много са причините за тази революция, но една е основната първопричина. Крал Джордж III от Англия поставя извън закона независимата безлихвена валута, която колониите печатат и използват. В замяна ги задължава да вземат заеми от Централната банка на Англия с лихва, което автоматично превръща колониите в длъжник. И по късно Бенджамин Франклин пише: Отказът на крал Джордж III да позволи на колониите да оперират със собствена парична система, която автоматично би освободила хората от примката на паричните манипулатори е вероятната първопричина за революцията. През 1783 г. Америка спечели своята независимост от Англия. Междувременно, нейната борба против концепцията на Централната банка и корумпираните и алчни хора, свързани с нея едва сега започва. Какво в същност е Централна Банка?
Централна Банка е институцията, която произвежда монетите за цялата нация. Базирано на исторически прецедент, две специфични сили са присъщи в практиката на Централната Банка:контрол на лихвените проценти и контрол на парите в обръщение или инфлация.
Централната Банка не само осигурява пари за правителствената икономика тя им отпуска тези пари с лихва. После с повишаване или намаляване на парите в обръщение, централната Банка регулира стойността на пуснатата в обръщение валута.
Много важно е да се разбере, че цялостната структура на тази система в края на краищата може да доведе само до едно единствено нещо: ДЪЛГ. Не трябва да си много умен за да прозреш измамата. Всеки един долар отпуснат от Централната Банка е заем с лихва. Това значи, че всеки печатан долар е всъщност долар плюс сигурен процент към дълга базиран на този долар. Откакто Централната Банка притежава монопола над печатането на пари в цялата страна, тя ни заема всеки един долар, като автоматично получава лихва за него. От къде идват парите от лихвите? Те трябва да идват основно от Централната Банка. Което значи че Централната Банка трябва вечно да повишава паричните си средства, така че временно да покрива неплатения дълг, което на свой ред, от момента на заемането на тези нови пари с лихва прави нов дълг. Крайният резултат от тази система е сигурно робство. За това е невъзможно правителството, а по този начин и обществото, да се отърват някога от генериращия се дълг. Основателите на тази стратегия са осъзнавали това.
"Аз вярвам, че банковите институции са много по-опасни от армиите...Ако американският народ позволи на частните банки да контролират пускането на пари в обръщение...С разрастването си банките и корпорациите ще лишат хората от тяхната собственост докато техните деца се събудят бездомници в континент, който техните бащи са завладели" Томас Джеферсън 1743-1826.
"Ако искате да продължавте да сте роби на банкерите и да плащате цената на собственото си робство, оставете ги да правят пари и да контролират националния дълг" Сър Джошуа Стемп 1880-1941.
До началото на 20-ти век САЩ са осъществили и премахнали няколко банкови сисреми, управлявайки с жестоки банкови лихви. В това време доминиращите фамилии в банковия бизнес в света са: Рокфелер, Морган, Уобърг, Ротшийлд. И в наяалото на 1900 г. още веднъж са потърсили начин да прокарат закон за основаване на още една Централна Банка. Тъй като са знаели, че правителството и народа са недоверчиви към тази институция им е трябвал инцидент, който да повлияе на общественото мнение. Затова Дж. П. Морган, считан от обществото за финансово светило за времето си, използвал влиянието си над медиите пускайки слуха за една известна банка в Ню Йорк, че е неплатежоспособна, или банкрутира. Морган е знаел, че ще предизвика масова истерия, която ще повлияе на останалите банки. И го направил. хората от страх да не изгубят парите си незабавно започнали да теглят спестяванията си. Банките били принудени да поискат незабавно изплащане на кредитите. За да ги погасят длъжниците трябвало да продават имуществото си. Така започва спирала от банкрути, загуба на имущество и извънреден смут. Обединявайки фактите няколко години по-късно, Фредерик Алън от "Life Magazine" пише: "Зад паниката от 1907 година, злостно замислена и направлявана, стоят интересите на Морган". Неподозирайки измамата Конгресът нарежда разследване на паниката от 1907 г. Начело на комисията е сенатор Нелсън Олдрик, който е в близки отношения с банковия картел и който по-късно посредством женитба, става член на семейство Рокфелер. Комисиятя оглавена от Олдрик препоръчва промяна на централната банкова система за да не се случи втори път паниката от 1907 година. Това била искрата от която се нуждаели интернационалните банкери за своя план. През 1910 г. става тайна среща в имението на Морган на остров Джекил, недалеч от бреговете на Джорджия. Там е съставен документът за централизираното банкерство, известен като "Декрет за Федералния резерв". Този закон е бил създаден от банкери, не от законодатели. тази среща е била толкова тайна и така скрита от правителството и народа, че тези 10 човека, присъствали на срещата са пътували до острова с лъжливи имена.
След като съставят документа, го предават на техния политически представител сенатор Нелсън Олдрик, за да го прокара в Конгреса. През 1913, с помощта на силно политическо спонсорство от страна на банкерите, Удроу Уилсън става президент, след като предварително се е съгласил да подпише акта за Федералния Резерв, като реванш за подкрепата в предизборната му кампания. И два дни преди Коледа, когато повечето конгресмени са у дома при семействата си, актът за Федералния резерв е гласуван, а Уилсън го превръща в закон. Години по-късно Удроу Уилсън пише със съжаление:Нашата велика индустриална нация е контролирана от система на кредити. Кредитната ни система е в частни ръце. По този начин се развива нацията ни и всички наши средства се намиратв ръцете на няколко мъже...които неизбежно заради собствените си недостатъци застрашават, контролират и унищожават истинската свободна икономика. Станахме една от най-лошо управляваните нации, с едно от най-контролираните и доминирани правителства в цивилизования свят. Власт, която не произлиза от свободния избор, която не е подчинена на правото и тежеста на вота на мнозинството, а управлява интересите на малка затворена група господстващи мъже.
Конгресмен Луис Макфедън също се изказва относно прехвърлянето на сметките: "Беше ни наложена световна банкова система...супердържава, управлявана от международни банкери, които работят заедно, за поробването на света за собствено удоволствие. Федералният Резерв узурпира властта." Беше казано на народа, че системата на Федералния Резерв е стабилизатор на икономиката и инфлационните и икономически кризи са изчезнали в миналото. Е, историята показва, че в това няма никаква истина.
Всъщност, сега международните банкери придобиват машина за ускоряване и разширение на собствените си амбиции.
Например от 1914 г. до 1919 г. Федералния Резерв повишава количеството на парите в обръщение близо 100% в резултат на което следва увеличаване на заемите за малките банки и гражданите. И през 1920 г. Федералния Резерв изтегля голям процент от парите в обръщение, което принуждава банките да си потърсят изплащането на отпуснатите заеми. И точно както и през 1907, принуждава банките да банкрутират и пропаднат. Над 5400 банки извън системата на Федералния Резерв фалират, което още повече консолидира монопола на малката група международни банкери.
Посветен в това престъпление, конгресмен Линдберг отстъпва и казва през 1921:Под прикритието на закона Федералния Резерв умно предизвика сегашната паника. Сегашната паника е първата умно предизвикана паника, и не се основава на математическо уравнение. Както и да е, паниката от 1920 г. е била само за загряване. Между 1920 г. и 1929 г. Федералния Резерв отново увеличава парите в обръщение, и отново резултата е увеличаване на заеми за гражданите и банките. На стоковия пазар се появява нов вид заем наречен "марджин". Много просто, марджин заемът дава възможност на инвеститора да вложи 10% от пазарната цена а другите 90% взема назаем от брокера. С други думи, човек купува от борсата стока струваща 1000 долара, само със 100 долара. Този метод е доста популярен до 1920 г. и изглеждало, че на борсата може само да се печели. Между другото в този заем съществува уловка. Би могло да се поиска изплащането му по всяко време до 24 часа. Терминът е "a margin call", и типичния резултат от него е продажба на имуществото, закупено с този заем.
И така няколко месеца преди октомври 1929 г. Дж. Д. Рокфелер , Бърнард Барак и други членове тихомълком напускат борсовия пазар. И на 24-ти октомври 1929 г. финансистите от Ню Йорк, които са давали марджин заеми започват масово да звънят на длъжниците си. Това предизвиква масова разпродажба на борсата от всеки, който искал да покрие марджин заема. по същата причина започват и масови атаки към банките, което в резултат води до колапса на 16000 банки.
Това не само дава възможност на международните банкери да изкупят конкурентните банки на безценица, но също и активите на цели корпорации на стойност пени за долар. Това е най-големият ОБИР в американската история. Но не свършва дотук. Вместо с парите, получени от покриване на заема да се покрие икономическия колапс, Федералния резерв всъщност ги ограничава, предизвиквайки една от най-големите икономически депресии в историята. И още веднъж побеснелия конгресмен Луис Макфедън и дългогодишен опонент на банковия картел започва кампания по дискредитиране на борда на Федералния резерв. Казвайки за катастрофата и депресията: това е внимателно обмислена ситуация. Международните банкери предизвикват състояние на безнадежност което използват, за да станат господари и на живота ни. Не е изненада, че след два неуспешни опита за убийство, Макфедън е отровен на банкет, преди да успее да прокара дискредитацията. И сега за да докарат обществото до мизерия банкерите от Федералния резерв решават да премахнат покритието в злато на парите. За да направят това, е необходимо да притежават останалото злато в системата. така под претекста "помагайки за края на депресията", през 1933 г. се стига до конфискация на злато. Под заплаха от 10 г. затвор всеки в Америка е длъжен да предаде златото си в Държавната Хазна, отнемайки по този начин и малкото му останало богатство. А в края на 1933 г. златното поктитие е отменено. Ако погледнете долар от 1933 г. на него пише "възстановим в злато". Ако погледнете долар от днес, пише, че е "законно платежно средство" което значи, че не е обезпечен от нищо. Безполезна хартия.
Единствената стойност на нашите пари е колко от тях има в обръщение. Следователно възможноста за регулиране количеството на парите в обръщение е и възможност за регулиране на стойността им. Което също така дава възможност да поставят икономиката и обществото на колене. "Дайте ми контрол над националната валута и не ме интересува кой ще пише законите". Мейър Емшил Ротшилд - основател на банкерска династия Ротшилд. важно е ясно да се разбере, че Федералния резерв е частна корпорация. В тях има толкова "федерален", колкото в "Федерален Експрес" - фирма за доставки. Гради собствена политика и фактически не подлежи на контрол от правителството на САЩ. Това е частна банка, която владее пускането на пари в обръщение с лихва, изцяло в съответствие с мошеническия модел на Централната Банка, от която е искала да избяга страната когато обявява независимост с Американската революция.
Да се върнем в 1913 г. Законът за Федералния резерв не е единствения противоконституционен документ, прокаран в Конгреса. Прокаран е също така и Федерален Данък на доходите. Заслужава си Американския народ да разбере невежеството си относно Федералния Данък на приходите. Това е завещание за това колко разсеян е американския народ всъщност. Преди всичко Федералните данъчни такси са напълно неконституционни като директен неразпределим данък. Всички директни данъци, трябва да бъдат разпределени легално, според конституцията. Второ, изисква се достатъчен брой щати/държави/, от федерацията да ратифицират поправката, за да бъде приета, което не е направено. И тази причина е страна в много от съдебните дела. Ако внимателно сте прочели 16-тата поправка, ще забележите, че не е подписана от достатъчен брой щати. съдия на окръжен съд Джеймз Фокс. Трето, днес на всеки работещ се вземат 35% от заплатата чрез този налог. Това значи че 4 месеца в годината работите за да погасите това данъчно задължение. И познайте къде отиват парите? Отиват да погасят лихвите за отпуснатите в обръщение пари от банката на Федералния резерв, система която не би трябвало изобщо да съществува. Парите за които вие работите 4 месеца в годината отиват буквално в джобовете на интернационални банкери, които притежават частната банка на Федералния резерв. И четвърто, дори правителството измамно да твърди, че федералните данъци са легални, не съществува точка, закон, който да изисква плащането на този данък. Точка.
"Наистина очаквах да съществува такъв закон някъде в правниякодекс. Някакво предписание, което да изисква този данък. Разбира се че има! И се оказах в положение, че не намерих точка според която моята дейност е легална. И не само аз, а и много мои познати също не намериха и не ми дойде на ум друг избор, освен да напусна." - държавен служител, цитат.
"На база на изследване, което провеждам от 2000-та година, и все още продължавам, не намерих такъв закон. Попитах Конгреса, разпитах много хора, данъчните власти, данъчни помощници." - Sherry Jackson/former irs agent/ Нямат отговор, защото ако отговорят, американския народ ще разбере, че всичко това е измама."
"Откакто подадох оставката си, не плащам данъци."
"Не плащам данъци за приходите си от 1999 г."
Данъците на приходите не са нищо друго, освен поробване на цялата държава. Сега контролирането на икономиката и непрекъснатото ограбване на имуществото е само едната страна на Рубик кубчето което банкерите държат в ръцете си. Следващият елемент за контрол и изгода е войната.
От основаването на Федералния Резерв през 1913 год. са станали многобройни малки и големи войни.
Първа световна война: През 1914 г. избухва война в Европа, в центъра на която са Англия и Германия. Американското общество не иска да има нищо общо с това. В отговор на което, президентът Удроу Уилсън публично обявява неутралитет. Обаче американската администрация тайно търси каквато и да е причина да влезе във войната. От друга страна държавния секретар Уилям Дженингс заявява: Големи финансови интереси в банкерските среди стоят зад Световната война, заради възможността за големи печалби.
Важно е да се разбере, че за международното банкерство, войната е най-доходоносния бизнес. Защото държавите във война са принудени да вземат повече пари с лихва от банката на Федералния Резерв.
Главният съветник и ментор на Удроу Уилсън полковник Едуард Хаус, човек в роднинска връзка с интернационалните банкери който искал да влезе във войната, в документиран разговор между полковник Хаус, съветник на Удроу Уилсън и сър Ендрю Грей, секретар по външните работи на Англия за това как да вкарат америка във войната, Грей пита: "Как биха реагирали американците, ако германците потопят океански лайнер с американски пасажери на борда?" Хаус отговаря: "Вярвам, че вълна от гняв ще залее Съединените Щати и това само по себе си ще е достатъчно да ни вкара във войната."
И така на 7-ми май 1915 г. практически по предложение на сър Едуард Грей, кораб "Луситения" умишлено пратен в немски води където се е знаело, че немската армия има кораби. И както се очаквало, немските кораби го торпилирали, предизвиквайки експлозия на складираните на борда муниции, убивайки 1200 души. За да се рзбере по-добре преднамереноста на тази постановка: посолството на Германия пуска предупреждение в "Ню Йорк Таймс", с което предупреждава хората, че ако се качат на "Луситения", ще бъде изцяло на техен риск, тъй като всеки кораб пътуващ от Америка до Англия минава през воюваща зона и подлежи на унищожение. В резултат на това, както се е и очаквало, потопяването на "Луситения" предизвиква вълна от гняв в американския народ. И малко след това Америка влиза във войната.
Първата световна война е струвала 323000 загинали американци. Рокфелер прави повече от 200 млн. долара. Според днещните стандарти, това са 1,9 милиарда долара. Да не споменаваме, че войната е струвала на Америка 30 млд. долара, повечето от които взети на заем с лихва от банката на Федералния Резерв, с бъдещи ползи за международните банкери.
ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
На 7-ми декември 1941 г. Япония напада американския флот в Пърл Харлбър, което е повод за въвличането ни във войната. Президентът Франклин Рузвелт обявява че атаката била "ден с чийто позор ще живеем". Наистина ден на позор, но не заради твърдението за изненадваща атака в Пърл Харлбър. След 60 години от предлагана ни информация днес става ясно, че не само се е знаело седмица преди нападението в Пърл Харлбър, а е било открито търсено и провокирано. Рузвелт, в чийто семейство има нюйоркски банкери от 18-ти век, чийто чичо Фредерик е в борда на първата банка на Федералния Резерв симпатеризирал на интересите на интернационалните банкери, и на интереса от влизането във войната, защото както видяхме, няма по-голяма изгода за интернационалните банкери от войната. В своя дневник съветникът по военните операции на Рузвелт, Хенри Стимсън, с дата 25-ти ноември 1941 г., документира разговора си с Рузвелт. "Випросът беше как да ги накараме те първи да стрелят...Беше желателно да сме сигурни, че японците ще го направят първи, така че да няма никакво съмнение кои са агресорите".
В месеците предхождали атаката над Пърл Харлбър, Рузвелт направил всичко възможно, в неговата власт, за да ядоса японците показвайки агресивно отношение: Той блокира целия износ на американски петрол за Япония. Замразява всички японски фондове в САЩ.
Публично дава заеми на китайските националисти и подпомага с военни доставки англичаните, и двете страни са врагове на Япония във войната, което между другото е пълно нарушаване на международните военни правила.
И на 4-ти декември, три дни преди атаката, австралийското разузнаване съобщава на Рузвелт, че японски военни части се прехвърлят към Пърл Харбър. Рузвелт ги игнорира. И както се надявали и очаквали, на 7-ми декември 1941 г. Япония напада Пърл Харбър избивайки 2400 войника. Преди Пърл Харбър 83% от американците не искали да имат нищо общо с войната. След Пърл Харбър, се записват един милион доброволци. Важно е да се знае, че военните успехи на нацистка Германия се дължат на всеобхватната подкрепа на две организации: адна от които се нарича"Ай Джи Фарбен".
"Ай Джи Фарбен", произвежда 84% от немските експлозиви, включително "Циклон Б", използван в концентрационните лагери и убил милиони хора. Един от негласните партньори на "Ай Джи Фарбен", е компанията на Рокфелер "Стандарт Ойл" в Америка. Фактически германската авиация, не би могла да функционира без една специална добавка, патент на компанията на Рокфелер, "Стандарт Ойл". Драстичните бомбандировки над Лондон от нацистка Германия на са били възможни без продажбата на гориво за 20 мил. долара на "Ай Джи Фарбен", от компанията на Рокфелер "Стандарт Ойл".
Това е само един факт как американския бизнес печели и от двете страни във Втората световна война. Трябва да се спомене още една предателска организация - Корпорацията "Юниън Бенкинг" от Ню Йорк. Не само финансирала в много аспекти издигането на Хитлер във власта, а и много материали по време на войната, и служила за пране на пари на нацистите което се разбира, когато откриват в сейфовете им милиони долари нацистки пари в наличност. Корпорацията "Юниън Бенкинг" от Ню Йорк на края е затворена за нарушаване на декрета за търговия с врага. Познайте кой е бил директор и вицепрезидент на "Юниън Бенкинг"? Прескот Буш - дядото на сегашния президент и разбира се баща на предишния президент. Имайте това на ум, когато морала и политическите позиции на фамилия Буш.
ВОЙНАТА ВЪВ ВИЕТНАМ
САЩ официално обявява войната във Виетнам през 1964 г. след съмнителен инцидент в който два американски разрушителя са били нападнати от торпедни лодки на Северен Виетнам в залива Тонкин. Това става познато като инцидента в залива Тонкин. Тази ситуация сама по себе си, послужила като претекст за масирано струпване на войски и война. Но съществувал един проблем. Нападение на виетнамски торпедни лодки над американски разрушителе никога не се е случвало. Събитието е било напълно инсцинирано, като оправдание за водене на война. Бившия министър на отбраната Робърт Макнамара години по късно заявява, че инцидента в залива Тонкин, бил грешка, докато много други вътрешни длъжностни лица изтъкват, че този изфабрикуван фарс е пълна лъжа. Веднъж влезли във войната, бизнесът върви обичайно. През октоври 1966 год. президентът Линдън Джонсън прекъсва търговски отношения със Съветския Блок, знаейки много добре, че 80% от военните доставки на Северен Виернам идват от Съверите. Следователно, интересите на Рофелер са: финансиране на заводите в СССР в които съветите произвеждат военно оборудване, изпращано за Северен Виетнам. Междувременно финансирането на двете воюващи държави е само едната страна на монетата. През 1985 г. е разсекретен "Виетнамски правила и задължения". Този правилник съдържа всички правила и задължения на американските войски по време на войната. Той съдържа някои абсурдни неща: Установките за противовъздушна отбрана на Северен Виетнам не трябва да се бомбандират, защото знаем, че не функционират. Не се преследва враг, преминал границата с Лаос и Камбоджа. И най-показателното от всичко: Най-критичните стратегически цели не трябва да се нападат, освен ако не са набелязани от висши военни представители. Не само, че тези ограничения са били идиотски, но Северен Виетнам е бил информиран за тях и следователно можел да базира цялата си стратегия, според ограниченията на американските сили. Ето защо войната се проточва прекалено дълго. Крайното заключение е: Войната във Виетнам не е трябвало да бъде спечелена, а просто протакана. Резултатът от нея е 58000 загинали американци и 3 милиона загинали виетнамци.
И така докъде бяхме стигнали? 11-ти септември беше трамплин за това, което става сега, ускорено изпълняване целите на безкруполния елит. Беше инсцениран претекст, не по-различен от потопяването на "Луситения", провокацията в Пърл Харбър и лъжата в залива Тонкин. Фактически, ако 9/11 не е планиран претекст за война, би бил изключение от правилото. Използван за провокиране на две нелегални войни, една против Ирак и една против Афганистан. Както и да е, 9/11 е претекст и за още една война. Войната против вас. Декрет за патриотизма, Безопасност на родината, декрети на военния трибунал и други законови предписания създадени с една единствена цел: да отнемат вашите граждански права и да ограничат възможностите ви за борба срещу това, което предстои.
В момента в САЩ, необявено пред американците с промити мозъци, се извършват обиски на домове, без предупреждение, без дори да сте си у дома, може да бъдете арестуван, без да ви се предяви заповед от съда, арести без право на адвокат и легални мъчения и всичко това заради съмнението, че може би сте терорист.
Ако искате по-добра илюстрация на това, което става в тази страна, нека видим как се повтаря историята.
През февруари 1933 Хитлер инсценира лъжливо нападение, запалвайки сградата на германския парламент "Райхстаг", и обвинявайки за това комунистическите терористи. В следващите няколко седмици е въведен "закон за защита на държавата" който унищожава германската констируция, и отнема гражданските свободи. Следват няколко превантивни войни, и всичките оправдани от германския народ като необходими, с цел опазване на "държавната сигурност".
"Съществува зло, което пречи на всеки мъж, жена и дете от тази велика нация. Трябва да предприемем стъпки с цел осигуряване държавната сигурност и защита на нашата Родина". Джордж Буш? Адолф Хитлер когато анонсира Гестапо пред народа си "що се отнася до комунизма..." и техните организации не трябва да затъмняваме нещата!
Нашия неприятел е радикална терористична мрежа и всяко правителство, което я поддържа. Джордж Буш!
Централна Банка е институцията, която произвежда монетите за цялата нация. Базирано на исторически прецедент, две специфични сили са присъщи в практиката на Централната Банка:контрол на лихвените проценти и контрол на парите в обръщение или инфлация.
Централната Банка не само осигурява пари за правителствената икономика тя им отпуска тези пари с лихва. После с повишаване или намаляване на парите в обръщение, централната Банка регулира стойността на пуснатата в обръщение валута.
Много важно е да се разбере, че цялостната структура на тази система в края на краищата може да доведе само до едно единствено нещо: ДЪЛГ. Не трябва да си много умен за да прозреш измамата. Всеки един долар отпуснат от Централната Банка е заем с лихва. Това значи, че всеки печатан долар е всъщност долар плюс сигурен процент към дълга базиран на този долар. Откакто Централната Банка притежава монопола над печатането на пари в цялата страна, тя ни заема всеки един долар, като автоматично получава лихва за него. От къде идват парите от лихвите? Те трябва да идват основно от Централната Банка. Което значи че Централната Банка трябва вечно да повишава паричните си средства, така че временно да покрива неплатения дълг, което на свой ред, от момента на заемането на тези нови пари с лихва прави нов дълг. Крайният резултат от тази система е сигурно робство. За това е невъзможно правителството, а по този начин и обществото, да се отърват някога от генериращия се дълг. Основателите на тази стратегия са осъзнавали това.
"Аз вярвам, че банковите институции са много по-опасни от армиите...Ако американският народ позволи на частните банки да контролират пускането на пари в обръщение...С разрастването си банките и корпорациите ще лишат хората от тяхната собственост докато техните деца се събудят бездомници в континент, който техните бащи са завладели" Томас Джеферсън 1743-1826.
"Ако искате да продължавте да сте роби на банкерите и да плащате цената на собственото си робство, оставете ги да правят пари и да контролират националния дълг" Сър Джошуа Стемп 1880-1941.
До началото на 20-ти век САЩ са осъществили и премахнали няколко банкови сисреми, управлявайки с жестоки банкови лихви. В това време доминиращите фамилии в банковия бизнес в света са: Рокфелер, Морган, Уобърг, Ротшийлд. И в наяалото на 1900 г. още веднъж са потърсили начин да прокарат закон за основаване на още една Централна Банка. Тъй като са знаели, че правителството и народа са недоверчиви към тази институция им е трябвал инцидент, който да повлияе на общественото мнение. Затова Дж. П. Морган, считан от обществото за финансово светило за времето си, използвал влиянието си над медиите пускайки слуха за една известна банка в Ню Йорк, че е неплатежоспособна, или банкрутира. Морган е знаел, че ще предизвика масова истерия, която ще повлияе на останалите банки. И го направил. хората от страх да не изгубят парите си незабавно започнали да теглят спестяванията си. Банките били принудени да поискат незабавно изплащане на кредитите. За да ги погасят длъжниците трябвало да продават имуществото си. Така започва спирала от банкрути, загуба на имущество и извънреден смут. Обединявайки фактите няколко години по-късно, Фредерик Алън от "Life Magazine" пише: "Зад паниката от 1907 година, злостно замислена и направлявана, стоят интересите на Морган". Неподозирайки измамата Конгресът нарежда разследване на паниката от 1907 г. Начело на комисията е сенатор Нелсън Олдрик, който е в близки отношения с банковия картел и който по-късно посредством женитба, става член на семейство Рокфелер. Комисиятя оглавена от Олдрик препоръчва промяна на централната банкова система за да не се случи втори път паниката от 1907 година. Това била искрата от която се нуждаели интернационалните банкери за своя план. През 1910 г. става тайна среща в имението на Морган на остров Джекил, недалеч от бреговете на Джорджия. Там е съставен документът за централизираното банкерство, известен като "Декрет за Федералния резерв". Този закон е бил създаден от банкери, не от законодатели. тази среща е била толкова тайна и така скрита от правителството и народа, че тези 10 човека, присъствали на срещата са пътували до острова с лъжливи имена.
След като съставят документа, го предават на техния политически представител сенатор Нелсън Олдрик, за да го прокара в Конгреса. През 1913, с помощта на силно политическо спонсорство от страна на банкерите, Удроу Уилсън става президент, след като предварително се е съгласил да подпише акта за Федералния Резерв, като реванш за подкрепата в предизборната му кампания. И два дни преди Коледа, когато повечето конгресмени са у дома при семействата си, актът за Федералния резерв е гласуван, а Уилсън го превръща в закон. Години по-късно Удроу Уилсън пише със съжаление:Нашата велика индустриална нация е контролирана от система на кредити. Кредитната ни система е в частни ръце. По този начин се развива нацията ни и всички наши средства се намиратв ръцете на няколко мъже...които неизбежно заради собствените си недостатъци застрашават, контролират и унищожават истинската свободна икономика. Станахме една от най-лошо управляваните нации, с едно от най-контролираните и доминирани правителства в цивилизования свят. Власт, която не произлиза от свободния избор, която не е подчинена на правото и тежеста на вота на мнозинството, а управлява интересите на малка затворена група господстващи мъже.
Конгресмен Луис Макфедън също се изказва относно прехвърлянето на сметките: "Беше ни наложена световна банкова система...супердържава, управлявана от международни банкери, които работят заедно, за поробването на света за собствено удоволствие. Федералният Резерв узурпира властта." Беше казано на народа, че системата на Федералния Резерв е стабилизатор на икономиката и инфлационните и икономически кризи са изчезнали в миналото. Е, историята показва, че в това няма никаква истина.
Всъщност, сега международните банкери придобиват машина за ускоряване и разширение на собствените си амбиции.
Например от 1914 г. до 1919 г. Федералния Резерв повишава количеството на парите в обръщение близо 100% в резултат на което следва увеличаване на заемите за малките банки и гражданите. И през 1920 г. Федералния Резерв изтегля голям процент от парите в обръщение, което принуждава банките да си потърсят изплащането на отпуснатите заеми. И точно както и през 1907, принуждава банките да банкрутират и пропаднат. Над 5400 банки извън системата на Федералния Резерв фалират, което още повече консолидира монопола на малката група международни банкери.
Посветен в това престъпление, конгресмен Линдберг отстъпва и казва през 1921:Под прикритието на закона Федералния Резерв умно предизвика сегашната паника. Сегашната паника е първата умно предизвикана паника, и не се основава на математическо уравнение. Както и да е, паниката от 1920 г. е била само за загряване. Между 1920 г. и 1929 г. Федералния Резерв отново увеличава парите в обръщение, и отново резултата е увеличаване на заеми за гражданите и банките. На стоковия пазар се появява нов вид заем наречен "марджин". Много просто, марджин заемът дава възможност на инвеститора да вложи 10% от пазарната цена а другите 90% взема назаем от брокера. С други думи, човек купува от борсата стока струваща 1000 долара, само със 100 долара. Този метод е доста популярен до 1920 г. и изглеждало, че на борсата може само да се печели. Между другото в този заем съществува уловка. Би могло да се поиска изплащането му по всяко време до 24 часа. Терминът е "a margin call", и типичния резултат от него е продажба на имуществото, закупено с този заем.
И така няколко месеца преди октомври 1929 г. Дж. Д. Рокфелер , Бърнард Барак и други членове тихомълком напускат борсовия пазар. И на 24-ти октомври 1929 г. финансистите от Ню Йорк, които са давали марджин заеми започват масово да звънят на длъжниците си. Това предизвиква масова разпродажба на борсата от всеки, който искал да покрие марджин заема. по същата причина започват и масови атаки към банките, което в резултат води до колапса на 16000 банки.
Това не само дава възможност на международните банкери да изкупят конкурентните банки на безценица, но също и активите на цели корпорации на стойност пени за долар. Това е най-големият ОБИР в американската история. Но не свършва дотук. Вместо с парите, получени от покриване на заема да се покрие икономическия колапс, Федералния резерв всъщност ги ограничава, предизвиквайки една от най-големите икономически депресии в историята. И още веднъж побеснелия конгресмен Луис Макфедън и дългогодишен опонент на банковия картел започва кампания по дискредитиране на борда на Федералния резерв. Казвайки за катастрофата и депресията: това е внимателно обмислена ситуация. Международните банкери предизвикват състояние на безнадежност което използват, за да станат господари и на живота ни. Не е изненада, че след два неуспешни опита за убийство, Макфедън е отровен на банкет, преди да успее да прокара дискредитацията. И сега за да докарат обществото до мизерия банкерите от Федералния резерв решават да премахнат покритието в злато на парите. За да направят това, е необходимо да притежават останалото злато в системата. така под претекста "помагайки за края на депресията", през 1933 г. се стига до конфискация на злато. Под заплаха от 10 г. затвор всеки в Америка е длъжен да предаде златото си в Държавната Хазна, отнемайки по този начин и малкото му останало богатство. А в края на 1933 г. златното поктитие е отменено. Ако погледнете долар от 1933 г. на него пише "възстановим в злато". Ако погледнете долар от днес, пише, че е "законно платежно средство" което значи, че не е обезпечен от нищо. Безполезна хартия.
Единствената стойност на нашите пари е колко от тях има в обръщение. Следователно възможноста за регулиране количеството на парите в обръщение е и възможност за регулиране на стойността им. Което също така дава възможност да поставят икономиката и обществото на колене. "Дайте ми контрол над националната валута и не ме интересува кой ще пише законите". Мейър Емшил Ротшилд - основател на банкерска династия Ротшилд. важно е ясно да се разбере, че Федералния резерв е частна корпорация. В тях има толкова "федерален", колкото в "Федерален Експрес" - фирма за доставки. Гради собствена политика и фактически не подлежи на контрол от правителството на САЩ. Това е частна банка, която владее пускането на пари в обръщение с лихва, изцяло в съответствие с мошеническия модел на Централната Банка, от която е искала да избяга страната когато обявява независимост с Американската революция.
Да се върнем в 1913 г. Законът за Федералния резерв не е единствения противоконституционен документ, прокаран в Конгреса. Прокаран е също така и Федерален Данък на доходите. Заслужава си Американския народ да разбере невежеството си относно Федералния Данък на приходите. Това е завещание за това колко разсеян е американския народ всъщност. Преди всичко Федералните данъчни такси са напълно неконституционни като директен неразпределим данък. Всички директни данъци, трябва да бъдат разпределени легално, според конституцията. Второ, изисква се достатъчен брой щати/държави/, от федерацията да ратифицират поправката, за да бъде приета, което не е направено. И тази причина е страна в много от съдебните дела. Ако внимателно сте прочели 16-тата поправка, ще забележите, че не е подписана от достатъчен брой щати. съдия на окръжен съд Джеймз Фокс. Трето, днес на всеки работещ се вземат 35% от заплатата чрез този налог. Това значи че 4 месеца в годината работите за да погасите това данъчно задължение. И познайте къде отиват парите? Отиват да погасят лихвите за отпуснатите в обръщение пари от банката на Федералния резерв, система която не би трябвало изобщо да съществува. Парите за които вие работите 4 месеца в годината отиват буквално в джобовете на интернационални банкери, които притежават частната банка на Федералния резерв. И четвърто, дори правителството измамно да твърди, че федералните данъци са легални, не съществува точка, закон, който да изисква плащането на този данък. Точка.
"Наистина очаквах да съществува такъв закон някъде в правниякодекс. Някакво предписание, което да изисква този данък. Разбира се че има! И се оказах в положение, че не намерих точка според която моята дейност е легална. И не само аз, а и много мои познати също не намериха и не ми дойде на ум друг избор, освен да напусна." - държавен служител, цитат.
"На база на изследване, което провеждам от 2000-та година, и все още продължавам, не намерих такъв закон. Попитах Конгреса, разпитах много хора, данъчните власти, данъчни помощници." - Sherry Jackson/former irs agent/ Нямат отговор, защото ако отговорят, американския народ ще разбере, че всичко това е измама."
"Откакто подадох оставката си, не плащам данъци."
"Не плащам данъци за приходите си от 1999 г."
Данъците на приходите не са нищо друго, освен поробване на цялата държава. Сега контролирането на икономиката и непрекъснатото ограбване на имуществото е само едната страна на Рубик кубчето което банкерите държат в ръцете си. Следващият елемент за контрол и изгода е войната.
От основаването на Федералния Резерв през 1913 год. са станали многобройни малки и големи войни.
Първа световна война: През 1914 г. избухва война в Европа, в центъра на която са Англия и Германия. Американското общество не иска да има нищо общо с това. В отговор на което, президентът Удроу Уилсън публично обявява неутралитет. Обаче американската администрация тайно търси каквато и да е причина да влезе във войната. От друга страна държавния секретар Уилям Дженингс заявява: Големи финансови интереси в банкерските среди стоят зад Световната война, заради възможността за големи печалби.
Важно е да се разбере, че за международното банкерство, войната е най-доходоносния бизнес. Защото държавите във война са принудени да вземат повече пари с лихва от банката на Федералния Резерв.
Главният съветник и ментор на Удроу Уилсън полковник Едуард Хаус, човек в роднинска връзка с интернационалните банкери който искал да влезе във войната, в документиран разговор между полковник Хаус, съветник на Удроу Уилсън и сър Ендрю Грей, секретар по външните работи на Англия за това как да вкарат америка във войната, Грей пита: "Как биха реагирали американците, ако германците потопят океански лайнер с американски пасажери на борда?" Хаус отговаря: "Вярвам, че вълна от гняв ще залее Съединените Щати и това само по себе си ще е достатъчно да ни вкара във войната."
И така на 7-ми май 1915 г. практически по предложение на сър Едуард Грей, кораб "Луситения" умишлено пратен в немски води където се е знаело, че немската армия има кораби. И както се очаквало, немските кораби го торпилирали, предизвиквайки експлозия на складираните на борда муниции, убивайки 1200 души. За да се рзбере по-добре преднамереноста на тази постановка: посолството на Германия пуска предупреждение в "Ню Йорк Таймс", с което предупреждава хората, че ако се качат на "Луситения", ще бъде изцяло на техен риск, тъй като всеки кораб пътуващ от Америка до Англия минава през воюваща зона и подлежи на унищожение. В резултат на това, както се е и очаквало, потопяването на "Луситения" предизвиква вълна от гняв в американския народ. И малко след това Америка влиза във войната.
Първата световна война е струвала 323000 загинали американци. Рокфелер прави повече от 200 млн. долара. Според днещните стандарти, това са 1,9 милиарда долара. Да не споменаваме, че войната е струвала на Америка 30 млд. долара, повечето от които взети на заем с лихва от банката на Федералния Резерв, с бъдещи ползи за международните банкери.
ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
На 7-ми декември 1941 г. Япония напада американския флот в Пърл Харлбър, което е повод за въвличането ни във войната. Президентът Франклин Рузвелт обявява че атаката била "ден с чийто позор ще живеем". Наистина ден на позор, но не заради твърдението за изненадваща атака в Пърл Харлбър. След 60 години от предлагана ни информация днес става ясно, че не само се е знаело седмица преди нападението в Пърл Харлбър, а е било открито търсено и провокирано. Рузвелт, в чийто семейство има нюйоркски банкери от 18-ти век, чийто чичо Фредерик е в борда на първата банка на Федералния Резерв симпатеризирал на интересите на интернационалните банкери, и на интереса от влизането във войната, защото както видяхме, няма по-голяма изгода за интернационалните банкери от войната. В своя дневник съветникът по военните операции на Рузвелт, Хенри Стимсън, с дата 25-ти ноември 1941 г., документира разговора си с Рузвелт. "Випросът беше как да ги накараме те първи да стрелят...Беше желателно да сме сигурни, че японците ще го направят първи, така че да няма никакво съмнение кои са агресорите".
В месеците предхождали атаката над Пърл Харлбър, Рузвелт направил всичко възможно, в неговата власт, за да ядоса японците показвайки агресивно отношение: Той блокира целия износ на американски петрол за Япония. Замразява всички японски фондове в САЩ.
Публично дава заеми на китайските националисти и подпомага с военни доставки англичаните, и двете страни са врагове на Япония във войната, което между другото е пълно нарушаване на международните военни правила.
И на 4-ти декември, три дни преди атаката, австралийското разузнаване съобщава на Рузвелт, че японски военни части се прехвърлят към Пърл Харбър. Рузвелт ги игнорира. И както се надявали и очаквали, на 7-ми декември 1941 г. Япония напада Пърл Харбър избивайки 2400 войника. Преди Пърл Харбър 83% от американците не искали да имат нищо общо с войната. След Пърл Харбър, се записват един милион доброволци. Важно е да се знае, че военните успехи на нацистка Германия се дължат на всеобхватната подкрепа на две организации: адна от които се нарича"Ай Джи Фарбен".
"Ай Джи Фарбен", произвежда 84% от немските експлозиви, включително "Циклон Б", използван в концентрационните лагери и убил милиони хора. Един от негласните партньори на "Ай Джи Фарбен", е компанията на Рокфелер "Стандарт Ойл" в Америка. Фактически германската авиация, не би могла да функционира без една специална добавка, патент на компанията на Рокфелер, "Стандарт Ойл". Драстичните бомбандировки над Лондон от нацистка Германия на са били възможни без продажбата на гориво за 20 мил. долара на "Ай Джи Фарбен", от компанията на Рокфелер "Стандарт Ойл".
Това е само един факт как американския бизнес печели и от двете страни във Втората световна война. Трябва да се спомене още една предателска организация - Корпорацията "Юниън Бенкинг" от Ню Йорк. Не само финансирала в много аспекти издигането на Хитлер във власта, а и много материали по време на войната, и служила за пране на пари на нацистите което се разбира, когато откриват в сейфовете им милиони долари нацистки пари в наличност. Корпорацията "Юниън Бенкинг" от Ню Йорк на края е затворена за нарушаване на декрета за търговия с врага. Познайте кой е бил директор и вицепрезидент на "Юниън Бенкинг"? Прескот Буш - дядото на сегашния президент и разбира се баща на предишния президент. Имайте това на ум, когато морала и политическите позиции на фамилия Буш.
ВОЙНАТА ВЪВ ВИЕТНАМ
САЩ официално обявява войната във Виетнам през 1964 г. след съмнителен инцидент в който два американски разрушителя са били нападнати от торпедни лодки на Северен Виетнам в залива Тонкин. Това става познато като инцидента в залива Тонкин. Тази ситуация сама по себе си, послужила като претекст за масирано струпване на войски и война. Но съществувал един проблем. Нападение на виетнамски торпедни лодки над американски разрушителе никога не се е случвало. Събитието е било напълно инсцинирано, като оправдание за водене на война. Бившия министър на отбраната Робърт Макнамара години по късно заявява, че инцидента в залива Тонкин, бил грешка, докато много други вътрешни длъжностни лица изтъкват, че този изфабрикуван фарс е пълна лъжа. Веднъж влезли във войната, бизнесът върви обичайно. През октоври 1966 год. президентът Линдън Джонсън прекъсва търговски отношения със Съветския Блок, знаейки много добре, че 80% от военните доставки на Северен Виернам идват от Съверите. Следователно, интересите на Рофелер са: финансиране на заводите в СССР в които съветите произвеждат военно оборудване, изпращано за Северен Виетнам. Междувременно финансирането на двете воюващи държави е само едната страна на монетата. През 1985 г. е разсекретен "Виетнамски правила и задължения". Този правилник съдържа всички правила и задължения на американските войски по време на войната. Той съдържа някои абсурдни неща: Установките за противовъздушна отбрана на Северен Виетнам не трябва да се бомбандират, защото знаем, че не функционират. Не се преследва враг, преминал границата с Лаос и Камбоджа. И най-показателното от всичко: Най-критичните стратегически цели не трябва да се нападат, освен ако не са набелязани от висши военни представители. Не само, че тези ограничения са били идиотски, но Северен Виетнам е бил информиран за тях и следователно можел да базира цялата си стратегия, според ограниченията на американските сили. Ето защо войната се проточва прекалено дълго. Крайното заключение е: Войната във Виетнам не е трябвало да бъде спечелена, а просто протакана. Резултатът от нея е 58000 загинали американци и 3 милиона загинали виетнамци.
И така докъде бяхме стигнали? 11-ти септември беше трамплин за това, което става сега, ускорено изпълняване целите на безкруполния елит. Беше инсцениран претекст, не по-различен от потопяването на "Луситения", провокацията в Пърл Харбър и лъжата в залива Тонкин. Фактически, ако 9/11 не е планиран претекст за война, би бил изключение от правилото. Използван за провокиране на две нелегални войни, една против Ирак и една против Афганистан. Както и да е, 9/11 е претекст и за още една война. Войната против вас. Декрет за патриотизма, Безопасност на родината, декрети на военния трибунал и други законови предписания създадени с една единствена цел: да отнемат вашите граждански права и да ограничат възможностите ви за борба срещу това, което предстои.
В момента в САЩ, необявено пред американците с промити мозъци, се извършват обиски на домове, без предупреждение, без дори да сте си у дома, може да бъдете арестуван, без да ви се предяви заповед от съда, арести без право на адвокат и легални мъчения и всичко това заради съмнението, че може би сте терорист.
Ако искате по-добра илюстрация на това, което става в тази страна, нека видим как се повтаря историята.
През февруари 1933 Хитлер инсценира лъжливо нападение, запалвайки сградата на германския парламент "Райхстаг", и обвинявайки за това комунистическите терористи. В следващите няколко седмици е въведен "закон за защита на държавата" който унищожава германската констируция, и отнема гражданските свободи. Следват няколко превантивни войни, и всичките оправдани от германския народ като необходими, с цел опазване на "държавната сигурност".
"Съществува зло, което пречи на всеки мъж, жена и дете от тази велика нация. Трябва да предприемем стъпки с цел осигуряване държавната сигурност и защита на нашата Родина". Джордж Буш? Адолф Хитлер когато анонсира Гестапо пред народа си "що се отнася до комунизма..." и техните организации не трябва да затъмняваме нещата!
Нашия неприятел е радикална терористична мрежа и всяко правителство, което я поддържа. Джордж Буш!
четвъртък, септември 22, 2011
Вечния закон
Корена на злото е в страха, а корена на страха е в смърта. Страха от смърта е страх от времето, което отминава все по-бърза и чувстваш, че няма да ти стигне. Това е причината да съществуват някои от "героите", в книгите, които споменаваш. Тяхната цел е власт, но мотива да я преследват е страха. Страх от времето и смъртта. Не случайно древните са казали: "всички се страхуват от времето, времето се страхува от пирамидите". Човекът осъзнава - ето в какво се състои целият проблем. Осъзнаването може да стане благословия, но може да се превърне и в проклятие. Всяка благословия е придружена от проклятие - проблемът е, че тя зависи от това кое ще избереш. Нека ти обясня. В момента, в който човек стане съзнателен, той също осъзнава и края - че ще умре. Той става съзнателен за утрешния ден, съзнателен за времето, съзнателен за преходността на времето - че рано или късно краят ще дойде. Колкото по-съзнателен става той, толкова повече смъртта се превръща в проблем, единствения проблем. Как да се избегне това? Това е използване на съзнателността по погрешен начин. Това е все едно да си дал телескоп на дете и детето да не знае как да го използва. То може да погледне в телескопа от обратната страна. На Запад хората са натрупали безмерни богатства, защото те толкова много съзнават времето. Те са свели целия си живот до неща, материални неща. Те са постигнали много богатства... това е ползата от гледането през обратната страна. Те могат да видят само някои неща, които са близо, на малък обхват, те не могат да видят по-надалеч. Техните очи са заприличали на очите на слепеца, който не може да види по-надалеч. Той гледа просто да прибере каквото може сега, без да се замисля, че накрая то може да му излезе много скъпо. След време тази облага може да не се окаже облага. Ти можеш да построиш голяма къща, но докато тя бъде построена, ти вече си готов да си отидеш; не би могъл да живееш в нея изобщо. Ти можеше да живееш прекрасно в малка къща; дори и къщурка щеше да ти свърши работа, но ти си мислеше, че ще живееш в палат. Сега палатът е готов, но човека го няма. Той не е тук. Съзнанието съзнава, че накрая ще дойде смъртта. Ако съзнанието се превърне в съзнаване на смъртта, тогава идва страхът. Този страх поражда непрестанно бягство вътре в теб самия. Тогава ти бягаш от живота; където и да има живот, ти бягаш, защото където има живот, там винаги се появява лек намек, проблясък на смъртта. Хората, които се страхуват твърде много от смъртта, никога не се влюбват в друг човек, те се влюбват в неща - нещата никога не умират, защото те никога не са живели.
Хората трупат богатства за сметка на своето собствено същество. Накрая един ден те осъзнават, че са загубили самите себе си и че са придобили безполезни неща. Цената е била твърде висока, но времето е отминало.
Ако ти осъзнаваш времето, ти ще се побъркваш по трупането на неща, ти ще трансформираш цялата енергия на живота си в неща. Човек, който съзнава цялото, ще се наслаждава на този момент толкова, колкото може. Той ще плава с течението. Той няма да се тревожи за утрешния ден, защото знае, че утре никога не идва. Той знае дълбоко, че в края на краищата само едно-единствено нещо трябва да бъде постигнато - това е твоята собствена същност. Няма значение /не е определящо/, дали човек ще прочете някои от посочените книги, защото там ще намериш чужд опит и чужда истина. Единственото важно за човек е неговия личен опит и истини, защото чуждите истини за теб са лъжа, те не са твоя живот. Когато разбереш това, изчезва борбата със смърта, тя се превръща в покой, а живота в кръг, тогава няма борба срещу смъртта, няма конфликт, ти просто я приемаш. Приемането се превръща в твой живот и посредством приемането идва доволството. Това е Вечният Закон - кръгът. Да познаеш Вечния Закон е Просветление. И когато веднъж познаеш Закона, ти не се бориш с него, защото всяка борба е безполезна, безплодна. Ти просто го приемаш и живееш с него. Мъдрият човек се движи съобразно със Закона, глупакът върви срещу него. Никой няма да те накаже. Ако вървиш срещу Закона, ти си наказан от самата ти постъпка. Това е все едно да се опитваш да преминеш през стена - ще си удариш главата. Това не означава, че Бог стои там и заповядва на стената да удари главата ти! Глупости! Няма нужда от никакъв Бог - ако вървиш срещу Закона, ти страдаш. Така че ако страдаш, знай добре, че ти вървиш против Закона. Ако се чувстваш щастлив, знай добре, че някак си, независимо дали знаеш или не, ти се движиш съобразно със Закона.
Опитай се да откриеш моментите на блаженство и моментите на страдание в живота си. Анализирай ги и ще откриеш, че когато и да си бил щастлив и блажен, това е било, защото си следвал Закона; а когато и да си страдал, това е било, защото си вървял против него.
Да познаеш Вечния Закон е Просветление. А да не познаеш Вечния Закон означава да предизвикваш съдбата.
Никой друг не е отговорен - само ти и ти самият. Ако страдаш - причината си ти; ако се чувстваш блажен - причината си ти. Ти си твоят ад и твоят рай едновременно.
Хората трупат богатства за сметка на своето собствено същество. Накрая един ден те осъзнават, че са загубили самите себе си и че са придобили безполезни неща. Цената е била твърде висока, но времето е отминало.
Ако ти осъзнаваш времето, ти ще се побъркваш по трупането на неща, ти ще трансформираш цялата енергия на живота си в неща. Човек, който съзнава цялото, ще се наслаждава на този момент толкова, колкото може. Той ще плава с течението. Той няма да се тревожи за утрешния ден, защото знае, че утре никога не идва. Той знае дълбоко, че в края на краищата само едно-единствено нещо трябва да бъде постигнато - това е твоята собствена същност. Няма значение /не е определящо/, дали човек ще прочете някои от посочените книги, защото там ще намериш чужд опит и чужда истина. Единственото важно за човек е неговия личен опит и истини, защото чуждите истини за теб са лъжа, те не са твоя живот. Когато разбереш това, изчезва борбата със смърта, тя се превръща в покой, а живота в кръг, тогава няма борба срещу смъртта, няма конфликт, ти просто я приемаш. Приемането се превръща в твой живот и посредством приемането идва доволството. Това е Вечният Закон - кръгът. Да познаеш Вечния Закон е Просветление. И когато веднъж познаеш Закона, ти не се бориш с него, защото всяка борба е безполезна, безплодна. Ти просто го приемаш и живееш с него. Мъдрият човек се движи съобразно със Закона, глупакът върви срещу него. Никой няма да те накаже. Ако вървиш срещу Закона, ти си наказан от самата ти постъпка. Това е все едно да се опитваш да преминеш през стена - ще си удариш главата. Това не означава, че Бог стои там и заповядва на стената да удари главата ти! Глупости! Няма нужда от никакъв Бог - ако вървиш срещу Закона, ти страдаш. Така че ако страдаш, знай добре, че ти вървиш против Закона. Ако се чувстваш щастлив, знай добре, че някак си, независимо дали знаеш или не, ти се движиш съобразно със Закона.
Опитай се да откриеш моментите на блаженство и моментите на страдание в живота си. Анализирай ги и ще откриеш, че когато и да си бил щастлив и блажен, това е било, защото си следвал Закона; а когато и да си страдал, това е било, защото си вървял против него.
Да познаеш Вечния Закон е Просветление. А да не познаеш Вечния Закон означава да предизвикваш съдбата.
Никой друг не е отговорен - само ти и ти самият. Ако страдаш - причината си ти; ако се чувстваш блажен - причината си ти. Ти си твоят ад и твоят рай едновременно.
„БОГ ВИЖДА...”
Човешката алчност е в основата на всички престъпления. Стремежът към стоки, пари, власт, имане и наслади, няма нищо общо с желанието на гладния да се нахрани, на жадния да задоволи жаждата си, на човека без покрив - да намери подслон. Става въпрос за извънмерния ламтеж, който не познава граници и не подбира средствата. Това са онези инстинкти в сприродата на човека, които го правят жертва на собствените му страсти, разяждат обществата и противопоставят народите.
По времето на Иван Александър при залеза на Второто българско царство, е съществувала същата поквара, същото разединение и политическа слепота, а съзнанието на българина днес е разядено от проказата на алчност, завист и злоба. Доказано е от хилядолетната практика и от историята, че има само едно сравнително сигурно средство за укротяването на първичните инстинкти чрез един също много силен инстинкт - страха от наказанието, когато човек в своите неконтролирани страсти прекрачи границата на установения морал, писаните и неписани закони. Другите по-цивилизовани средства за облагородяването на човека, за просветляването на неговия ум и всаждането в живота му на благородни навици, за съжаление са безполезни. Действа единствено страха! Това е причината да припомня отдавна забравеното „БОГ ВИЖДА...”
Нравственият и стопанският ред в традиционното българско общество се е крепил на религиозни норми. „Който и да криви истината — Бог вижда. Който и да лъже - Бог вижда. На християните (разбирай византийците) българите направиха много добрини, християнин забравиха, но Бог вижда.” Това е друга, невидима, могъща сила - това, което сега наричаме „обществено мнение” страх от опозоряване и осрамотяване. Това е втората велика вразумителна сила след страха божи, която слага спирачка на грубата сила и ламтежа. Думичките „срамота”, и „грехота” съдържали най-големия упрек и едновременно най-голямата заплаха. Днес никой не смее дори да произнесе думата "срамота" и „грехота”, след като в продължение на 40 години те бяха зачислени в категорията на буржоазните предразсъдъци, а последните 20 години фалшивата ни религиозност не ги разпознава в речника си.
По времето на Иван Александър при залеза на Второто българско царство, е съществувала същата поквара, същото разединение и политическа слепота, а съзнанието на българина днес е разядено от проказата на алчност, завист и злоба. Доказано е от хилядолетната практика и от историята, че има само едно сравнително сигурно средство за укротяването на първичните инстинкти чрез един също много силен инстинкт - страха от наказанието, когато човек в своите неконтролирани страсти прекрачи границата на установения морал, писаните и неписани закони. Другите по-цивилизовани средства за облагородяването на човека, за просветляването на неговия ум и всаждането в живота му на благородни навици, за съжаление са безполезни. Действа единствено страха! Това е причината да припомня отдавна забравеното „БОГ ВИЖДА...”
Нравственият и стопанският ред в традиционното българско общество се е крепил на религиозни норми. „Който и да криви истината — Бог вижда. Който и да лъже - Бог вижда. На християните (разбирай византийците) българите направиха много добрини, християнин забравиха, но Бог вижда.” Това е друга, невидима, могъща сила - това, което сега наричаме „обществено мнение” страх от опозоряване и осрамотяване. Това е втората велика вразумителна сила след страха божи, която слага спирачка на грубата сила и ламтежа. Думичките „срамота”, и „грехота” съдържали най-големия упрек и едновременно най-голямата заплаха. Днес никой не смее дори да произнесе думата "срамота" и „грехота”, след като в продължение на 40 години те бяха зачислени в категорията на буржоазните предразсъдъци, а последните 20 години фалшивата ни религиозност не ги разпознава в речника си.
вторник, септември 20, 2011
Красотата на реалния живот
Рай, в смисъл на конкретно място и територия няма. Няма и ад. Но това не означава, че няма Ад и Рай. Те са навсякъде и ние живеем в тях. По същия начин няма Бог/който да седи там някъде на небето/, но това не значи че няма божественост. В този смисъл всичко което съществува, е в реалния живот, а не извън него. Но реалния живот не си само ти. Всяко създание и творение на природата е реалния живот. Питали са ме какъв е смисъла на живота? Казвам им, че може би имат предвид човешкия живот. Смисъла му е същия като на живота на реката, морето, камъка. Попитайте розата, какъв е смисъла от нейния живот. Ако можеше, щеше да ви отговори - няма смисъл. Това не означава, че живота е безсмислен. Точно обратното - смисъла на живота е в самия живот. Но хората търсят смисъла извън живота - във вещи, пари, власт. Дори смисъла търсен в здраве и любов не може да промени нещата. Всичко което ти трябва е в теб, не го търси извън себе си, там го няма. Така че красотата в най-чистата й форма можеш да намериш само в себе си. Там тя е реална и истинска. Извън теб тя е илюзия, измама, менте. В истинската красота ще видиш: любов и омраза, красиво и грозно, добро и лошо, здраве и болест, надежда и разочарование, богатство и бедност. Не можеш да ги отделиш, те вървят заедно. И в това е красотата на сътворението. Не го докосвай, то не е правено от човешки ръце, те могат само да го развалят. Можеш само да му се наслаждаваш, не е необходимо дори да го разбереш. Единственото, което реално можеш да правиш е да осъзнаваш света около себе си и да не обръщаш внимание на думите на хората. Те нямат никакво значение.
вторник, септември 13, 2011
Има ли разлика между вярата в месия и упованието, което храним към своя духовен Учител?
Вярата е сляпа. За нея няма рационални причини. Тя се основава на психическа необходимост, за нея няма обективни доказателства. Човек иска да вярва в нещо, защото без вяра се чувства празен, като треска от дърво, понесена по течението. Без вяра се чувстваш празен, толкова празен, че дори не смееш да живееш пълноценно. Ако се вгледаш дълбоко в себе си, ще ти се стори, че празнотата ти е като смъртта.
Човек се нуждае психически от някой, който да му вдъхне надежда; от вяра - подобно на опиат, който ти помага да заспиш. Поне за момент да те облекчи и да премахне страховете ти. Знаеш, че твоят месия е до теб, синът Божи е с теб - от какво да те е страх? Или пророкът Божи - какво повече ти трябва, за да има животът ти смисъл? Пророкът е смисълът на живота, той ти дава надежда, той знае... Но всичко това са само проекции на собственото ти мислене... Проекции, благодарение на които пророкът те използва. Процесът е взаимно изгоден.
Той ти казва: "Не се тревожи за нищо. Трябва само да вярваш в мен." Толкова е просто - а и нищо не рискуваш. Не е нужно да правиш каквото и да е, иска се само да вярваш - толкова малко се иска от теб! А какво печелиш от тази сделка? Всичко, от което си имал нужда - надежда, бъдеще, смисъл в живота... Иначе може всичко да ти омръзне и да започнеш да си мислиш: "Защо изобщо живея на този свят?" Месията ти показва накъде да вървиш, посочва ти целта, кара те да се чувстваш значим, внушава ти, че не си се родил случайно на този свят и чрез теб Бог осъществява някаква своя идея. Месията удовлетворява една необходимост на твоята психика, но не те освобождава от страха, от липсата на цел и смисъл, нито от отчаянието. Той просто ти предлага красиво покривало, с което да прикриеш пустотата в душата си.
Вярата е сляпа. Всяка вяра е сляпа. Упованието е нещо съвсем различно от вярата. Доверието или упованието е синоним на "вяра" в речниците, но хората, които са писали тези речници, никога на са вкусвали от упованието, не знаят какво представлява то. За него не е необходим месия, аватар или някой, който да твърди: "Аз съм единственият син, заченат от Бога" или: "Аз съм последният Божи пратеник, други след мен няма да има". Упованието е съвсем различно от вярата. То се изгражда на два етапа.
Първият е хипотетичното доверие. "Хипотеза" е научен термин. Когато предприемате някакъв експеримент, хипотетично предполагате, че той с положителност ще бъде успешен. Но това е само хипотеза, няма гаранции за успеха. В случая не става дума за вяра, рискове няма. За да извършите въпросния експеримент, приемете, че просто трябва да наблюдавате внимателно, да вникнете в проблематиката и да продължавате да експериментирате с мисълта, че може да успеете, но е възможно и да стигнете до отрицателен резултат. Хипотезата не бива да затваря вратите пред вас. Хипотезата не е отговор, тя е само началото на търсенето. Тя е въпросителен знак.
Зараждането на вярата изключва съмнението, докато хипотезата е свързана с какви ли не съмнения. Не пристъпва към експерименти човек, който не изпитва съмнения. Защо са необходими експериментите по принцип? Заради съмненията - човекът трябва да узнае истината. Съмненията могат да бъдат приглушени чрез вярата или да бъдат премахнати чрез търсене на истината - това са двата единствено възможни начини.
Ако си вярващ, не се нуждаеш от експерименти. Човек, който не би се подложил на никакъв риск и не е достатъчно интелигентен, за да търси истината - т.е. човек с посредствени възможности - неизбежно трябва да вярва в нещо. Само хората с посредствени възможности се нуждаят от такава вяра. Колкото по-голяма е човешката глупост, толкова по-силна е и необходимостта от вяра. Колкото по-посредствен е човек, толкова по-непоклатим е неговият фанатизъм.
Другият начин е да се започне със съмнението, без да го прикриваш в себе си. Но затова е нужна хипотеза. Ако ти кажа, че водата е съставена от въглерод и кислород, може да приемеш това твърдение като истинно или като хипотеза. Ако го приемеш като хипотеза, това ще означава, че не вярваш в мен и че си склонен да направиш определен експеримент, за да разбереш доколко вярно е твърдението ми. И така, за да се стигне до упованието, преди всичко трябва да е налице желанието да се експериментира.
Ролята на Учителя не се определя от усилието да те накара да вярваш. Той трябва да създаде около себе си подходяща атмосфера, подходяща вибрационна среда, която да събуди желание за експериментиране. Такова желание привлича човек към Учителя, а не необходимостта от вяра. И ти трябва да вървиш не след своя Учител, а заедно с него, защото той казва: "Видях нещо. Видях врата, а зад вратата - небесните простори." Учителят трябва да притежава магнетична сила, която да оказва върху хората изключително въздействие. А това не е трудно.
Защо му е трябвало на Исус да претендира неизменно, че е син Божи? Вероятно се е съмнявал в собствените си твърдения, в самия себе си - и това е съвършено разбираемо. Дори не е виждал Бог - всъщност никой никога не го е виждал. Какви основания има да изтрие от съзнанието си съмнението, че е Божи син? И той вика, предявява на висок глас претенциите си, че е Божи син, точно за да разсее съмненията в себе си. За да убеди себе си в истинността на своето твърдение, първо трябва да убеди другите.
Един истински Учител никога не претендира за каквото и да е. Самото му същество, присъствието му само по себе си е напълно достатъчно за пораждането на желание у другите да изследват света. Запомнете -Учителят не се следва, той създава у вас желанието да изследвате, затова трябва да вървите заедно с него.
Учителят е длъжен да вдъхва на своите ученици не вяра, а ентусиазъм и ревностно желание да продължават своите търсения въпреки неуспехите. Учителят е вдъхновение - не вяра. Той не подкрепя каквито и да било форми на психически заболявания. Учителят просто ви показва как той е дошъл при вас. Обяснява по какъв начин и с каква методика е постигнал собствената си реализация, а самото му съществуване ви дава усещане за пълнота и удовлетвореност; самият факт на неговата поява променя нещо във въздуха, който дишате. Той ви предлага начина, методиката и истината как е стигнал до определен етап, но никога не би започнал да твърди, че и при вас ще се получи по същия начин.
Учителят споделя: "При мен се получи, не виждам причина да не се получи и при теб. Аз съм обикновен човек, също като теб. Щом един обикновен човек може да реализира своите възможности, защо да не можеш и ти? Може би ще трябва да извървиш по-дълъг път или пък върхът, към който си поел, да се окаже по-стръмен, но така или иначе това е възможно! Може да се осъществи."
Вторият етап от пътя към упованието е налице, след като си успял да възприемеш нещо, предадено ти от Учителя посредством неговите вибрации, които са невидими. Усещат ги само най-възприемчивите и най-чувствителните.
Учителят ти дава нещо, което може да се почувства само със сърцето, но това не е крайната цел, то е само началото на пътя. Вторият етап по пътя към упованието е постигнат тогава, когато вкусиш от онова, за което ти е разказвал Учителят, за което ти говори и което самият той представлява като проява на съществуването. Денят, в който вкусиш от всичко това, ще почувстваш в себе си не вяра, а упование. Тогава вече ще знаеш, че си получил знанието от човек, който е познал всичко. В това се е състоя разликата между него и теб. След този момент двамата сте равни. Упованието е пълно само когато изчезне разликата между ученик и Учител и когато ученикът е постигнал знанието на своя Учител. И тогава настъпва мигът на дълбоката признателност.
Вярващият никога не може да изпита такава признателност към своя месия или аватар - не би могъл, защото какво всъщност е получил в действителност? Само вярата в нещо необосновано и недоказано. Нима можеш да се чувстваш признателен за нещо такова? Можеш да се молиш, да възвеличаваш своя месия, но това е само въпрос на дипломация. Надяваш се, че ако се молиш на своя месия и го величаеш, ще се възползваш от неговата милост, но това е само форма на подкуп. Надяваш се, че той ще прояви състрадание към теб и ще направи чудо. Но чудото така и не идва. Идва моментът на истината и на любовта, но чудеса няма.
Не е възможно човек да чувства признателност към месиите. Тъкмо обратното, ако се вгледаш в душата си, ще откриеш гняв. Може би ще се изненадате, ако ви кажа, че много християни дълбоко в душата си изпитват стаен гняв към Исус. Той им обещал да изкупи греховете им и да ги спаси, но така и не изпълнил обещанието си. Обещавал им: "Скоро ще отидете в царството Божие, скоро ще бъдете заедно с мен в царството Божие". Изминали са две хиляди години оттогава и това "скоро" така и не е дошло. Кога най-после ще дойде това "скоро"?
Дълбоко в себе си християните чувстват стаен гняв към Исус. И този гняв може би е причината за християнския фанатизъм - никой не бива да научи, че християните изпитват гняв към своя месия. Самият той е искал да скрие своето разочарование, че се е чувствал измамен, че са му вдъхнали измамни надежди и в продължение на две хиляди години хората живеят с тази вяра и умират за нея. А религията не е постигнала никакво развитие, доникъде не е стигнала и нищо не е намерила. Такъв натрупан гняв е просто страшен. За да потисне гнева си, човек ходи на църква и се моли на Исус, на Кришна или Мохамед. Но рано или късно всеки вярващ ще почувства в себе си дълбоко разочарование, защото вярата не му показва пътя към истината, не му дава живата вода на живота.
На мястото на Юда всеки християнин би постъпил по същия начин. Съвсем друг е въпросът защо не е бил предаден и от други, вероятно на мнозина им липсва смелост за подобна постъпка. Хората не са се и опитвали да разберат Юда, сякаш самото желание за това е противопоставяне на християнството. Но си струва да се проучи животът на този човек. Юда бил единственият образован и културен човек сред апостолите, бил с по-добро образование и с по-висока култура дори от самия Исус. Не допускам Юда да е вярвал, че Исус бил син Божи.
Той бил сред последователите на Исус, който определено имал харизматично излъчване, което обаче няма нищо общо с истината за произхода му.
Юда бил на страната на Исус, който несъмнено имал харизматично въздействие. Някои хора се раждат водачи, както други се раждат поети или художници. Всеки се ражда с определени качества, независимо дали го осъзнава или не. Колкото по-скоро осъзнае какви са те, толкова по-добре, защото поема в правилната посока по пътя към своето осъществяване. Не би могъл да се чувства пълноценен, докато не открие тази посока.
Затова функцията на Учителя се определя от това да не те превръща в свой образ и подобие. Функцията е да ти помогне да откриеш себе си. Ти не си като мен. Няма нужда от дубликати, от копия под индиго.
А всеки месия, паигамбара и тиртанкара се опитва да превърне човека в свое копие. Месията е оригиналът. Благодарение на вярата си никак не е трудно да се превърнеш в нечие копие.
Учителят никога не дава вяра. Той предлага възможност да споделиш атмосферата около него, да си изградиш хипотеза и да започнеш да експериментираш.
И след като у теб възникне такова желание, той ти показва пътя, който познава, защото вече е преминал по него.
Мигът, в който станеш съпричастен на преживяното от Учителя, е и мигът на упованието - и тогава то престава да бъде хипотетично и става екзистенциално.
В този миг няма Учител и ученик. Просто има два пламъка, горящи толкова близо един до друг, че могат да бъдат възприети като един.
Скромността, смирението и признателността възникват само когато преживееш лично това, което Учителя ти е предал с думи, дела и мълчание - по всички възможни начини, защото собственото ти лично преживяване е неизразимо.
Човек се нуждае психически от някой, който да му вдъхне надежда; от вяра - подобно на опиат, който ти помага да заспиш. Поне за момент да те облекчи и да премахне страховете ти. Знаеш, че твоят месия е до теб, синът Божи е с теб - от какво да те е страх? Или пророкът Божи - какво повече ти трябва, за да има животът ти смисъл? Пророкът е смисълът на живота, той ти дава надежда, той знае... Но всичко това са само проекции на собственото ти мислене... Проекции, благодарение на които пророкът те използва. Процесът е взаимно изгоден.
Той ти казва: "Не се тревожи за нищо. Трябва само да вярваш в мен." Толкова е просто - а и нищо не рискуваш. Не е нужно да правиш каквото и да е, иска се само да вярваш - толкова малко се иска от теб! А какво печелиш от тази сделка? Всичко, от което си имал нужда - надежда, бъдеще, смисъл в живота... Иначе може всичко да ти омръзне и да започнеш да си мислиш: "Защо изобщо живея на този свят?" Месията ти показва накъде да вървиш, посочва ти целта, кара те да се чувстваш значим, внушава ти, че не си се родил случайно на този свят и чрез теб Бог осъществява някаква своя идея. Месията удовлетворява една необходимост на твоята психика, но не те освобождава от страха, от липсата на цел и смисъл, нито от отчаянието. Той просто ти предлага красиво покривало, с което да прикриеш пустотата в душата си.
Вярата е сляпа. Всяка вяра е сляпа. Упованието е нещо съвсем различно от вярата. Доверието или упованието е синоним на "вяра" в речниците, но хората, които са писали тези речници, никога на са вкусвали от упованието, не знаят какво представлява то. За него не е необходим месия, аватар или някой, който да твърди: "Аз съм единственият син, заченат от Бога" или: "Аз съм последният Божи пратеник, други след мен няма да има". Упованието е съвсем различно от вярата. То се изгражда на два етапа.
Първият е хипотетичното доверие. "Хипотеза" е научен термин. Когато предприемате някакъв експеримент, хипотетично предполагате, че той с положителност ще бъде успешен. Но това е само хипотеза, няма гаранции за успеха. В случая не става дума за вяра, рискове няма. За да извършите въпросния експеримент, приемете, че просто трябва да наблюдавате внимателно, да вникнете в проблематиката и да продължавате да експериментирате с мисълта, че може да успеете, но е възможно и да стигнете до отрицателен резултат. Хипотезата не бива да затваря вратите пред вас. Хипотезата не е отговор, тя е само началото на търсенето. Тя е въпросителен знак.
Зараждането на вярата изключва съмнението, докато хипотезата е свързана с какви ли не съмнения. Не пристъпва към експерименти човек, който не изпитва съмнения. Защо са необходими експериментите по принцип? Заради съмненията - човекът трябва да узнае истината. Съмненията могат да бъдат приглушени чрез вярата или да бъдат премахнати чрез търсене на истината - това са двата единствено възможни начини.
Ако си вярващ, не се нуждаеш от експерименти. Човек, който не би се подложил на никакъв риск и не е достатъчно интелигентен, за да търси истината - т.е. човек с посредствени възможности - неизбежно трябва да вярва в нещо. Само хората с посредствени възможности се нуждаят от такава вяра. Колкото по-голяма е човешката глупост, толкова по-силна е и необходимостта от вяра. Колкото по-посредствен е човек, толкова по-непоклатим е неговият фанатизъм.
Другият начин е да се започне със съмнението, без да го прикриваш в себе си. Но затова е нужна хипотеза. Ако ти кажа, че водата е съставена от въглерод и кислород, може да приемеш това твърдение като истинно или като хипотеза. Ако го приемеш като хипотеза, това ще означава, че не вярваш в мен и че си склонен да направиш определен експеримент, за да разбереш доколко вярно е твърдението ми. И така, за да се стигне до упованието, преди всичко трябва да е налице желанието да се експериментира.
Ролята на Учителя не се определя от усилието да те накара да вярваш. Той трябва да създаде около себе си подходяща атмосфера, подходяща вибрационна среда, която да събуди желание за експериментиране. Такова желание привлича човек към Учителя, а не необходимостта от вяра. И ти трябва да вървиш не след своя Учител, а заедно с него, защото той казва: "Видях нещо. Видях врата, а зад вратата - небесните простори." Учителят трябва да притежава магнетична сила, която да оказва върху хората изключително въздействие. А това не е трудно.
Защо му е трябвало на Исус да претендира неизменно, че е син Божи? Вероятно се е съмнявал в собствените си твърдения, в самия себе си - и това е съвършено разбираемо. Дори не е виждал Бог - всъщност никой никога не го е виждал. Какви основания има да изтрие от съзнанието си съмнението, че е Божи син? И той вика, предявява на висок глас претенциите си, че е Божи син, точно за да разсее съмненията в себе си. За да убеди себе си в истинността на своето твърдение, първо трябва да убеди другите.
Един истински Учител никога не претендира за каквото и да е. Самото му същество, присъствието му само по себе си е напълно достатъчно за пораждането на желание у другите да изследват света. Запомнете -Учителят не се следва, той създава у вас желанието да изследвате, затова трябва да вървите заедно с него.
Учителят е длъжен да вдъхва на своите ученици не вяра, а ентусиазъм и ревностно желание да продължават своите търсения въпреки неуспехите. Учителят е вдъхновение - не вяра. Той не подкрепя каквито и да било форми на психически заболявания. Учителят просто ви показва как той е дошъл при вас. Обяснява по какъв начин и с каква методика е постигнал собствената си реализация, а самото му съществуване ви дава усещане за пълнота и удовлетвореност; самият факт на неговата поява променя нещо във въздуха, който дишате. Той ви предлага начина, методиката и истината как е стигнал до определен етап, но никога не би започнал да твърди, че и при вас ще се получи по същия начин.
Учителят споделя: "При мен се получи, не виждам причина да не се получи и при теб. Аз съм обикновен човек, също като теб. Щом един обикновен човек може да реализира своите възможности, защо да не можеш и ти? Може би ще трябва да извървиш по-дълъг път или пък върхът, към който си поел, да се окаже по-стръмен, но така или иначе това е възможно! Може да се осъществи."
Вторият етап от пътя към упованието е налице, след като си успял да възприемеш нещо, предадено ти от Учителя посредством неговите вибрации, които са невидими. Усещат ги само най-възприемчивите и най-чувствителните.
Учителят ти дава нещо, което може да се почувства само със сърцето, но това не е крайната цел, то е само началото на пътя. Вторият етап по пътя към упованието е постигнат тогава, когато вкусиш от онова, за което ти е разказвал Учителят, за което ти говори и което самият той представлява като проява на съществуването. Денят, в който вкусиш от всичко това, ще почувстваш в себе си не вяра, а упование. Тогава вече ще знаеш, че си получил знанието от човек, който е познал всичко. В това се е състоя разликата между него и теб. След този момент двамата сте равни. Упованието е пълно само когато изчезне разликата между ученик и Учител и когато ученикът е постигнал знанието на своя Учител. И тогава настъпва мигът на дълбоката признателност.
Вярващият никога не може да изпита такава признателност към своя месия или аватар - не би могъл, защото какво всъщност е получил в действителност? Само вярата в нещо необосновано и недоказано. Нима можеш да се чувстваш признателен за нещо такова? Можеш да се молиш, да възвеличаваш своя месия, но това е само въпрос на дипломация. Надяваш се, че ако се молиш на своя месия и го величаеш, ще се възползваш от неговата милост, но това е само форма на подкуп. Надяваш се, че той ще прояви състрадание към теб и ще направи чудо. Но чудото така и не идва. Идва моментът на истината и на любовта, но чудеса няма.
Не е възможно човек да чувства признателност към месиите. Тъкмо обратното, ако се вгледаш в душата си, ще откриеш гняв. Може би ще се изненадате, ако ви кажа, че много християни дълбоко в душата си изпитват стаен гняв към Исус. Той им обещал да изкупи греховете им и да ги спаси, но така и не изпълнил обещанието си. Обещавал им: "Скоро ще отидете в царството Божие, скоро ще бъдете заедно с мен в царството Божие". Изминали са две хиляди години оттогава и това "скоро" така и не е дошло. Кога най-после ще дойде това "скоро"?
Дълбоко в себе си християните чувстват стаен гняв към Исус. И този гняв може би е причината за християнския фанатизъм - никой не бива да научи, че християните изпитват гняв към своя месия. Самият той е искал да скрие своето разочарование, че се е чувствал измамен, че са му вдъхнали измамни надежди и в продължение на две хиляди години хората живеят с тази вяра и умират за нея. А религията не е постигнала никакво развитие, доникъде не е стигнала и нищо не е намерила. Такъв натрупан гняв е просто страшен. За да потисне гнева си, човек ходи на църква и се моли на Исус, на Кришна или Мохамед. Но рано или късно всеки вярващ ще почувства в себе си дълбоко разочарование, защото вярата не му показва пътя към истината, не му дава живата вода на живота.
На мястото на Юда всеки християнин би постъпил по същия начин. Съвсем друг е въпросът защо не е бил предаден и от други, вероятно на мнозина им липсва смелост за подобна постъпка. Хората не са се и опитвали да разберат Юда, сякаш самото желание за това е противопоставяне на християнството. Но си струва да се проучи животът на този човек. Юда бил единственият образован и културен човек сред апостолите, бил с по-добро образование и с по-висока култура дори от самия Исус. Не допускам Юда да е вярвал, че Исус бил син Божи.
Той бил сред последователите на Исус, който определено имал харизматично излъчване, което обаче няма нищо общо с истината за произхода му.
Юда бил на страната на Исус, който несъмнено имал харизматично въздействие. Някои хора се раждат водачи, както други се раждат поети или художници. Всеки се ражда с определени качества, независимо дали го осъзнава или не. Колкото по-скоро осъзнае какви са те, толкова по-добре, защото поема в правилната посока по пътя към своето осъществяване. Не би могъл да се чувства пълноценен, докато не открие тази посока.
Затова функцията на Учителя се определя от това да не те превръща в свой образ и подобие. Функцията е да ти помогне да откриеш себе си. Ти не си като мен. Няма нужда от дубликати, от копия под индиго.
А всеки месия, паигамбара и тиртанкара се опитва да превърне човека в свое копие. Месията е оригиналът. Благодарение на вярата си никак не е трудно да се превърнеш в нечие копие.
Учителят никога не дава вяра. Той предлага възможност да споделиш атмосферата около него, да си изградиш хипотеза и да започнеш да експериментираш.
И след като у теб възникне такова желание, той ти показва пътя, който познава, защото вече е преминал по него.
Мигът, в който станеш съпричастен на преживяното от Учителя, е и мигът на упованието - и тогава то престава да бъде хипотетично и става екзистенциално.
В този миг няма Учител и ученик. Просто има два пламъка, горящи толкова близо един до друг, че могат да бъдат възприети като един.
Скромността, смирението и признателността възникват само когато преживееш лично това, което Учителя ти е предал с думи, дела и мълчание - по всички възможни начини, защото собственото ти лично преживяване е неизразимо.
КАК ДА БЪДЕМ ЕГОИСТИ
Всички проповядват жертвоготовност и алтруизъм. За мен егоизмът е нещо съвсем естествено. Алтруизмът е наложен отвън. Егоизмът е съществен елемент от човешката природа. Човек трябва да приеме това като даденост. И след като веднъж е приел вече този факт, трябва да разбере, че това не е случайно, че то е от съществено значение - в противен случай изобщо нямаше да го има.
Човек оцелява благодарение на вродения си егоизъм, благодарение на обстоятелството, че се грижи преди всичко за себе си. Иначе човешкият род щеше да е отдавна изтрит от лицето на земята. Аз ви казвам, че трябва да бъдете верни на собствената си природа. Казвам ви как да бъдете естествени, съвършено и непресторено естествени.
Да, аз ви уча на егоизъм. Никой не ви го е казвал - преди мен. Никой не е имал смелостта да каже такова нещо. И това е така, защото всеки пророк е дълбоко егоистичен - точно това е парадоксът в цялата тази история.
Защо, все пак, всички религии проповядват идеята за дълг към ближния? Каква е тяхната мотивация? И какво целят с това? Какво ще спечелиш ти от това, че живееш в служба на ближния? Може би никога не сте си задавали този въпрос. В случая става дума не толкова за дълг...
Спомням си една история от Древен Китай.
Един човек паднал в кладенец. Било по време на голямо празненство, насъбрали се много хора на едно място, наоколо било много шумно - хората пеели, танцували, радвали се на живота и се забавлявали, така че никой не чул неговия зов за помощ. По онова време в Китай кладенците не били зидани с ограда около отвора, както сега - поне метър и половина над земята, за да не може човек да падне в него. Огради нямало, те били просто като дупка в земята. Човек можел да падне, без да види в тъмното, че пред него има кладенец.
И така, човекът паднал в кладенеца и се развикал: "Помощ, спасете ме!" Покрай кладенеца минал един будистки монах. Монахът не може да се интересува от разни празненства, разбира се - такова нещо е недопустимо за монасите, затова и не мога да си представя какво е търсил той там. Самото му присъствие говори за може би несъзнателен подтик да разбере какво става, да види как другите се забавляват: "И всички тези ще отидат в ада, аз съм единственият тук, който ще живее в рая".
Минал покрай кладенеца и чул виковете на нещастника. Монахът надникнал и мъжът му казал: "Добре, че поне ти чу виковете ми. Всички са толкова улисани и навън е такъв шум, вече си мислех, че ще умра тук".
Будисткият монах му казал: "Ти ще умреш въпреки че чух виковете ти, и твоята смърт е наказание за грях, който си извършил в предишния си живот. Примири се с това и се остави да умреш! То е за твое добро. В следващия си живот ще излезеш на чисто и няма да се наложи отново да паднеш в някой кладенец". Другият отговорил: "Точно сега не ми е до мъдруване и философии..." Ала монахът вече си бил тръгнал.
После край кладенеца спрял един монах-даоист. Бил жаден, затова надникнал в кладенеца. Човекът на дъното продължавал да вика за помощ. Даоистът му казал: "Не подобава на един мъж да вика за помощ. Човек трябва да посреща всичко в живота си, така както дойде. Това го е казал великият Лаодзъ. Затова приеми съдбата си! Радвай се! А ти ревеш като жена. Бъди мъж!"
Човекът в кладенеца казал: "Нямам нищо против да ме наричаш "жена", но първо ми помогни, моля те! Нищо, че не ме смяташ за мъж. Първо ме измъкни навън, после ме наричай както си искаш".
Ала даоистът му отговорил: "Ние никога не се бъркаме в хорските работи. Вярваме в отделния човек и неговата свобода. Ти си имал свободата да паднеш в кладенеца, свободен си и да умреш в него. Единственото, което мога да направя за теб, е да ти кажа, че разполагаш и със свободата да умреш, хленчейки, което е глупаво, или пък да умреш като мъдър човек. Приеми случилото се, изпитай удоволствие от него, изпей една песен и напусни този свят. Бездруго всеки рано или късно умира, така че какъв смисъл има да те спасявам? И аз ще умра, всички ще умрем - може би утре, може би вдругиден, така че защо да си давам труд да те спасявам?" И продължил по пътя си.
Тогава край кладенеца спрял един конфуцианец и злощастния човечец вътре почувствал плаха надежда, защото конфуцианците били известни като хора с по-земни, по-хуманни разбирания. Той казал: "Какво щастие е, че дойде тъкмо ти, един учен-конфуцианец. Аз те познавам, чувал съм да говорят за теб. Моля те, направи нещо за мен, нали конфуцианците казват: "Помагай на ближния си". След отговорите на будиста и даоиста нещастникът си мислел: "Добре ще е да поговоря на философски теми с човек като него, така ще го убедя да ми помогне". Затова рекъл: "Конфуций казва - помагай на ближния си".
Монахът-конфуцианец отговорил: "Имаш право и аз действително ще ти помогна. Ще обикалям от град на град и ще издействам от правителството да издигне ограда около всеки кладенец в страната. Спокойно, не бери грижа за нищо".
Нещастникът се обадил от дъното на кладенеца: "Да, но докато твоята кауза успее и правителството издигне огради, мен вече няма да ме има".
Конфуцианецът казал: "Няма значение какво ще стане с теб или с мен, отделната личност изобщо не е важна - от значение е единствено обществото. С падането си в кладенеца ти постави на преден план един много важен въпрос за цялото общество. Оттук нататък ние ще се борим за решаването на този проблем. Сега се успокой и престани да крещиш. Ще направим всичко възможно за издигането на огради, за да не падат хората в кладенците. С какво ще помогна на обществото, ако сега те спася? В страната има милиони кладенци и в тях могат да паднат милиони хора. Затова не бива да бъдеш чак такъв егоист. Издигни се над собствения си егоизъм. Самият аз съм предопределен да служа на човечеството. Бездруго ти изпълни дълга си, като падна в кладенеца. Моят дълг е да направя всичко възможно, за да принудя правителството да издигне огради около кладенците". И продължил по пътя си. Ала оставил след себе си послание от съществено значение: "Ти си съвършен егоист. Искаш единствено да бъдеш спасен и ми губиш времето -време, което бих могъл да използвам в името на целия човешки род".
Знае ли някой какво означава "човешки род" и дали някъде съществува нещо от рода на "общество"? Всичко това са само думи. Съществува единствено индивидът.
Четвъртият бил свещеник-християнин, мисионер, който носел огромна торба. Отворил веднага торбата, извадил въже и го хвърлил към дъното на кладенеца, преди мъжът да е продумал каквото и да било. Човекът бил смаян. Казал: "Струва ми се, че твоята религия е единствено истинната".
Християнинът отговорил: "Разбира се, ние сме подготвени за всякакви непредвидени случаи. Предвиждаме, че човек може да падне в кладенец, затова и си носим въже, защото самият аз мога да спася себе си единствено като спася някой друг. Но не забравяй, че никога в мен няма да отмрат думите на конфуцианеца - не изграждай огради около кладенците, как иначе би могъл да помогнеш на хората? Как можем да издърпаме човек, ако не е паднал в кладенеца? Първо човекът трябва да падне в него, едва тогава можем да го изтеглим навън. Ние съществуваме, за да служим на ближния си, ала трябва да ни се даде подходяща възможност. Как бихме могли да служим на ближния, ако не ни бъде предложена такава възможност?"
Всички религии, които говорят за дълг към ближния, определено биват обслужвани от интереса хората да бъдат бедни и да се нуждаят от помощ, нуждаят се от възможността за създаване на сираци, вдовици, забравени от всички старци, нуждаят се от просяци. Такива хора са необходими, съвършено необходими. Ако ги няма, какъв смисъл би имало съществуването на великите слуги на народа? Какво ще стане с всички тези религии и техните учения? А и как иначе може човек да влезе в царството Господне? Такива хора са били използвани като стълба по пътя нагоре.
Нима това може да бъде наречено алтруизъм? Нима подобна мисия е лишена от егоизъм? Той спасява човека, но не заради самия човек - той го спасява заради самия себе си. Дълбоко в себе си той е пълен егоист, ала в случая егоизмът му е прикрит зад красивите думи алтруизъм и дълг към ближния.
Как възниква необходимостта от дълг към ближния? Защо изобщо е възможна подобна необходимост? Не е ли по-добре да унищожим необходимостта от дълга към ближния? Можем, ала религията ще се противопостави категорично на това. Подобна позиция съсипва религията из основи - с други думи, целия й бизнес - ако няма бедни, гладни, страдащи и болни...
Когато служиш някому, ти се чувстваш страхотно, сякаш превъзхождаш всички останали... Карате другите да се чувстват като червеи, като същества, които са под нивото на човешкото съзнание.
Когато служиш някому и се чувстваш велик, ти си толкова високо над всички, защото си жертвал собствените си интереси в служба на нещастните. Единственото, което постигаш с това, е да ги унижиш.
Ако имаш нещо, което те радва, което ти дава щастие, мир и радостно вълнение - сподели го с другите.
И не забравяй, че в желанието си да споделиш своята радост не бива да има определен мотив. Нямам предвид това, че споделянето на радостта ще ти предопредели небесния рай. Не поставям пред вас определена цел.
Това, което имам предвид е, че самият акт на споделено щастие ще те накара да се почувстваш съвършено пълноценна личност. Актът на споделяне сам по себе си е постигане на максимално себеосъществяване, не е необходимо да се стремиш към друга цел, себеосъществяването няма край - то е цел само по себе си.
Тогава ще се почувстваш длъжник на този, който е готов да сподели с теб преживения опит. Дори няма да разбереш, че самият той ти е длъжник, защото ти не му служиш по никакъв начин. И всички онези зависимости, онези грозни зависимости на религиите по цял свят, могат да бъдат игнорирани от хора, които вярват не в службата на ближния, а в необходимостта от споделяне на преживения опит. Религиите си служат добре с вашето чувство на зависимост. Дори му дават какви ли не прекрасни наименования... В продължение на хиляди години те добре са усъвършенствали умението да наричат грозното с какви ли не прекрасни имена. Когато човек дава красиво име на нещо грозно, много е възможно самият той да забрави, че името е просто маска, зад която се крие същността. Сама по себе си обаче същността не се променя.
Защо трябва да служиш в полза на ближния, след като самата бедност не може да бъде изкоренена? Нито една от религиите не проповядва унищожаване на бедността. Всяка религия е в заговор с вложените интереси, според които унищожаването на бедността е в противовес на религията. Не предлагат мерки за намаляване и унищожаване на бедността, а въпреки това проповядват: "Бъди в служба на бедните, бъди в служба на вдовиците".
Ражда се човек. Рождението му е просто една възможност, само начало - но не и край. Човек трябва да стигне до пълния разцвет на своето същество. Не пропилявайте това свое право, най-малкото пък в името на някакъв си глупав и измислен дълг в служба на ближния.
Твоята най-голяма отговорност е да постигнеш пълния разцвет на собственото си същество, да развиеш съзнанието и ума си, който трябва да става все по-буден и съобразителен. При такава много по-висша степен на съзнанието сам ще прозреш какво да споделиш с другите и как да намериш решение на множество проблеми.
Няма религия, която да е помогнала на човешкия род при решаването дори на един-единствен сериозен проблем.
Помислете върху това, което казвам - решен ли е поне един проблем от някоя от старите религии? А всяка от тях проповядва открай време все едно и също - дълг в служба на човечеството.
Бедните си остават бедни и дори обедняват все повече. Болният си остава болен, продължаваме да стареем, какви ли не болести върлуват, престъпността не намалява, тъкмо обратното. Всяка година престъпленията по света стават все повече в сравнение с предишната. Чудна работа... Броят на затворите непрекъснато се увеличава, все повече съдилища влизат в действие за намаляване на престъпността, а тя все расте ли, расте...
Нещо тук трябва да е сбъркано още в основите си. Това, което се върши, няма никаква връзка с решаването на проблемите. Някой извършва престъпление, но той всъщност не е престъпник, човекът просто е болен. Не бива да го хвърляме в затвора, където ще се мъчи - такъв човек има нужда от психиатрична клиника, от внимание и от специализирано лечение. Не е негова вината, че е извършил престъпление.
Според мен най-сериозният проблем за човешкия род е, че няма никаква представа за медитирането. Това наистина е най-сериозният проблем за човечеството - така поне мисля аз. Не проблемът с прекомерното нарастване на населението, не атомната бомба, нито гладът... Не, не това са основните ни проблеми - тях науката може да реши с лекота.
Как хората да се научат да медитират - това е единственият основен проблем, който не може да бъде разрешен от науката.
Противопоставям се на всички религии, защото според мен това, което те дават на човечеството, е съвършено безполезно. Те "действат" под маската на прекрасни слова и прикриват действителността зад паравана на красиви думи.
Да вземем например... Исус отправя своята молба към Бог от кръста и християните от векове цитират неговите думи като поговорка. Те наистина звучат така, ала това е само привидно. Не се оставяйте привидното да ви подведе, то е много далеч от действителността. От кръста Исус отправя своята последна молитва към Бог: "Абба" (на арамейски - "Отче"), прости им, защото те не знаят какво правят".
Толкова хубави думи, такава готовност за всеопрощение... Той моли Бог да прости на онези, които разпъват Исус на кръста. Проучих задълбочено живота и словото на Исус. Той не е човек, когото можеш да молиш за милост. Не могъл да прости дори на смокиновото дърво, което не му дало плодовете си, защото все още не бил настъпил сезонът за зреенето - проклел го, тъй като той и хората му били гладни, а дървото не можело да им предложи храна. Проклел го, сякаш дървото било техен враг. Да прокълне едно дърво, при това по време, когато бездруго не бил сезонът за зреене! А дори и да е настъпило това време, какво би могло да направи дървото, за да даде зрял плод? Нима то носи отговорност за изхранването на хората? И това е реакция на човек, за когото разправят, че правел чудеса, превръщал камъните в хляб, а водата - във вино.
Защо му е било нужно това? Ако е истина това, което се говори за него, и ако наистина можел да твори чудеса, такъв човек просто би заповядал на дървото да им даде зрели плодове дори и без да е настъпил сезонът за зреене: "Нека клоните ти се обсипят със зрял плод". За това дори не е било необходимо да се обърне към смокинята, би могъл просто да превърне камъните в плодове. Но всичките му чудеса всъщност са доста съмнителни и този случай за пореден път поставя думите му под съмнение.
Защо, преди всичко, му е било нужно да моли за подслон в град, където превърнал камъните в хляб? И ако действително е бил в състояние да твори такива чудеса, защо хората в Юдея си оставали толкова бедни? И защо изобщо говорим само за Юдея, нима не би могъл да помогне на всички хора по света? Ако бе могъл да превърне Хималаите или Алпите в хляб... Хората щяха да си взимат по някой резен и въпросът с глада би бил решен завинаги. А и защо е било нужно да превръща във вино толкова малко вода? Да бе превърнал във вино цял океан... Когато знаеш тайната на чудото, би могъл да превърнеш във вино цял океан, нека хората пият на воля.
Ако Исус наистина е можел да твори чудеса, защо Юдея си оставала толкова бедна? Просто защото в приказките за чудесата няма нищо вярно...
Исус казвал: "Тези, които не ме следват, ще се продънят завинаги в седмия кръг на ада и ще бъдат подложени на всевъзможни мъчения". Този човек не знаел що е прошка. И ако не е могъл да прости на онези, които отказали да го последват, как е могъл да моли за прошка за онези, които го разпънали на кръста? Не е нужно кой знае какво, най-простичката логика е напълно достатъчна... Кой си ти, че да обричаш на вечни мъки в ада някой, който е отказал да те последва? Не можеш да простиш нещо толкова обикновено, а молиш Бог да прости на онези, които те разпъват на кръст... Не, не за прошка и милост молел той, става дума за нещо съвсем друго.
Дори от кръста искал да каже на евреите: "Разберете най-после, че аз съм месията, а вие си оставате слепи за истината". Молитвата му към Бог била: "Прости на тези невежи хора, те не знаят какво правят". Този човек не умеел да прощава, целият му живот е пример в това отношение и акцентът е поставен не върху прошката, а върху невежеството на собствения му народ.
До последния си миг не спрял да повтаря: "Аз съм този, който знае, аз съм всезнаещият, а вие... Вие сте невежи. Но аз ще се моля на Бог да ви прости". Продължавал да играе ролята на месия, тъй като в старите писания пишело, че месията щял да бъде разпънат на кръст и че от кръста щял да отправи към Бога молитва: "Прости им, Боже, защото те не знаят какво правят". До последния миг не престава да упорства, остава си непреклонен. Дори разпятието не променя нищо, той си остава месията. А последните му думи имат за цел единствено да подчертаят невежеството на другите.
Една грозна истина може да се прикрие зад красиви думи и пищна фразеология. В никакъв случай не бих искал да правя подобни неща. Затова най-важното е да осъществиш себе си, да бъдеш удовлетворен от постигнатото. Бъди - това е най-важното. И тогава цялото ти същество ще разпръсква своето излъчване и ще стигне до мнозина. Тогава изобщо не може да става дума за някакъв дълг в служба на ближния, това ще бъде чистата радост от споделеното щастие. А няма по-голяма радост от това да споделиш своето щастие с другите.
Човек оцелява благодарение на вродения си егоизъм, благодарение на обстоятелството, че се грижи преди всичко за себе си. Иначе човешкият род щеше да е отдавна изтрит от лицето на земята. Аз ви казвам, че трябва да бъдете верни на собствената си природа. Казвам ви как да бъдете естествени, съвършено и непресторено естествени.
Да, аз ви уча на егоизъм. Никой не ви го е казвал - преди мен. Никой не е имал смелостта да каже такова нещо. И това е така, защото всеки пророк е дълбоко егоистичен - точно това е парадоксът в цялата тази история.
Защо, все пак, всички религии проповядват идеята за дълг към ближния? Каква е тяхната мотивация? И какво целят с това? Какво ще спечелиш ти от това, че живееш в служба на ближния? Може би никога не сте си задавали този въпрос. В случая става дума не толкова за дълг...
Спомням си една история от Древен Китай.
Един човек паднал в кладенец. Било по време на голямо празненство, насъбрали се много хора на едно място, наоколо било много шумно - хората пеели, танцували, радвали се на живота и се забавлявали, така че никой не чул неговия зов за помощ. По онова време в Китай кладенците не били зидани с ограда около отвора, както сега - поне метър и половина над земята, за да не може човек да падне в него. Огради нямало, те били просто като дупка в земята. Човек можел да падне, без да види в тъмното, че пред него има кладенец.
И така, човекът паднал в кладенеца и се развикал: "Помощ, спасете ме!" Покрай кладенеца минал един будистки монах. Монахът не може да се интересува от разни празненства, разбира се - такова нещо е недопустимо за монасите, затова и не мога да си представя какво е търсил той там. Самото му присъствие говори за може би несъзнателен подтик да разбере какво става, да види как другите се забавляват: "И всички тези ще отидат в ада, аз съм единственият тук, който ще живее в рая".
Минал покрай кладенеца и чул виковете на нещастника. Монахът надникнал и мъжът му казал: "Добре, че поне ти чу виковете ми. Всички са толкова улисани и навън е такъв шум, вече си мислех, че ще умра тук".
Будисткият монах му казал: "Ти ще умреш въпреки че чух виковете ти, и твоята смърт е наказание за грях, който си извършил в предишния си живот. Примири се с това и се остави да умреш! То е за твое добро. В следващия си живот ще излезеш на чисто и няма да се наложи отново да паднеш в някой кладенец". Другият отговорил: "Точно сега не ми е до мъдруване и философии..." Ала монахът вече си бил тръгнал.
После край кладенеца спрял един монах-даоист. Бил жаден, затова надникнал в кладенеца. Човекът на дъното продължавал да вика за помощ. Даоистът му казал: "Не подобава на един мъж да вика за помощ. Човек трябва да посреща всичко в живота си, така както дойде. Това го е казал великият Лаодзъ. Затова приеми съдбата си! Радвай се! А ти ревеш като жена. Бъди мъж!"
Човекът в кладенеца казал: "Нямам нищо против да ме наричаш "жена", но първо ми помогни, моля те! Нищо, че не ме смяташ за мъж. Първо ме измъкни навън, после ме наричай както си искаш".
Ала даоистът му отговорил: "Ние никога не се бъркаме в хорските работи. Вярваме в отделния човек и неговата свобода. Ти си имал свободата да паднеш в кладенеца, свободен си и да умреш в него. Единственото, което мога да направя за теб, е да ти кажа, че разполагаш и със свободата да умреш, хленчейки, което е глупаво, или пък да умреш като мъдър човек. Приеми случилото се, изпитай удоволствие от него, изпей една песен и напусни този свят. Бездруго всеки рано или късно умира, така че какъв смисъл има да те спасявам? И аз ще умра, всички ще умрем - може би утре, може би вдругиден, така че защо да си давам труд да те спасявам?" И продължил по пътя си.
Тогава край кладенеца спрял един конфуцианец и злощастния човечец вътре почувствал плаха надежда, защото конфуцианците били известни като хора с по-земни, по-хуманни разбирания. Той казал: "Какво щастие е, че дойде тъкмо ти, един учен-конфуцианец. Аз те познавам, чувал съм да говорят за теб. Моля те, направи нещо за мен, нали конфуцианците казват: "Помагай на ближния си". След отговорите на будиста и даоиста нещастникът си мислел: "Добре ще е да поговоря на философски теми с човек като него, така ще го убедя да ми помогне". Затова рекъл: "Конфуций казва - помагай на ближния си".
Монахът-конфуцианец отговорил: "Имаш право и аз действително ще ти помогна. Ще обикалям от град на град и ще издействам от правителството да издигне ограда около всеки кладенец в страната. Спокойно, не бери грижа за нищо".
Нещастникът се обадил от дъното на кладенеца: "Да, но докато твоята кауза успее и правителството издигне огради, мен вече няма да ме има".
Конфуцианецът казал: "Няма значение какво ще стане с теб или с мен, отделната личност изобщо не е важна - от значение е единствено обществото. С падането си в кладенеца ти постави на преден план един много важен въпрос за цялото общество. Оттук нататък ние ще се борим за решаването на този проблем. Сега се успокой и престани да крещиш. Ще направим всичко възможно за издигането на огради, за да не падат хората в кладенците. С какво ще помогна на обществото, ако сега те спася? В страната има милиони кладенци и в тях могат да паднат милиони хора. Затова не бива да бъдеш чак такъв егоист. Издигни се над собствения си егоизъм. Самият аз съм предопределен да служа на човечеството. Бездруго ти изпълни дълга си, като падна в кладенеца. Моят дълг е да направя всичко възможно, за да принудя правителството да издигне огради около кладенците". И продължил по пътя си. Ала оставил след себе си послание от съществено значение: "Ти си съвършен егоист. Искаш единствено да бъдеш спасен и ми губиш времето -време, което бих могъл да използвам в името на целия човешки род".
Знае ли някой какво означава "човешки род" и дали някъде съществува нещо от рода на "общество"? Всичко това са само думи. Съществува единствено индивидът.
Четвъртият бил свещеник-християнин, мисионер, който носел огромна торба. Отворил веднага торбата, извадил въже и го хвърлил към дъното на кладенеца, преди мъжът да е продумал каквото и да било. Човекът бил смаян. Казал: "Струва ми се, че твоята религия е единствено истинната".
Християнинът отговорил: "Разбира се, ние сме подготвени за всякакви непредвидени случаи. Предвиждаме, че човек може да падне в кладенец, затова и си носим въже, защото самият аз мога да спася себе си единствено като спася някой друг. Но не забравяй, че никога в мен няма да отмрат думите на конфуцианеца - не изграждай огради около кладенците, как иначе би могъл да помогнеш на хората? Как можем да издърпаме човек, ако не е паднал в кладенеца? Първо човекът трябва да падне в него, едва тогава можем да го изтеглим навън. Ние съществуваме, за да служим на ближния си, ала трябва да ни се даде подходяща възможност. Как бихме могли да служим на ближния, ако не ни бъде предложена такава възможност?"
Всички религии, които говорят за дълг към ближния, определено биват обслужвани от интереса хората да бъдат бедни и да се нуждаят от помощ, нуждаят се от възможността за създаване на сираци, вдовици, забравени от всички старци, нуждаят се от просяци. Такива хора са необходими, съвършено необходими. Ако ги няма, какъв смисъл би имало съществуването на великите слуги на народа? Какво ще стане с всички тези религии и техните учения? А и как иначе може човек да влезе в царството Господне? Такива хора са били използвани като стълба по пътя нагоре.
Нима това може да бъде наречено алтруизъм? Нима подобна мисия е лишена от егоизъм? Той спасява човека, но не заради самия човек - той го спасява заради самия себе си. Дълбоко в себе си той е пълен егоист, ала в случая егоизмът му е прикрит зад красивите думи алтруизъм и дълг към ближния.
Как възниква необходимостта от дълг към ближния? Защо изобщо е възможна подобна необходимост? Не е ли по-добре да унищожим необходимостта от дълга към ближния? Можем, ала религията ще се противопостави категорично на това. Подобна позиция съсипва религията из основи - с други думи, целия й бизнес - ако няма бедни, гладни, страдащи и болни...
Когато служиш някому, ти се чувстваш страхотно, сякаш превъзхождаш всички останали... Карате другите да се чувстват като червеи, като същества, които са под нивото на човешкото съзнание.
Когато служиш някому и се чувстваш велик, ти си толкова високо над всички, защото си жертвал собствените си интереси в служба на нещастните. Единственото, което постигаш с това, е да ги унижиш.
Ако имаш нещо, което те радва, което ти дава щастие, мир и радостно вълнение - сподели го с другите.
И не забравяй, че в желанието си да споделиш своята радост не бива да има определен мотив. Нямам предвид това, че споделянето на радостта ще ти предопредели небесния рай. Не поставям пред вас определена цел.
Това, което имам предвид е, че самият акт на споделено щастие ще те накара да се почувстваш съвършено пълноценна личност. Актът на споделяне сам по себе си е постигане на максимално себеосъществяване, не е необходимо да се стремиш към друга цел, себеосъществяването няма край - то е цел само по себе си.
Тогава ще се почувстваш длъжник на този, който е готов да сподели с теб преживения опит. Дори няма да разбереш, че самият той ти е длъжник, защото ти не му служиш по никакъв начин. И всички онези зависимости, онези грозни зависимости на религиите по цял свят, могат да бъдат игнорирани от хора, които вярват не в службата на ближния, а в необходимостта от споделяне на преживения опит. Религиите си служат добре с вашето чувство на зависимост. Дори му дават какви ли не прекрасни наименования... В продължение на хиляди години те добре са усъвършенствали умението да наричат грозното с какви ли не прекрасни имена. Когато човек дава красиво име на нещо грозно, много е възможно самият той да забрави, че името е просто маска, зад която се крие същността. Сама по себе си обаче същността не се променя.
Защо трябва да служиш в полза на ближния, след като самата бедност не може да бъде изкоренена? Нито една от религиите не проповядва унищожаване на бедността. Всяка религия е в заговор с вложените интереси, според които унищожаването на бедността е в противовес на религията. Не предлагат мерки за намаляване и унищожаване на бедността, а въпреки това проповядват: "Бъди в служба на бедните, бъди в служба на вдовиците".
Ражда се човек. Рождението му е просто една възможност, само начало - но не и край. Човек трябва да стигне до пълния разцвет на своето същество. Не пропилявайте това свое право, най-малкото пък в името на някакъв си глупав и измислен дълг в служба на ближния.
Твоята най-голяма отговорност е да постигнеш пълния разцвет на собственото си същество, да развиеш съзнанието и ума си, който трябва да става все по-буден и съобразителен. При такава много по-висша степен на съзнанието сам ще прозреш какво да споделиш с другите и как да намериш решение на множество проблеми.
Няма религия, която да е помогнала на човешкия род при решаването дори на един-единствен сериозен проблем.
Помислете върху това, което казвам - решен ли е поне един проблем от някоя от старите религии? А всяка от тях проповядва открай време все едно и също - дълг в служба на човечеството.
Бедните си остават бедни и дори обедняват все повече. Болният си остава болен, продължаваме да стареем, какви ли не болести върлуват, престъпността не намалява, тъкмо обратното. Всяка година престъпленията по света стават все повече в сравнение с предишната. Чудна работа... Броят на затворите непрекъснато се увеличава, все повече съдилища влизат в действие за намаляване на престъпността, а тя все расте ли, расте...
Нещо тук трябва да е сбъркано още в основите си. Това, което се върши, няма никаква връзка с решаването на проблемите. Някой извършва престъпление, но той всъщност не е престъпник, човекът просто е болен. Не бива да го хвърляме в затвора, където ще се мъчи - такъв човек има нужда от психиатрична клиника, от внимание и от специализирано лечение. Не е негова вината, че е извършил престъпление.
Според мен най-сериозният проблем за човешкия род е, че няма никаква представа за медитирането. Това наистина е най-сериозният проблем за човечеството - така поне мисля аз. Не проблемът с прекомерното нарастване на населението, не атомната бомба, нито гладът... Не, не това са основните ни проблеми - тях науката може да реши с лекота.
Как хората да се научат да медитират - това е единственият основен проблем, който не може да бъде разрешен от науката.
Противопоставям се на всички религии, защото според мен това, което те дават на човечеството, е съвършено безполезно. Те "действат" под маската на прекрасни слова и прикриват действителността зад паравана на красиви думи.
Да вземем например... Исус отправя своята молба към Бог от кръста и християните от векове цитират неговите думи като поговорка. Те наистина звучат така, ала това е само привидно. Не се оставяйте привидното да ви подведе, то е много далеч от действителността. От кръста Исус отправя своята последна молитва към Бог: "Абба" (на арамейски - "Отче"), прости им, защото те не знаят какво правят".
Толкова хубави думи, такава готовност за всеопрощение... Той моли Бог да прости на онези, които разпъват Исус на кръста. Проучих задълбочено живота и словото на Исус. Той не е човек, когото можеш да молиш за милост. Не могъл да прости дори на смокиновото дърво, което не му дало плодовете си, защото все още не бил настъпил сезонът за зреенето - проклел го, тъй като той и хората му били гладни, а дървото не можело да им предложи храна. Проклел го, сякаш дървото било техен враг. Да прокълне едно дърво, при това по време, когато бездруго не бил сезонът за зреене! А дори и да е настъпило това време, какво би могло да направи дървото, за да даде зрял плод? Нима то носи отговорност за изхранването на хората? И това е реакция на човек, за когото разправят, че правел чудеса, превръщал камъните в хляб, а водата - във вино.
Защо му е било нужно това? Ако е истина това, което се говори за него, и ако наистина можел да твори чудеса, такъв човек просто би заповядал на дървото да им даде зрели плодове дори и без да е настъпил сезонът за зреене: "Нека клоните ти се обсипят със зрял плод". За това дори не е било необходимо да се обърне към смокинята, би могъл просто да превърне камъните в плодове. Но всичките му чудеса всъщност са доста съмнителни и този случай за пореден път поставя думите му под съмнение.
Защо, преди всичко, му е било нужно да моли за подслон в град, където превърнал камъните в хляб? И ако действително е бил в състояние да твори такива чудеса, защо хората в Юдея си оставали толкова бедни? И защо изобщо говорим само за Юдея, нима не би могъл да помогне на всички хора по света? Ако бе могъл да превърне Хималаите или Алпите в хляб... Хората щяха да си взимат по някой резен и въпросът с глада би бил решен завинаги. А и защо е било нужно да превръща във вино толкова малко вода? Да бе превърнал във вино цял океан... Когато знаеш тайната на чудото, би могъл да превърнеш във вино цял океан, нека хората пият на воля.
Ако Исус наистина е можел да твори чудеса, защо Юдея си оставала толкова бедна? Просто защото в приказките за чудесата няма нищо вярно...
Исус казвал: "Тези, които не ме следват, ще се продънят завинаги в седмия кръг на ада и ще бъдат подложени на всевъзможни мъчения". Този човек не знаел що е прошка. И ако не е могъл да прости на онези, които отказали да го последват, как е могъл да моли за прошка за онези, които го разпънали на кръста? Не е нужно кой знае какво, най-простичката логика е напълно достатъчна... Кой си ти, че да обричаш на вечни мъки в ада някой, който е отказал да те последва? Не можеш да простиш нещо толкова обикновено, а молиш Бог да прости на онези, които те разпъват на кръст... Не, не за прошка и милост молел той, става дума за нещо съвсем друго.
Дори от кръста искал да каже на евреите: "Разберете най-после, че аз съм месията, а вие си оставате слепи за истината". Молитвата му към Бог била: "Прости на тези невежи хора, те не знаят какво правят". Този човек не умеел да прощава, целият му живот е пример в това отношение и акцентът е поставен не върху прошката, а върху невежеството на собствения му народ.
До последния си миг не спрял да повтаря: "Аз съм този, който знае, аз съм всезнаещият, а вие... Вие сте невежи. Но аз ще се моля на Бог да ви прости". Продължавал да играе ролята на месия, тъй като в старите писания пишело, че месията щял да бъде разпънат на кръст и че от кръста щял да отправи към Бога молитва: "Прости им, Боже, защото те не знаят какво правят". До последния миг не престава да упорства, остава си непреклонен. Дори разпятието не променя нищо, той си остава месията. А последните му думи имат за цел единствено да подчертаят невежеството на другите.
Една грозна истина може да се прикрие зад красиви думи и пищна фразеология. В никакъв случай не бих искал да правя подобни неща. Затова най-важното е да осъществиш себе си, да бъдеш удовлетворен от постигнатото. Бъди - това е най-важното. И тогава цялото ти същество ще разпръсква своето излъчване и ще стигне до мнозина. Тогава изобщо не може да става дума за някакъв дълг в служба на ближния, това ще бъде чистата радост от споделеното щастие. А няма по-голяма радост от това да споделиш своето щастие с другите.
вторник, август 30, 2011
Как започна всичко?
За да осмислим настоящето, трябва да знаем какво точно се случи на 10-ти ноември 1989 г.
Малко преди това на 2 и 3 декември 1989 г. в Малта се състоя т. нар. „Среща на върха“ между президента на САЩ Джордж Буш (Старши) и съветския лидер Михаил Горбачов, на която са били подписани т. нар. Споразумителни протоколи.Тази среща между двамата, всъщност, е била втората, след като преди това те са се били срещнали на 30 май 1988 г. по време на посещението на президента Роналд Рейгън в Москва.
Съгласно текста на абзац 5-ти „в името на оцеляването на цивилизацията двете страни взаимно се задължават да превърнат обществата на двете държавни обединения в общества с пазарна икономика, основаваща се върху частната собственост, управлявани от свободно избираем парламент и независимо правосъдие“. От семантична гледна точка САЩ се задължават да бъдат това, което, всъщност, абсолютно винаги са били. За СССР, обаче, въпросното споразумение означава драматичен демонтаж на държавността и фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип. Не е случаен факт, че в това Споразумение – както, впрочем, и във всичките други споразумения между същите две страни – въобще не е било предвидено прилагане на наказателна „нюрнбергска“ процедура срещу военнопрестъпници, държавни и партийни функционери, доктриниращи съзнателно и системно човеконенавистническа идеология. Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на заграбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт.
Пределно ясно е очевидно, че „Договореността в Малта” е била предвиждала „смяна на властта, но не и смяна на собствеността”. Което означава, че е очевидно, че САЩ като световен символ и като лидер на това, което като правило в политиката се нарича Западът, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.
В България събитията „се сложиха“ така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили“ (СДС), а три дни след това – на 10 декември 1989 г. – бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса“, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизъм за управление на страната. Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса“, бяха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса“ не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над“ Парламента бе пълен абсурд. В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж“ затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса“ и мощната стачна вълна. При задълбочаващата се икономическа криза и на фона на тези две събития, след проведения от 30 януари до 02 февруари 1990 г. ХІV извънреден конгрес на БКП бе извършена втората голяма промяна – формираният пред 10 ноември 1989 г. правителствен кабинет подаде оставка на 03 февруари 1990 г. и на 08 февруари 1990 г. бе съставено изцяло еднопартийно правителство на Комунистическата партия, ръководено от Андрей Карлов Луканов. Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?“ отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроси: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?“ и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?“. Отговорите гласяха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция“, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание“. Икономико-стопански промени не бяха поискани и от двете страни на участниците в „Кръглата маса“, като имплицитно бе предпоставено, че бъдещите коалиционни правителства ще решават тези неща. Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Изключително любопитно е, също така, че различията между „двете страни“ на Споразумението се свеждаха единствено по въпроса за статуквото, при което, защитавайки статуквото, БКП/БСП се самоопредели като „дясна (консервативна) партия”, а СДС – като „лява“, като „партия на промяната“; а на всичката останала символика бе възложена функцията да внушава обратното.
Така започна всичко.
Малко преди това на 2 и 3 декември 1989 г. в Малта се състоя т. нар. „Среща на върха“ между президента на САЩ Джордж Буш (Старши) и съветския лидер Михаил Горбачов, на която са били подписани т. нар. Споразумителни протоколи.Тази среща между двамата, всъщност, е била втората, след като преди това те са се били срещнали на 30 май 1988 г. по време на посещението на президента Роналд Рейгън в Москва.
Съгласно текста на абзац 5-ти „в името на оцеляването на цивилизацията двете страни взаимно се задължават да превърнат обществата на двете държавни обединения в общества с пазарна икономика, основаваща се върху частната собственост, управлявани от свободно избираем парламент и независимо правосъдие“. От семантична гледна точка САЩ се задължават да бъдат това, което, всъщност, абсолютно винаги са били. За СССР, обаче, въпросното споразумение означава драматичен демонтаж на държавността и фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип. Не е случаен факт, че в това Споразумение – както, впрочем, и във всичките други споразумения между същите две страни – въобще не е било предвидено прилагане на наказателна „нюрнбергска“ процедура срещу военнопрестъпници, държавни и партийни функционери, доктриниращи съзнателно и системно човеконенавистническа идеология. Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на заграбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт.
Пределно ясно е очевидно, че „Договореността в Малта” е била предвиждала „смяна на властта, но не и смяна на собствеността”. Което означава, че е очевидно, че САЩ като световен символ и като лидер на това, което като правило в политиката се нарича Западът, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.
В България събитията „се сложиха“ така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили“ (СДС), а три дни след това – на 10 декември 1989 г. – бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса“, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизъм за управление на страната. Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса“, бяха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса“ не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над“ Парламента бе пълен абсурд. В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж“ затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса“ и мощната стачна вълна. При задълбочаващата се икономическа криза и на фона на тези две събития, след проведения от 30 януари до 02 февруари 1990 г. ХІV извънреден конгрес на БКП бе извършена втората голяма промяна – формираният пред 10 ноември 1989 г. правителствен кабинет подаде оставка на 03 февруари 1990 г. и на 08 февруари 1990 г. бе съставено изцяло еднопартийно правителство на Комунистическата партия, ръководено от Андрей Карлов Луканов. Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?“ отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроси: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?“ и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?“. Отговорите гласяха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция“, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание“. Икономико-стопански промени не бяха поискани и от двете страни на участниците в „Кръглата маса“, като имплицитно бе предпоставено, че бъдещите коалиционни правителства ще решават тези неща. Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Изключително любопитно е, също така, че различията между „двете страни“ на Споразумението се свеждаха единствено по въпроса за статуквото, при което, защитавайки статуквото, БКП/БСП се самоопредели като „дясна (консервативна) партия”, а СДС – като „лява“, като „партия на промяната“; а на всичката останала символика бе възложена функцията да внушава обратното.
Така започна всичко.
вторник, юли 05, 2011
Гражданско общество
Теория за гражданското общество
Благодаря на Валентин Антонов, който ми изпрати материал на чл.кор. проф. д-р Нено Неновски за Гражданското общество. Публикувам с известни съкращения. Харесва ми етичния подход към гражданското общество и дефиницията, че Гражданското общество и държавата са двете страни на едно цяло. Считам, че в днешно време в България едната страна държавата е обърнала гръб на Гражданското общество. Каня Ви да харесате страницата във Фейсбук „Гражданско управление в София“.
Темата за гражданското общество има любопитна и поучителна история. Наред с познавателния си аспект тя е разкривала и възможности за идеологически интерпретации за критика на съществуващата обществена система и за обосноваване на най-общи практически мерки, с които да се лекува намиращото се в криза общество. Понятието за гражданско общество получи статус на конституционно понятие (чл. 4, ал. 2 от Конституцията). Налага се изясняването на неговото конституционно съдържание. Досега това все още не е направено. Статията не претендира за оригиналност, особено в своите социологически и философски части. Авторът обаче изразява и свои виждания, като си дава сметка, че те не могат да бъдат безспорни.
В Античния свят (Древна Гърция, Древен Рим) общество и държава не се разграничават. С термина "гражданско общество" се означава човешка общност, която е умиротворена чрез законите и правилата на справедливостта. Това общество се противопоставя на варварските общности. Неговите членове се намират под въздействието на законите, с което се осигурява мир помежду им и добро управление. За Аристотел обществото е политическа общност (държава), която е естествена форма на общуване, а индивидите в нея са граждани, защото участват в политическия живот. За "гражданско общество" говори Цицерон. Според него то е изградено върху закона: "Законът е свързващото звено на гражданското общество" ("Лекс ест цивилис социетатис винкулум"). В Античността терминът "гражданско общество" има повече политически смисъл. Това съответства на самата идея за свободата като предимно политическа свобода - свобода за участие в обществените, политическите дела.
Това разбиране, при което понятията общество, гражданско общество, държава не се отграничават, продължава да съществува до началото на Новото време 17-18 в. Новото време е епоха, в която се формират и развиват капиталистически обществени отношения. На преден план със своите претенции излиза буржоазната класа. Възникват обществени и икономически структури, непознати дотогава. Субектите на частна собственост искат свобода, предимно стопанска и договорна, искат политически и юридически гаранции за интересите си. Искат ред и сигурност. И именно в това се вижда ролята на държавата, за разлика от миналото, когато политическата власт е слята със собствеността и контролира живота на индивида и семейството.
В тази нова обстановка икономистите и философите на 18 в. започват да влагат нов смисъл в понятията общество, гражданско общество и държава, започват да ги разграничават едно от друго.
Тук трябва да се споменат имената на шотландеца Адам Фергюсън (книга: "Очерк върху историята на гражданското общество", 1767 г.), на Жан-Жак Русо (книга: "За произхода на неравенството между хората", 1755 г.), на Томас Пейн (книга: "Правата на човека", 1791 - 1792 г.) и др. Без да стигат до ясно разграничаване на общество и държава, те все пак предусещат различията помежду им и отбелязват много техни специфични черти. Идеята им е, че обществото (някои говорят направо за гражданско общество) има интереси, различни от интересите на държавата, че трябва да се ограничи деспотичният контрол на държавата върху гражданското общество, че то и неговите членове се нуждаят от гаранции за естествената им свобода. В тази насока са усилията на Жан-Жак Русо да създаде и препоръча модел на обществено устройство, което почива върху обществения договор и закона (книгата му "За обществения договор", 1762 г.).
Истинският създател на теорията за гражданското общество е Хегел. В своя труд "Философия на правото" (1820 г.), в който се синтезират негови дългогодишни философски и политикоправни изследвания, Хегел се занимава обстойно с феномена и с понятието "гражданско общество". Като различава ясно гражданското общество от държавата, Хегел определя гражданското общество като връзка (общуване) на индивидите чрез системата на потребностите и разделението на труда, правосъдието (правните учреждения и правния ред) и външния ред (полицията и корпорациите). В гражданското общество индивидите се ръководят само от частните си интереси. Между тях се образува обществена връзка, при която всеки зависи от другия. Тук индивидите са равни субекти на правото. Тяхната юридическа свобода, индивидуалната частна собственост, уважаването на договорите, защитата на правата от нарушения, а също поставянето в ред на законодателството и авторитетен съд, образуват правните основи на гражданското общество.
Под гражданско общество Хегел разбирал по същество икономическата структура на буржоазните отношения. Тук се налага забележката, че на немски език "гражданско общество" и "буржоазно общество" са равнозначни по смисъл, тъй като "бюргер" това е и гражданин, и буржоа. Оттук и многото спорове относно това, дали за гражданско общество може да говорим само с оглед на буржоазното общество, или гражданското общество е понятие по-широко от буржоазното общество. Докато в гражданското общество индивидите се проявяват със самостоятелните си егоистични интереси, в държавата те се обединяват върху основата на своите общи интереси. Така държавата се отграничава от гражданското общество и се представя като царство на социалността. В нея се снемат противоречията на индивидите и групите. Субект на гражданското общество е човекът с неговите естествени права, субект на държавата това е вече гражданинът.
В концепцията на Хегел държавата определя гражданското общество. Тя е по-висша форма на организация. В нея човекът с неговите страсти се е издигнал до положението на гражданин, съпричастен към общото и негов творец. В гражданското общество господства разсъдъкът, в държавата разумът.
Като изучава Хегеловата философия, Маркс, особено в по-ранните си съчинения, също се спира върху понятието за гражданското общество. Той обаче, без да отрича приноса на Хегел, стига до извода, че не държавата определя гражданското общество, а обратно гражданското общество определя държавата, цялата политическа надстройка. Според Маркс гражданското общество определена съвкупност от производствените отношения съставлява икономическата структура на обществото, реалната база, над която се възвишава юридическата и политическата надстройка и на която съответстват определени форми на обществено съзнание. (Из Предисловието на "Към критиката на политическата икономия", 1859 г.). За Маркс гражданското общество това е преди всичко буржоазното общество, в което частната собственост е еманципирана от политиката, от властта по-точно, а държавата се е обособила като властова структура със свой предмет на действие.
През първата половина на 19 век политическият либерализъм отстоява разбирането за ненамеса на държавата в стопанските отношения, в семейството, за свобода на договорите и пр. Това е разбиране за негативната (охранителната) роля на държавата по отношение на гражданското общество. В култ се издига свободата на частния собственик. За основна ценност се приема свободата, но схващана като свобода стопанска, промишлена.
Между двете столетия (19 - 20 в.) либерализмът търпи сериозни корекции. Опонират му различни социални (социалистически, социализаторски, солидаристични и др.) течения. Без да говорят изрично за "гражданско общество", те обосновават активната намеса на държавата в икономическия и стопанския живот, в социалната сфера.
Темата за гражданското общество се съживява през втората половина на нашия век: в развитите капиталистически страни в контекста на темата намира израз недоволството от прекаленото разрастване на държавната бюрокрация, от разширяването на държавната намеса в различни сфери на обществения живот; в тоталитарните социалистически страни като реакция на пълното одържавяване на икономическия, обществения и духовния живот, като повик за освобождаване на обществото и неговите членове от етатичния Левиатан на комунистическата партия и държава практически слети в своите високи етажи.
Възгледите за гражданското общество са се променяли в историята. По-важно е да се очертае съвременното схващане, което е повече или по-малко общоприето и което не трябва да се търси само в съчиненията на Маркс и Енгелс, както бяхме приучени по-рано. Всъщност нито Маркс, нито Енгелс не са обосновали еднозначно понятие за гражданско общество.
Гражданското общество, казано в едри линии, е неполитическата, невластовата, "цивилната" част на обществото. То е определен тип човешка общност, чиито характерни черти (или елементи) са свободните граждани, свободната частна собственост с нейните субекти, пазарът, социален и идеен плурализъм, оптимално дозирана намеса (респ. ненамеса) на държавата в неговата сфера, различни медии, зачитани и гарантирани "правила на играта" (юридически и неюридически).
Ако трябва да се каже по-диференцирано (с някои повторения и преплитания), гражданското общество е:
- съвкупността от неполитическите отношения с тяхното ядро икономическите отношения; казано просто, това е частната сфера;
- в структурен план то се състои от (и се самоорганизира, саморегулира чрез):
- пазара, различни организации и корпорации икономически групировки, банки, синдикати, културни сдружения, университети, групи за натиск (лоби) и др.;
- мрежа от повече или по-малко обособени колективни (невластови) образувания; сфера на свободното обществено мнение и публичния контрол върху държавата и нейните поделения.
Няма гражданско общество, без да е признат принципът на формалното равенство на отделните лица.
Няма гражданско общество, щом обществото не е еманципирано от политическата власт, държавата.
Няма гражданско общество и без определено равнище на образование и духовна култура като предпоставка за саморегулиране на междуличностните и междугруповите отношения, за инициативност, пресметливост и цивилизованост на собственика, за съчетаване на частния и общия интерес, за добро функциониране на неполитическите и държавно-властните институции. (Върху това обръща внимание навремето италианският марксист Антонио Грамши.)
Понятието "гражданско общество" от гледище на развитието си е имало, както видяхме това, поливалентен смисъл. Ако изоставим добуржоазното време, у Маркс гражданското общество се разбира като:
- формационно понятие, с което се изразява новоформиралото се буржоазно общество; структурно, стратифициращо понятие (както го описахме токущо); промишлено-търговско общество;
- икономическа база на обществото, над която се издига надстройка от възгледи, идеи и учреждения.
От тази гледна точка понятието "гражданско общество" има различни гносеологически роли:
- качествена - да очертае степента на зрелост, на развитост на дадено общество;
- функционална - да очертае възможността за самостойно проявление на обществото във взаимодействието му с политическите, държавно-властовите структури;
- структурна - да спомогне за очертаване компонентите на неполитическата сфера на обществения живот.
След всичко казано е, вярвам, ясно, че понятията "общество" и "гражданско общество" в съвременното познание не съвпадат. Гражданското общество е само определен етап на зрелост, на завършеност на обществото изобщо когато обществото се е секуларизирало (освободило се е от традицията, от догмите на божественото, заживяло е с ежедневните си грижи, проблеми, интереси), структурирало и плурализирало се е, освободило се е от всепроникващата намеса на политиката, собствеността функционира по законите си, когато най-сетне то разполага с механизми да подчини на волята и интересите си политическата власт.
Става ясно още, че буржоазното общество не изчерпва гражданското общество, а е само негов първи етап. Гражданското общество преминава различни етапи, формира се постепенно. Отделни негови елементи възникват още в Античния свят, където се зараждат първите форми на стоково-паричните отношения с присъщото им частно право.
Първи етап (16 - 17 в.). Формират се икономическите, политическите и духовните предпоставки на гражданското общество. Развива се промишлеността и търговията, специализира се производството. Задълбочава се разделението на труда, развиват се стоково-паричните отношения. Появяват се централизирани национални държави с признаци на съвременната държавност (суверенитет, държавна хазна, професионален управленски апарат и пр.). Налице е бурно развитие на изкуството и културата, утвърждаване на протестантска буржоазна етика (за нейната роля после ще пише Макс Вебер), класическата теория за естественото право обосновава идеала за гражданското общество в различните му ипостаси - икономически (частната собственост), права на човека, обществен договор и държавни власти и др. Главно събитие е Английската буржоазна революция (1640 г.), от която се брои и началото на новото време.
Втори етап (около края на 17 края на 19 в.). По това време в най-развитите страни се изгражда гражданско общество във вид на първоначален капитализъм, основан върху частното предприемачество.
На този период на гражданското общество съответства и т.нар. съвременна представителна държава, която се отличава вече същностно от кастовите и съсловните държави на Древния свят и Средновековието. A именно:
1. Държавата е суверенна, не зависи от друга власт върху територията на страната.
2. Държавата излиза от името на цялото население, или поне претендира открито да е негов официален представител, формално юридически тя се обособява от различните съсловия, класи и пр.
3. Появяват се и започват да функционират представителните учреждения от парламентарен тип.
4. Формира се професионален управленски апарат, йерархически организирана система на управление със строго определени функции на отделните й елементи.
5. Събират се данъци, но със съгласие на представителните органи.
6. Признава се юридическото равенство на всички граждани (или поданици) (без да са изключени различни цензове) и се обявяват формални гаранции за правата и свободите им.
Правата и свободите започват да се схващат като елемент и сфера не толкова на държавата, колкото на гражданското общество.
Господстваща икономическа и политическа идеология през този период е либерализмът: ненамеса на държавата в частноправните отношения; "правова държава" в смисъл на "държава на законността", която осъществява само защитни функции ("нощен пазач"), свобода на договорите и свободна конкуренция, неутралитет на държавата спрямо отношенията между наемните работници и капиталистите.
Хегел вижда противоречията на буржоазното гражданско общество, това, че даже при прекомерното си богатство, то не е в състояние да се бори с прекомерната бедност и с възникването на тълпата (пауперизирана и лумпенизирана част от населението). На това основание Маркс изгражда и критиката си по отношение на това общество и му произнася присъдата си, която обаче исторически не се оказва точна.
През втория етап (особено през втората му половина) продължава оформянето и усъвършенстването на представителната държава. Първо,разширява се и се засилва контролът на представителните и съдебните учреждения върху изпълнителната власт. Второ, разширява се кръгът на лицата, притежаващи избирателни и други политически права. Трето, възниква и се усилва зависимостта на представителните учреждения от различните политически партии, движения и организации, включително и претендиращи да изразяват и защитават интересите на работниците и на други социално слаби членове на обществото.
Трети етап (края на 19 - 20 в.). Водещото място преминава от частните предприемачи и търговци към индустриалните, търговските и финансовите обединения. Укрепват организираните професионални съюзи, работническата класа е вече внушителна сила. Изграждат се мощни сдружения на служителите, на лицата със свободни професии, на интелектуалците, студентите, младежта.
Представителната държава мени облика и функционирането си. Между държавата и представителните учреждения, от една страна, и населението, от друга, се разполагат като опосредяващи трансмисии различни обществени структури, изразяващи определени социални интереси
Държавата засилва намесата си в стопанския живот, разширява се регулиращата й роля в икономиката и културата. Съответно се развива социалното законодателство, разширява се сферата на публичното право. Изменя се смисълът на понятието "правова държава" (вж. разд. V). Огромно развитие получават т.нар. медии.
Съвременното гражданско общество (особено в края на 20 и началото на 21 в.) трудно може да се нарече буржоазно. Трудно може да се говори за класи в онзи смисъл, в който говореше Маркс, и с оглед на които класи той вещаеше бъдещото развитие. Промишленото общество се научи да регулира и тушира губителните си икономически кризи. Държавата показа, че може да слага прегради пред разрушителния егоизъм на частните собственици, че в текущата си политика тя отчита в известна степен интересите на широки слоеве от населението. Съвременното гражданско общество (в развитите западни страни!) е достатъчно независимо от държавата и има достатъчно сили да я застави да му служи.
Какво е това общество - "посткапиталистическо", "постмодерно", "постиндустриално"? Не се наемам да отговарям. Важното е да констатираме, че класическото буржоазно гражданско общество, което изследваше Хегел, и което анализираше с критически патос Маркс, не се срути, а просто премина в нова фаза, оказа се само етап (начален, сравнително зрял етап) на гражданското общество, което веднъж възникнало, е поело своя път и има своето бъдеще.
Къде сме обаче ние в този процес, в това бъдеще?! След като преди повече от един век, когато в Европа и Америка имаше сравнително развито гражданско общество, ние се измъкнахме от полуфеодалните окови на едно традиционно - негражданско - общество? И след като едва изминали едно полустолетие - изпълнено повече с катастрофи и смутове, - през което се появиха кълнове на гражданско общество, потънахме в друго полустолетие, в което обществото бе политизирано, одържавено и деструктурирано? Можем ли ние, след като не сме извървели истински първия етап на гражданското общество, да се включим направо в третия му етап, а може би и в най-новия му етап - етапът на 21 в.? Трудно се наваксва изгубеното историческо време... Субективно не искам да бъда песимист. Но се боя, че историята е безпощадна и безчувствена. Само отчаяно историческо свръхусилие на народа може да го спаси. Без що-годе развито национално гражданско общество съдбата ни в рамките на съвременните интеграционни процеси може да бъде само една - да бъдем погълнати от гражданските общества, към които се стремим като към спасителна звезда.
Теоретиците на гражданското общество, и най-вече Хегел, не противопоставят гражданското общество и държавата. Те ги приемат като две страни на едно диалектично цяло. Гражданското общество е съдържанието, държавата - формата. Но това цяло (по Хегел) е действително, да кажем истинско, когато двете му страни не са смесени, размити една в друга, а са относително автономни.
Гражданското общество е полето на частния интерес. Тук индивидът собственик, член на семейството, мислещо и вярващо същество и пр., необезпокоявано от политическата (държавно-властна) опека, може да разгърне способностите си, творческите си инициативи, да преследва целите, които има като личност, различна от другите. В тази си активност той по необходимост се оказва свързан с другите индивиди - това са отношенията на производство и обмяна, както и духовни връзки. Върху тази основа и в рамките на тези основополагащи жизнени отношения се образуват множество формални и неформални групи социален плурализъм, който опосредява и изразява различните прояви на човешката свобода. Социален плурализъм, функциониращ предимно въз основа на принципа на доброволността.
Докато в гражданското общество се реализират частни и частногрупови интереси и цели, в държавата се реализират общите интереси на всички индивиди, интересите на гражданското общество като цяло. От тази позиция държавата може да се разглежда като проява на самото гражданско общество, втори негов ипостас. Но докато в гражданското общество отношенията са предимно хоризонтални, в държавата те са предимно вертикални, властови. Държавата е съвкупност от властови институции.
В гражданското общество има неформални обединения, в държавата те не са възможни, отношенията в нея и структурите й са формализирани (чрез правото). В гражданското общество съществуват формални обединения, но изградени доброволно. В държавата принципът на доброволността е възможен и съществува, но в рамките и върху основата на властните отношения.
Гражданското общество е възможно като деполитизирано, недържавно общество (недържавно в тесния смисъл на понятието за гражданското общество, а не за общество изобщо!). (Плуралистичността на гражданското общество в никой случай не трябва да се разбира като политическа плуралистичност, още повече като политизираност.) Ако собствеността, стопанският живот, търговията, ако междуличностните, груповите, духовните отношения са пропити (наблюдавани, регламентирани) от политическия и държавно-властния фактор, тогава няма гражданско общество. Има общество, но то не е гражданско в смисъла, който сме възприели. Такива общества са известни на историята това са поначало добуржоазните общества (феодалът е собственик, властник, съдия едновременно!), това са обществата, принадлежащи към т.нар. азиатски начин на производство (затворено стопанство, липса на частна собственост собствеността е на цялото, на държавата; строга система на контрол върху производството; кастова йерархична обществена структура и др.). Впрочем такъв отрицател на частната собственост като Маркс, който търси противоречията на буржоазното гражданско общество в частнособственическите отношения, изпява една осанна на частната собственост, когато изучава обществата на азиатския начин на производство: застой в икономиката и политиката, консервиране на формите на управление, изгубване на историческата перспектива, ниско жизнено равнище, крайно ограничено възприемане от хората на реалната действителност такава е според Маркс цената на отсъствието в тези общества на частна собственост върху земята.
Интерес във връзка с това представляват някои разсъждения на Грамши, който отбелязва, че на Изток държавата беше всичко и гражданското общество се намираше в първично, аморфно състояние. На Запад между държавата и гражданското общество взаимоотношенията са били уредени (има се предвид Новото време) и ако държавата започнеше да се дестабилизира, на преден план излизаше здравата структура на гражданското общество. Поради това революционният процес в Западна Европа (Грамши теоретизира между двете световни войни) може да бъде само във формата на "позиционна война", а на Изток, специално в Русия във формата на "маневрена война". Тези мисли на италианския марксист трябва да помогнат за обяснението и на формиралите се тоталитарни общества в Русия и в Източна Европа.
Държавата е всеобща обществена форма, но тя, бидейки относително самостоятелна, може да се откъсне от обществото, да се отчужди от него и от неговите съставки, дори да се "възкачи" върху него и в определена степен да го погълне. Историята, както споменахме вече, познава такива състояния. Историческият прогрес се е състоял именно в разграничаването на двете страни на цялото, в тяхното относително автономизиране като път за оптималното им рационално функциониране и за гарантиране на свободата на личността. Ето защо големият въпрос, който са искали да разрешат различните философски направления, както и обществената практика, е бил за границите, които "разделят" (условно!) гражданско общество и държава, за границите, до които държавата може да се намесва в обществените дела в името на общия интерес (!), без да изпадне в етатизъм и още по страшно в тоталитаризъм.
Според Хегел държавата като висша форма на социалност определя гражданското общество. Това е стара идеалистическа традиция, която води началото си от древността (примат на формата над съдържанието, държавата като цел на индивида и семейството) и която продължава и след Хегел. За Маркс, обратно, гражданското общество (жизнените материални отношения, икономическата база) определя държавата и нейните функции като политическа надстройка. Ние бяхме усвоили това марксистко положение като догма. Трябва да се коригираме, като изоставим антиподното мислене. Слабостта на догмата беше в това, че тя представляваше проста инверсия на Хегеловата теза. Хегел: държавата е определящата. Маркс: не, обратно - гражданското общество е определящо...
Новите изследвания, включително и неомарксистки, стигат до извода, че отношенията между икономическа база и политическа надстройка са много по-сложни и не могат да бъдат сведени до еднозначно схващане на първичността на базата и вторичността на политическата и правната надстройка. Примерите, които разколебават догмата, са много, но изброяването им сега не е възможно. При това справедливостта изисква да се отбележи, че Маркс и особено Енгелс в последните години на живота си отчитаха този недостатък на теорията и подчертаваха сложността на историческия процес.
Гражданското общество в развитите си форми предполага прилагане на принципите на демокрацията в него самото и в държавата. Липсата на демокрация в сферата на държавата влияе негативно и върху гражданското общество, и върху личната сфера на отделните индивиди. Демократичните принципи трябва да се приложат върху всички страни на триъгълника "гражданско общество - личност - държава".
Изграденото гражданско общество предполага и рационално изградена суверенна държава. Съвременната държава може да бъде мислена само като организирана чрез правото и действаща чрез правото. Ако е слята с обществото (държавната собственост като господстваща, стопанският живот - изцяло в ръцете на държавата, обществените образувания - изкуствени, тъй като са казионни, духовният живот - държавно дирижиран и т.н.), държавата на практика е несуверенна, нейните граници не са точно определени, понеже държавни функции упражняват и други социални структури, които дори без всякаква правна опора направляват формално признатите държавни звена. В такива условия за законност и правов ред от гледище на потребностите на съвременното гражданско общество не може да се говори. В такива условия държавната власт може да е силна с авторитарните си и диктаторските си изяви, но е слаба с управленските си възможности.
Когато се разглежда отношението гражданско общество държава, се поставя на вниманието ни един голям въпрос на политическата теория за легитимността на държавната власт. И тъй като изложението набъбва, формулирам само въпросите: Що е легитимност на държавната власт?
Кои са формите за легитимиране (легитимизиране) на държавната власт?
С две думи казано, легитимността не може да се опира само върху закона. Това, първо. Второ, в условията на развито гражданско общество властта не може да търси легитимността си в традицията на миналото, в харизматичността (включително и в идеологизацията, в свещеното, изразено с думата "култ"), в патерналистичните лозунги и др. под. Тя може да я търси само в рационалното прилагане на демократичните процедури, в признаването на върховенството на принципа за правата и свободите на личността (той предполага и правата на малцинството) и частично в специални случаи в принципа на професионализма и компетентността. Накратко: на свободното гражданско общество съответства като легитимна правовата държавна власт.
Развитото гражданско общество, веднъж формирало се, "улегнало", не понася революционните преобразования и революционните политически методи. То си служи с рационалното реформиране, а реформата - това е законът.
Правата и свободите са съединителното звено между гражданското общество и държавата. С единия си крак, ако може така да се каже (в битието си на права на човека), те са преимуществено в гражданското общество, с другия (в битието си на права на гражданите) в сферата на държавата
Не мога да не отбележа поне две принципни постановки в Конституцията на Република България от 1991 г.:
първата - правата на личността (по мое мнение понятието обхваща и правата на човека, и правата на гражданина) са издигнати във "върховен принцип" (преамбюл). Не висш, а върховен! Това ще рече, че те са фундаментът на правовата държава и легитимиращият фактор на властта в Републиката;
втората - правата на личността са разположени в системна нормативна връзка с конституционните понятия за (а) правовата държава, (б) свободното развитие на човека и (в) свободното развитие на гражданското общество (чл. 4).
Споменатият вече триъгълник "гражданско общество личност държава" е изразен по оригинален начин в българската Конституция. Мисля, че засега това е единствената конституция, в която изрично е записано понятието "гражданско общество".
Европейският съюз е пример за подобие на едно международно гражданско общество в началните му състояния и фази на развитие. Именно в него се прави опит да се реализират (да се даде път за реализиране на) класически елементи на гражданското общество свободен (единен) пазар, свободно движение на стоки, услуги, пари и хора върху териториите на много държави. Но това е вече и своя територия на общността. И в съответствие с логиката на гражданското общество изобщо се формира и корелативната му политико-държавна (наддържавна!) структура. Появяват се и юридическите уредби, върху основата на които да съществува и функционира това своего рода общество с неговите членове: правото на Европейския съюз нито международно, нито вътрешно-държавно. Гражданите на държавите-членки на Европейския съюз придобиват и самостоятелен статус на граждани на Съюза. Пред науката е нова реалност икономическа, политическа и културна общност, на която съответства наддържавна (квазифедерална) държавна и правна организация.
1. Теорията за гражданското общество има съществени етични елементи (вж. книгата на Адам Селигман). Гражданското общество може да се разглежда не само като социологически факт в тесния (социалноструктурен, организационен, инструментален) смисъл на думата, но и като сфера на ценности, цели и идеали. От тази гледна точка и самата идея за гражданското общество се очертава като нормативно понятие, като морално дължимо (следване на определени императиви в интерес на личното и общественото благо).
Етичният подход към проблемите на гражданското общество е повече англо-американска традиция, за разлика от европейската континентална традиция, при която се набляга върху дихотомията "гражданско общество държава" и се търсят противоречията на гражданското общество, а държавата се разглежда като инструмент за тяхното снемане. Това е типично за Хегел, но в един по-друг аспект се отнася и за Маркс, който вижда в държавно-политическата власт на работническата класа средство (на първо време) за преодоляване на антагонизмите на гражданското общество.
В рамките на етичната концепция са били подчертавани значението и ценността на автономния човешки индивид оттук и либералната идея за гражданското общество, а също тъй и идеите за естествените (наддържавните) права на човека, за моралната солидарност между хората, за моралните чувства, които обединяват индивидите, и пр. Към тази концепция може да се отнесат и философските построения на Кант (неговият морален принцип за индивида не като средство, а като цел). Всичко това означава връзките и отношенията между хората да се разглеждат не в прост инструментален план като производни от пазарните отношения, а като основани върху нравствени ценности (индивидуални и обществени). И днес "общественото пространство" (по Юрген Хабермас) някои схващат като ценностно пространство.
който ни препраща към държавата, към отношението гражданско общество
Благодаря на Валентин Антонов, който ми изпрати материал на чл.кор. проф. д-р Нено Неновски за Гражданското общество. Публикувам с известни съкращения. Харесва ми етичния подход към гражданското общество и дефиницията, че Гражданското общество и държавата са двете страни на едно цяло. Считам, че в днешно време в България едната страна държавата е обърнала гръб на Гражданското общество. Каня Ви да харесате страницата във Фейсбук „Гражданско управление в София“.
Темата за гражданското общество има любопитна и поучителна история. Наред с познавателния си аспект тя е разкривала и възможности за идеологически интерпретации за критика на съществуващата обществена система и за обосноваване на най-общи практически мерки, с които да се лекува намиращото се в криза общество. Понятието за гражданско общество получи статус на конституционно понятие (чл. 4, ал. 2 от Конституцията). Налага се изясняването на неговото конституционно съдържание. Досега това все още не е направено. Статията не претендира за оригиналност, особено в своите социологически и философски части. Авторът обаче изразява и свои виждания, като си дава сметка, че те не могат да бъдат безспорни.
В Античния свят (Древна Гърция, Древен Рим) общество и държава не се разграничават. С термина "гражданско общество" се означава човешка общност, която е умиротворена чрез законите и правилата на справедливостта. Това общество се противопоставя на варварските общности. Неговите членове се намират под въздействието на законите, с което се осигурява мир помежду им и добро управление. За Аристотел обществото е политическа общност (държава), която е естествена форма на общуване, а индивидите в нея са граждани, защото участват в политическия живот. За "гражданско общество" говори Цицерон. Според него то е изградено върху закона: "Законът е свързващото звено на гражданското общество" ("Лекс ест цивилис социетатис винкулум"). В Античността терминът "гражданско общество" има повече политически смисъл. Това съответства на самата идея за свободата като предимно политическа свобода - свобода за участие в обществените, политическите дела.
Това разбиране, при което понятията общество, гражданско общество, държава не се отграничават, продължава да съществува до началото на Новото време 17-18 в. Новото време е епоха, в която се формират и развиват капиталистически обществени отношения. На преден план със своите претенции излиза буржоазната класа. Възникват обществени и икономически структури, непознати дотогава. Субектите на частна собственост искат свобода, предимно стопанска и договорна, искат политически и юридически гаранции за интересите си. Искат ред и сигурност. И именно в това се вижда ролята на държавата, за разлика от миналото, когато политическата власт е слята със собствеността и контролира живота на индивида и семейството.
В тази нова обстановка икономистите и философите на 18 в. започват да влагат нов смисъл в понятията общество, гражданско общество и държава, започват да ги разграничават едно от друго.
Тук трябва да се споменат имената на шотландеца Адам Фергюсън (книга: "Очерк върху историята на гражданското общество", 1767 г.), на Жан-Жак Русо (книга: "За произхода на неравенството между хората", 1755 г.), на Томас Пейн (книга: "Правата на човека", 1791 - 1792 г.) и др. Без да стигат до ясно разграничаване на общество и държава, те все пак предусещат различията помежду им и отбелязват много техни специфични черти. Идеята им е, че обществото (някои говорят направо за гражданско общество) има интереси, различни от интересите на държавата, че трябва да се ограничи деспотичният контрол на държавата върху гражданското общество, че то и неговите членове се нуждаят от гаранции за естествената им свобода. В тази насока са усилията на Жан-Жак Русо да създаде и препоръча модел на обществено устройство, което почива върху обществения договор и закона (книгата му "За обществения договор", 1762 г.).
Истинският създател на теорията за гражданското общество е Хегел. В своя труд "Философия на правото" (1820 г.), в който се синтезират негови дългогодишни философски и политикоправни изследвания, Хегел се занимава обстойно с феномена и с понятието "гражданско общество". Като различава ясно гражданското общество от държавата, Хегел определя гражданското общество като връзка (общуване) на индивидите чрез системата на потребностите и разделението на труда, правосъдието (правните учреждения и правния ред) и външния ред (полицията и корпорациите). В гражданското общество индивидите се ръководят само от частните си интереси. Между тях се образува обществена връзка, при която всеки зависи от другия. Тук индивидите са равни субекти на правото. Тяхната юридическа свобода, индивидуалната частна собственост, уважаването на договорите, защитата на правата от нарушения, а също поставянето в ред на законодателството и авторитетен съд, образуват правните основи на гражданското общество.
Под гражданско общество Хегел разбирал по същество икономическата структура на буржоазните отношения. Тук се налага забележката, че на немски език "гражданско общество" и "буржоазно общество" са равнозначни по смисъл, тъй като "бюргер" това е и гражданин, и буржоа. Оттук и многото спорове относно това, дали за гражданско общество може да говорим само с оглед на буржоазното общество, или гражданското общество е понятие по-широко от буржоазното общество. Докато в гражданското общество индивидите се проявяват със самостоятелните си егоистични интереси, в държавата те се обединяват върху основата на своите общи интереси. Така държавата се отграничава от гражданското общество и се представя като царство на социалността. В нея се снемат противоречията на индивидите и групите. Субект на гражданското общество е човекът с неговите естествени права, субект на държавата това е вече гражданинът.
В концепцията на Хегел държавата определя гражданското общество. Тя е по-висша форма на организация. В нея човекът с неговите страсти се е издигнал до положението на гражданин, съпричастен към общото и негов творец. В гражданското общество господства разсъдъкът, в държавата разумът.
Като изучава Хегеловата философия, Маркс, особено в по-ранните си съчинения, също се спира върху понятието за гражданското общество. Той обаче, без да отрича приноса на Хегел, стига до извода, че не държавата определя гражданското общество, а обратно гражданското общество определя държавата, цялата политическа надстройка. Според Маркс гражданското общество определена съвкупност от производствените отношения съставлява икономическата структура на обществото, реалната база, над която се възвишава юридическата и политическата надстройка и на която съответстват определени форми на обществено съзнание. (Из Предисловието на "Към критиката на политическата икономия", 1859 г.). За Маркс гражданското общество това е преди всичко буржоазното общество, в което частната собственост е еманципирана от политиката, от властта по-точно, а държавата се е обособила като властова структура със свой предмет на действие.
През първата половина на 19 век политическият либерализъм отстоява разбирането за ненамеса на държавата в стопанските отношения, в семейството, за свобода на договорите и пр. Това е разбиране за негативната (охранителната) роля на държавата по отношение на гражданското общество. В култ се издига свободата на частния собственик. За основна ценност се приема свободата, но схващана като свобода стопанска, промишлена.
Между двете столетия (19 - 20 в.) либерализмът търпи сериозни корекции. Опонират му различни социални (социалистически, социализаторски, солидаристични и др.) течения. Без да говорят изрично за "гражданско общество", те обосновават активната намеса на държавата в икономическия и стопанския живот, в социалната сфера.
Темата за гражданското общество се съживява през втората половина на нашия век: в развитите капиталистически страни в контекста на темата намира израз недоволството от прекаленото разрастване на държавната бюрокрация, от разширяването на държавната намеса в различни сфери на обществения живот; в тоталитарните социалистически страни като реакция на пълното одържавяване на икономическия, обществения и духовния живот, като повик за освобождаване на обществото и неговите членове от етатичния Левиатан на комунистическата партия и държава практически слети в своите високи етажи.
Възгледите за гражданското общество са се променяли в историята. По-важно е да се очертае съвременното схващане, което е повече или по-малко общоприето и което не трябва да се търси само в съчиненията на Маркс и Енгелс, както бяхме приучени по-рано. Всъщност нито Маркс, нито Енгелс не са обосновали еднозначно понятие за гражданско общество.
Гражданското общество, казано в едри линии, е неполитическата, невластовата, "цивилната" част на обществото. То е определен тип човешка общност, чиито характерни черти (или елементи) са свободните граждани, свободната частна собственост с нейните субекти, пазарът, социален и идеен плурализъм, оптимално дозирана намеса (респ. ненамеса) на държавата в неговата сфера, различни медии, зачитани и гарантирани "правила на играта" (юридически и неюридически).
Ако трябва да се каже по-диференцирано (с някои повторения и преплитания), гражданското общество е:
- съвкупността от неполитическите отношения с тяхното ядро икономическите отношения; казано просто, това е частната сфера;
- в структурен план то се състои от (и се самоорганизира, саморегулира чрез):
- пазара, различни организации и корпорации икономически групировки, банки, синдикати, културни сдружения, университети, групи за натиск (лоби) и др.;
- мрежа от повече или по-малко обособени колективни (невластови) образувания; сфера на свободното обществено мнение и публичния контрол върху държавата и нейните поделения.
Няма гражданско общество, без да е признат принципът на формалното равенство на отделните лица.
Няма гражданско общество, щом обществото не е еманципирано от политическата власт, държавата.
Няма гражданско общество и без определено равнище на образование и духовна култура като предпоставка за саморегулиране на междуличностните и междугруповите отношения, за инициативност, пресметливост и цивилизованост на собственика, за съчетаване на частния и общия интерес, за добро функциониране на неполитическите и държавно-властните институции. (Върху това обръща внимание навремето италианският марксист Антонио Грамши.)
Понятието "гражданско общество" от гледище на развитието си е имало, както видяхме това, поливалентен смисъл. Ако изоставим добуржоазното време, у Маркс гражданското общество се разбира като:
- формационно понятие, с което се изразява новоформиралото се буржоазно общество; структурно, стратифициращо понятие (както го описахме токущо); промишлено-търговско общество;
- икономическа база на обществото, над която се издига надстройка от възгледи, идеи и учреждения.
От тази гледна точка понятието "гражданско общество" има различни гносеологически роли:
- качествена - да очертае степента на зрелост, на развитост на дадено общество;
- функционална - да очертае възможността за самостойно проявление на обществото във взаимодействието му с политическите, държавно-властовите структури;
- структурна - да спомогне за очертаване компонентите на неполитическата сфера на обществения живот.
След всичко казано е, вярвам, ясно, че понятията "общество" и "гражданско общество" в съвременното познание не съвпадат. Гражданското общество е само определен етап на зрелост, на завършеност на обществото изобщо когато обществото се е секуларизирало (освободило се е от традицията, от догмите на божественото, заживяло е с ежедневните си грижи, проблеми, интереси), структурирало и плурализирало се е, освободило се е от всепроникващата намеса на политиката, собствеността функционира по законите си, когато най-сетне то разполага с механизми да подчини на волята и интересите си политическата власт.
Става ясно още, че буржоазното общество не изчерпва гражданското общество, а е само негов първи етап. Гражданското общество преминава различни етапи, формира се постепенно. Отделни негови елементи възникват още в Античния свят, където се зараждат първите форми на стоково-паричните отношения с присъщото им частно право.
Първи етап (16 - 17 в.). Формират се икономическите, политическите и духовните предпоставки на гражданското общество. Развива се промишлеността и търговията, специализира се производството. Задълбочава се разделението на труда, развиват се стоково-паричните отношения. Появяват се централизирани национални държави с признаци на съвременната държавност (суверенитет, държавна хазна, професионален управленски апарат и пр.). Налице е бурно развитие на изкуството и културата, утвърждаване на протестантска буржоазна етика (за нейната роля после ще пише Макс Вебер), класическата теория за естественото право обосновава идеала за гражданското общество в различните му ипостаси - икономически (частната собственост), права на човека, обществен договор и държавни власти и др. Главно събитие е Английската буржоазна революция (1640 г.), от която се брои и началото на новото време.
Втори етап (около края на 17 края на 19 в.). По това време в най-развитите страни се изгражда гражданско общество във вид на първоначален капитализъм, основан върху частното предприемачество.
На този период на гражданското общество съответства и т.нар. съвременна представителна държава, която се отличава вече същностно от кастовите и съсловните държави на Древния свят и Средновековието. A именно:
1. Държавата е суверенна, не зависи от друга власт върху територията на страната.
2. Държавата излиза от името на цялото население, или поне претендира открито да е негов официален представител, формално юридически тя се обособява от различните съсловия, класи и пр.
3. Появяват се и започват да функционират представителните учреждения от парламентарен тип.
4. Формира се професионален управленски апарат, йерархически организирана система на управление със строго определени функции на отделните й елементи.
5. Събират се данъци, но със съгласие на представителните органи.
6. Признава се юридическото равенство на всички граждани (или поданици) (без да са изключени различни цензове) и се обявяват формални гаранции за правата и свободите им.
Правата и свободите започват да се схващат като елемент и сфера не толкова на държавата, колкото на гражданското общество.
Господстваща икономическа и политическа идеология през този период е либерализмът: ненамеса на държавата в частноправните отношения; "правова държава" в смисъл на "държава на законността", която осъществява само защитни функции ("нощен пазач"), свобода на договорите и свободна конкуренция, неутралитет на държавата спрямо отношенията между наемните работници и капиталистите.
Хегел вижда противоречията на буржоазното гражданско общество, това, че даже при прекомерното си богатство, то не е в състояние да се бори с прекомерната бедност и с възникването на тълпата (пауперизирана и лумпенизирана част от населението). На това основание Маркс изгражда и критиката си по отношение на това общество и му произнася присъдата си, която обаче исторически не се оказва точна.
През втория етап (особено през втората му половина) продължава оформянето и усъвършенстването на представителната държава. Първо,разширява се и се засилва контролът на представителните и съдебните учреждения върху изпълнителната власт. Второ, разширява се кръгът на лицата, притежаващи избирателни и други политически права. Трето, възниква и се усилва зависимостта на представителните учреждения от различните политически партии, движения и организации, включително и претендиращи да изразяват и защитават интересите на работниците и на други социално слаби членове на обществото.
Трети етап (края на 19 - 20 в.). Водещото място преминава от частните предприемачи и търговци към индустриалните, търговските и финансовите обединения. Укрепват организираните професионални съюзи, работническата класа е вече внушителна сила. Изграждат се мощни сдружения на служителите, на лицата със свободни професии, на интелектуалците, студентите, младежта.
Представителната държава мени облика и функционирането си. Между държавата и представителните учреждения, от една страна, и населението, от друга, се разполагат като опосредяващи трансмисии различни обществени структури, изразяващи определени социални интереси
Държавата засилва намесата си в стопанския живот, разширява се регулиращата й роля в икономиката и културата. Съответно се развива социалното законодателство, разширява се сферата на публичното право. Изменя се смисълът на понятието "правова държава" (вж. разд. V). Огромно развитие получават т.нар. медии.
Съвременното гражданско общество (особено в края на 20 и началото на 21 в.) трудно може да се нарече буржоазно. Трудно може да се говори за класи в онзи смисъл, в който говореше Маркс, и с оглед на които класи той вещаеше бъдещото развитие. Промишленото общество се научи да регулира и тушира губителните си икономически кризи. Държавата показа, че може да слага прегради пред разрушителния егоизъм на частните собственици, че в текущата си политика тя отчита в известна степен интересите на широки слоеве от населението. Съвременното гражданско общество (в развитите западни страни!) е достатъчно независимо от държавата и има достатъчно сили да я застави да му служи.
Какво е това общество - "посткапиталистическо", "постмодерно", "постиндустриално"? Не се наемам да отговарям. Важното е да констатираме, че класическото буржоазно гражданско общество, което изследваше Хегел, и което анализираше с критически патос Маркс, не се срути, а просто премина в нова фаза, оказа се само етап (начален, сравнително зрял етап) на гражданското общество, което веднъж възникнало, е поело своя път и има своето бъдеще.
Къде сме обаче ние в този процес, в това бъдеще?! След като преди повече от един век, когато в Европа и Америка имаше сравнително развито гражданско общество, ние се измъкнахме от полуфеодалните окови на едно традиционно - негражданско - общество? И след като едва изминали едно полустолетие - изпълнено повече с катастрофи и смутове, - през което се появиха кълнове на гражданско общество, потънахме в друго полустолетие, в което обществото бе политизирано, одържавено и деструктурирано? Можем ли ние, след като не сме извървели истински първия етап на гражданското общество, да се включим направо в третия му етап, а може би и в най-новия му етап - етапът на 21 в.? Трудно се наваксва изгубеното историческо време... Субективно не искам да бъда песимист. Но се боя, че историята е безпощадна и безчувствена. Само отчаяно историческо свръхусилие на народа може да го спаси. Без що-годе развито национално гражданско общество съдбата ни в рамките на съвременните интеграционни процеси може да бъде само една - да бъдем погълнати от гражданските общества, към които се стремим като към спасителна звезда.
Теоретиците на гражданското общество, и най-вече Хегел, не противопоставят гражданското общество и държавата. Те ги приемат като две страни на едно диалектично цяло. Гражданското общество е съдържанието, държавата - формата. Но това цяло (по Хегел) е действително, да кажем истинско, когато двете му страни не са смесени, размити една в друга, а са относително автономни.
Гражданското общество е полето на частния интерес. Тук индивидът собственик, член на семейството, мислещо и вярващо същество и пр., необезпокоявано от политическата (държавно-властна) опека, може да разгърне способностите си, творческите си инициативи, да преследва целите, които има като личност, различна от другите. В тази си активност той по необходимост се оказва свързан с другите индивиди - това са отношенията на производство и обмяна, както и духовни връзки. Върху тази основа и в рамките на тези основополагащи жизнени отношения се образуват множество формални и неформални групи социален плурализъм, който опосредява и изразява различните прояви на човешката свобода. Социален плурализъм, функциониращ предимно въз основа на принципа на доброволността.
Докато в гражданското общество се реализират частни и частногрупови интереси и цели, в държавата се реализират общите интереси на всички индивиди, интересите на гражданското общество като цяло. От тази позиция държавата може да се разглежда като проява на самото гражданско общество, втори негов ипостас. Но докато в гражданското общество отношенията са предимно хоризонтални, в държавата те са предимно вертикални, властови. Държавата е съвкупност от властови институции.
В гражданското общество има неформални обединения, в държавата те не са възможни, отношенията в нея и структурите й са формализирани (чрез правото). В гражданското общество съществуват формални обединения, но изградени доброволно. В държавата принципът на доброволността е възможен и съществува, но в рамките и върху основата на властните отношения.
Гражданското общество е възможно като деполитизирано, недържавно общество (недържавно в тесния смисъл на понятието за гражданското общество, а не за общество изобщо!). (Плуралистичността на гражданското общество в никой случай не трябва да се разбира като политическа плуралистичност, още повече като политизираност.) Ако собствеността, стопанският живот, търговията, ако междуличностните, груповите, духовните отношения са пропити (наблюдавани, регламентирани) от политическия и държавно-властния фактор, тогава няма гражданско общество. Има общество, но то не е гражданско в смисъла, който сме възприели. Такива общества са известни на историята това са поначало добуржоазните общества (феодалът е собственик, властник, съдия едновременно!), това са обществата, принадлежащи към т.нар. азиатски начин на производство (затворено стопанство, липса на частна собственост собствеността е на цялото, на държавата; строга система на контрол върху производството; кастова йерархична обществена структура и др.). Впрочем такъв отрицател на частната собственост като Маркс, който търси противоречията на буржоазното гражданско общество в частнособственическите отношения, изпява една осанна на частната собственост, когато изучава обществата на азиатския начин на производство: застой в икономиката и политиката, консервиране на формите на управление, изгубване на историческата перспектива, ниско жизнено равнище, крайно ограничено възприемане от хората на реалната действителност такава е според Маркс цената на отсъствието в тези общества на частна собственост върху земята.
Интерес във връзка с това представляват някои разсъждения на Грамши, който отбелязва, че на Изток държавата беше всичко и гражданското общество се намираше в първично, аморфно състояние. На Запад между държавата и гражданското общество взаимоотношенията са били уредени (има се предвид Новото време) и ако държавата започнеше да се дестабилизира, на преден план излизаше здравата структура на гражданското общество. Поради това революционният процес в Западна Европа (Грамши теоретизира между двете световни войни) може да бъде само във формата на "позиционна война", а на Изток, специално в Русия във формата на "маневрена война". Тези мисли на италианския марксист трябва да помогнат за обяснението и на формиралите се тоталитарни общества в Русия и в Източна Европа.
Държавата е всеобща обществена форма, но тя, бидейки относително самостоятелна, може да се откъсне от обществото, да се отчужди от него и от неговите съставки, дори да се "възкачи" върху него и в определена степен да го погълне. Историята, както споменахме вече, познава такива състояния. Историческият прогрес се е състоял именно в разграничаването на двете страни на цялото, в тяхното относително автономизиране като път за оптималното им рационално функциониране и за гарантиране на свободата на личността. Ето защо големият въпрос, който са искали да разрешат различните философски направления, както и обществената практика, е бил за границите, които "разделят" (условно!) гражданско общество и държава, за границите, до които държавата може да се намесва в обществените дела в името на общия интерес (!), без да изпадне в етатизъм и още по страшно в тоталитаризъм.
Според Хегел държавата като висша форма на социалност определя гражданското общество. Това е стара идеалистическа традиция, която води началото си от древността (примат на формата над съдържанието, държавата като цел на индивида и семейството) и която продължава и след Хегел. За Маркс, обратно, гражданското общество (жизнените материални отношения, икономическата база) определя държавата и нейните функции като политическа надстройка. Ние бяхме усвоили това марксистко положение като догма. Трябва да се коригираме, като изоставим антиподното мислене. Слабостта на догмата беше в това, че тя представляваше проста инверсия на Хегеловата теза. Хегел: държавата е определящата. Маркс: не, обратно - гражданското общество е определящо...
Новите изследвания, включително и неомарксистки, стигат до извода, че отношенията между икономическа база и политическа надстройка са много по-сложни и не могат да бъдат сведени до еднозначно схващане на първичността на базата и вторичността на политическата и правната надстройка. Примерите, които разколебават догмата, са много, но изброяването им сега не е възможно. При това справедливостта изисква да се отбележи, че Маркс и особено Енгелс в последните години на живота си отчитаха този недостатък на теорията и подчертаваха сложността на историческия процес.
Гражданското общество в развитите си форми предполага прилагане на принципите на демокрацията в него самото и в държавата. Липсата на демокрация в сферата на държавата влияе негативно и върху гражданското общество, и върху личната сфера на отделните индивиди. Демократичните принципи трябва да се приложат върху всички страни на триъгълника "гражданско общество - личност - държава".
Изграденото гражданско общество предполага и рационално изградена суверенна държава. Съвременната държава може да бъде мислена само като организирана чрез правото и действаща чрез правото. Ако е слята с обществото (държавната собственост като господстваща, стопанският живот - изцяло в ръцете на държавата, обществените образувания - изкуствени, тъй като са казионни, духовният живот - държавно дирижиран и т.н.), държавата на практика е несуверенна, нейните граници не са точно определени, понеже държавни функции упражняват и други социални структури, които дори без всякаква правна опора направляват формално признатите държавни звена. В такива условия за законност и правов ред от гледище на потребностите на съвременното гражданско общество не може да се говори. В такива условия държавната власт може да е силна с авторитарните си и диктаторските си изяви, но е слаба с управленските си възможности.
Когато се разглежда отношението гражданско общество държава, се поставя на вниманието ни един голям въпрос на политическата теория за легитимността на държавната власт. И тъй като изложението набъбва, формулирам само въпросите: Що е легитимност на държавната власт?
Кои са формите за легитимиране (легитимизиране) на държавната власт?
С две думи казано, легитимността не може да се опира само върху закона. Това, първо. Второ, в условията на развито гражданско общество властта не може да търси легитимността си в традицията на миналото, в харизматичността (включително и в идеологизацията, в свещеното, изразено с думата "култ"), в патерналистичните лозунги и др. под. Тя може да я търси само в рационалното прилагане на демократичните процедури, в признаването на върховенството на принципа за правата и свободите на личността (той предполага и правата на малцинството) и частично в специални случаи в принципа на професионализма и компетентността. Накратко: на свободното гражданско общество съответства като легитимна правовата държавна власт.
Развитото гражданско общество, веднъж формирало се, "улегнало", не понася революционните преобразования и революционните политически методи. То си служи с рационалното реформиране, а реформата - това е законът.
Правата и свободите са съединителното звено между гражданското общество и държавата. С единия си крак, ако може така да се каже (в битието си на права на човека), те са преимуществено в гражданското общество, с другия (в битието си на права на гражданите) в сферата на държавата
Не мога да не отбележа поне две принципни постановки в Конституцията на Република България от 1991 г.:
първата - правата на личността (по мое мнение понятието обхваща и правата на човека, и правата на гражданина) са издигнати във "върховен принцип" (преамбюл). Не висш, а върховен! Това ще рече, че те са фундаментът на правовата държава и легитимиращият фактор на властта в Републиката;
втората - правата на личността са разположени в системна нормативна връзка с конституционните понятия за (а) правовата държава, (б) свободното развитие на човека и (в) свободното развитие на гражданското общество (чл. 4).
Споменатият вече триъгълник "гражданско общество личност държава" е изразен по оригинален начин в българската Конституция. Мисля, че засега това е единствената конституция, в която изрично е записано понятието "гражданско общество".
Европейският съюз е пример за подобие на едно международно гражданско общество в началните му състояния и фази на развитие. Именно в него се прави опит да се реализират (да се даде път за реализиране на) класически елементи на гражданското общество свободен (единен) пазар, свободно движение на стоки, услуги, пари и хора върху териториите на много държави. Но това е вече и своя територия на общността. И в съответствие с логиката на гражданското общество изобщо се формира и корелативната му политико-държавна (наддържавна!) структура. Появяват се и юридическите уредби, върху основата на които да съществува и функционира това своего рода общество с неговите членове: правото на Европейския съюз нито международно, нито вътрешно-държавно. Гражданите на държавите-членки на Европейския съюз придобиват и самостоятелен статус на граждани на Съюза. Пред науката е нова реалност икономическа, политическа и културна общност, на която съответства наддържавна (квазифедерална) държавна и правна организация.
1. Теорията за гражданското общество има съществени етични елементи (вж. книгата на Адам Селигман). Гражданското общество може да се разглежда не само като социологически факт в тесния (социалноструктурен, организационен, инструментален) смисъл на думата, но и като сфера на ценности, цели и идеали. От тази гледна точка и самата идея за гражданското общество се очертава като нормативно понятие, като морално дължимо (следване на определени императиви в интерес на личното и общественото благо).
Етичният подход към проблемите на гражданското общество е повече англо-американска традиция, за разлика от европейската континентална традиция, при която се набляга върху дихотомията "гражданско общество държава" и се търсят противоречията на гражданското общество, а държавата се разглежда като инструмент за тяхното снемане. Това е типично за Хегел, но в един по-друг аспект се отнася и за Маркс, който вижда в държавно-политическата власт на работническата класа средство (на първо време) за преодоляване на антагонизмите на гражданското общество.
В рамките на етичната концепция са били подчертавани значението и ценността на автономния човешки индивид оттук и либералната идея за гражданското общество, а също тъй и идеите за естествените (наддържавните) права на човека, за моралната солидарност между хората, за моралните чувства, които обединяват индивидите, и пр. Към тази концепция може да се отнесат и философските построения на Кант (неговият морален принцип за индивида не като средство, а като цел). Всичко това означава връзките и отношенията между хората да се разглеждат не в прост инструментален план като производни от пазарните отношения, а като основани върху нравствени ценности (индивидуални и обществени). И днес "общественото пространство" (по Юрген Хабермас) някои схващат като ценностно пространство.
който ни препраща към държавата, към отношението гражданско общество
Абонамент за:
Публикации (Atom)