Вечния закон

Корена на злото е в страха, а корена на страха е в смърта. Страха от смърта е страх от времето, което отминава все по-бърза и чувстваш, че няма да ти стигне. Това е причината да съществуват някои от "героите", в книгите, които споменаваш. Тяхната цел е власт, но мотива да я преследват е страха. Страх от времето и смъртта. Не случайно древните са казали: "всички се страхуват от времето, времето се страхува от пирамидите". Човекът осъзнава - ето в какво се състои целият проблем. Осъзнаването може да стане благословия, но може да се превърне и в проклятие. Всяка благословия е придружена от проклятие - проблемът е, че тя зависи от това кое ще избереш. Нека ти обясня. В момента, в който човек стане съзнателен, той също осъзнава и края - че ще умре. Той става съзнателен за утрешния ден, съзнателен за времето, съзнателен за преходността на времето - че рано или късно краят ще дойде. Колкото по-съзнателен става той, толкова повече смъртта се превръща в проблем, единствения проблем. Как да се избегне това? Това е използване на съзнателността по погрешен начин. Това е все едно да си дал телескоп на дете и детето да не знае как да го използва. То може да погледне в телескопа от обратната страна. На Запад хората са натрупали безмерни богатства, защото те толкова много съзнават времето. Те са свели целия си живот до неща, материални неща. Те са постигнали много богатства... това е ползата от гледането през обратната страна. Те могат да видят само някои неща, които са близо, на малък обхват, те не могат да видят по-надалеч. Техните очи са заприличали на очите на слепеца, който не може да види по-надалеч. Той гледа просто да прибере каквото може сега, без да се замисля, че накрая то може да му излезе много скъпо. След време тази облага може да не се окаже облага. Ти можеш да построиш голяма къща, но докато тя бъде построена, ти вече си готов да си отидеш; не би могъл да живееш в нея изобщо. Ти можеше да живееш прекрасно в малка къща; дори и къщурка щеше да ти свърши работа, но ти си мислеше, че ще живееш в палат. Сега палатът е готов, но човека го няма. Той не е тук. Съзнанието съзнава, че накрая ще дойде смъртта. Ако съзнанието се превърне в съзнаване на смъртта, тогава идва страхът. Този страх поражда непрестанно бягство вътре в теб самия. Тогава ти бягаш от живота; където и да има живот, ти бягаш, защото където има живот, там винаги се появява лек намек, проблясък на смъртта. Хората, които се страхуват твърде много от смъртта, никога не се влюбват в друг човек, те се влюбват в неща - нещата никога не умират, защото те никога не са живели.
Хората трупат богатства за сметка на своето собствено същество. Накрая един ден те осъзнават, че са загубили самите себе си и че са придобили безполезни неща. Цената е била твърде висока, но времето е отминало.
Ако ти осъзнаваш времето, ти ще се побъркваш по трупането на неща, ти ще трансформираш цялата енергия на живота си в неща. Човек, който съзнава цялото, ще се наслаждава на този момент толкова, колкото може. Той ще плава с течението. Той няма да се тревожи за утрешния ден, защото знае, че утре никога не идва. Той знае дълбоко, че в края на краищата само едно-единствено нещо трябва да бъде постигнато - това е твоята собствена същност. Няма значение /не е определящо/, дали човек ще прочете някои от посочените книги, защото там ще намериш чужд опит и чужда истина. Единственото важно за човек е неговия личен опит и истини, защото чуждите истини за теб са лъжа, те не са твоя живот. Когато разбереш това, изчезва борбата със смърта, тя се превръща в покой, а живота в кръг, тогава няма борба срещу смъртта, няма конфликт, ти просто я приемаш. Приемането се превръща в твой живот и посредством приемането идва доволството. Това е Вечният Закон - кръгът. Да познаеш Вечния Закон е Просветление. И когато веднъж познаеш Закона, ти не се бориш с него, защото всяка борба е безполезна, безплодна. Ти просто го приемаш и живееш с него. Мъдрият човек се движи съобразно със Закона, глупакът върви срещу него. Никой няма да те накаже. Ако вървиш срещу Закона, ти си наказан от самата ти постъпка. Това е все едно да се опитваш да преминеш през стена - ще си удариш главата. Това не означава, че Бог стои там и заповядва на стената да удари главата ти! Глупости! Няма нужда от никакъв Бог - ако вървиш срещу Закона, ти страдаш. Така че ако страдаш, знай добре, че ти вървиш против Закона. Ако се чувстваш щастлив, знай добре, че някак си, независимо дали знаеш или не, ти се движиш съобразно със Закона.
Опитай се да откриеш моментите на блаженство и моментите на страдание в живота си. Анализирай ги и ще откриеш, че когато и да си бил щастлив и блажен, това е било, защото си следвал Закона; а когато и да си страдал, това е било, защото си вървял против него.
Да познаеш Вечния Закон е Просветление. А да не познаеш Вечния Закон означава да предизвикваш съдбата.
Никой друг не е отговорен - само ти и ти самият. Ако страдаш - причината си ти; ако се чувстваш блажен - причината си ти. Ти си твоят ад и твоят рай едновременно.

„БОГ ВИЖДА...”

Човешката алчност е в основата на всички престъпления. Стремежът към стоки, пари, власт, имане и наслади, няма нищо общо с желанието на гладния да се нахрани, на жадния да задоволи жаждата си, на човека без покрив - да намери подслон. Става въпрос за извънмерния ламтеж, който не познава граници и не подбира средствата. Това са онези инстинкти в сприродата на човека, които го правят жертва на собствените му страсти, разяждат обществата и противопоставят народите.
По времето на Иван Александър при залеза на Второто българско царство, е съществувала същата поквара, същото разединение и политическа слепота, а съзнанието на българина днес е разядено от проказата на алчност, завист и злоба. Доказано е от хилядолетната практика и от историята, че има само едно сравнително сигурно средство за укротяването на първичните инстинкти чрез един също много силен инстинкт - страха от наказанието, когато човек в своите неконтролирани страсти прекрачи границата на установения морал, писаните и неписани закони. Другите по-цивилизовани средства за облагородяването на човека, за просветляването на неговия ум и всаждането в живота му на благородни навици, за съжаление са безполезни. Действа единствено страха! Това е причината да припомня отдавна забравеното „БОГ ВИЖДА...”
Нравственият и стопанският ред в традиционното българско общество се е крепил на религиозни норми. „Който и да криви истината — Бог вижда. Който и да лъже - Бог вижда. На християните (разбирай византийците) българите направиха много добрини, християнин забравиха, но Бог вижда.” Това е друга, невидима, могъща сила - това, което сега наричаме „обществено мнение” страх от опозоряване и осрамотяване. Това е втората велика вразумителна сила след страха божи, която слага спирачка на грубата сила и ламтежа. Думичките „срамота”, и „грехота” съдържали най-големия упрек и едновременно най-голямата заплаха. Днес никой не смее дори да произнесе думата "срамота" и „грехота”, след като в продължение на 40 години те бяха зачислени в категорията на буржоазните предразсъдъци, а последните 20 години фалшивата ни религиозност не ги разпознава в речника си.

Красотата на реалния живот

Рай, в смисъл на конкретно място и територия няма. Няма и ад. Но това не означава, че няма Ад и Рай. Те са навсякъде и ние живеем в тях. По същия начин няма Бог/който да седи там някъде на небето/, но това не значи че няма божественост. В този смисъл всичко което съществува, е в реалния живот, а не извън него. Но реалния живот не си само ти. Всяко създание и творение на природата е реалния живот. Питали са ме какъв е смисъла на живота? Казвам им, че може би имат предвид човешкия живот. Смисъла му е същия като на живота на реката, морето, камъка. Попитайте розата, какъв е смисъла от нейния живот. Ако можеше, щеше да ви отговори - няма смисъл. Това не означава, че живота е безсмислен. Точно обратното - смисъла на живота е в самия живот. Но хората търсят смисъла извън живота - във вещи, пари, власт. Дори смисъла търсен в здраве и любов не може да промени нещата. Всичко което ти трябва е в теб, не го търси извън себе си, там го няма. Така че красотата в най-чистата й форма можеш да намериш само в себе си. Там тя е реална и истинска. Извън теб тя е илюзия, измама, менте. В истинската красота ще видиш: любов и омраза, красиво и грозно, добро и лошо, здраве и болест, надежда и разочарование, богатство и бедност. Не можеш да ги отделиш, те вървят заедно. И в това е красотата на сътворението. Не го докосвай, то не е правено от човешки ръце, те могат само да го развалят. Можеш само да му се наслаждаваш, не е необходимо дори да го разбереш. Единственото, което реално можеш да правиш е да осъзнаваш света около себе си и да не обръщаш внимание на думите на хората. Те нямат никакво значение.

Има ли разлика между вярата в месия и упованието, което храним към своя духовен Учител?

Вярата е сляпа. За нея няма рационални причини. Тя се основава на психическа необходимост, за нея няма обективни доказателства. Човек иска да вярва в нещо, защото без вяра се чувства празен, като треска от дърво, понесена по течението. Без вяра се чувстваш празен, толкова празен, че дори не смееш да живееш пълноценно. Ако се вгледаш дълбоко в себе си, ще ти се стори, че празнотата ти е като смъртта.
Човек се нуждае психически от някой, който да му вдъхне надежда; от вяра - подобно на опиат, който ти помага да заспиш. Поне за момент да те облекчи и да премахне страховете ти. Знаеш, че твоят месия е до теб, синът Божи е с теб - от какво да те е страх? Или пророкът Божи - какво повече ти трябва, за да има животът ти смисъл? Пророкът е смисълът на живота, той ти дава надежда, той знае... Но всичко това са само проекции на собственото ти мислене... Проекции, благодарение на които пророкът те използва. Процесът е взаимно изгоден.
Той ти казва: "Не се тревожи за нищо. Трябва само да вярваш в мен." Толкова е просто - а и нищо не рискуваш. Не е нужно да правиш каквото и да е, иска се само да вярваш - толкова малко се иска от теб! А какво печелиш от тази сделка? Всичко, от което си имал нужда - надежда, бъдеще, смисъл в живота... Иначе може всичко да ти омръзне и да започнеш да си мислиш: "Защо изобщо живея на този свят?" Месията ти показва накъде да вървиш, посочва ти целта, кара те да се чувстваш значим, внушава ти, че не си се родил случайно на този свят и чрез теб Бог осъществява някаква своя идея. Месията удовлетворява една необходимост на твоята психика, но не те освобождава от страха, от липсата на цел и смисъл, нито от отчаянието. Той просто ти предлага красиво покривало, с което да прикриеш пустотата в душата си.
Вярата е сляпа. Всяка вяра е сляпа. Упованието е нещо съвсем различно от вярата. Доверието или упованието е синоним на "вяра" в речниците, но хората, които са писали тези речници, никога на са вкусвали от упованието, не знаят какво представлява то. За него не е необходим месия, аватар или някой, който да твърди: "Аз съм единственият син, заченат от Бога" или: "Аз съм последният Божи пратеник, други след мен няма да има". Упованието е съвсем различно от вярата. То се изгражда на два етапа.
Първият е хипотетичното доверие. "Хипотеза" е научен термин. Когато предприемате някакъв експеримент, хипотетично предполагате, че той с положителност ще бъде успешен. Но това е само хипотеза, няма гаранции за успеха. В случая не става дума за вяра, рискове няма. За да извършите въпросния експеримент, приемете, че просто трябва да наблюдавате внимателно, да вникнете в проблематиката и да продължавате да експериментирате с мисълта, че може да успеете, но е възможно и да стигнете до отрицателен резултат. Хипотезата не бива да затваря вратите пред вас. Хипотезата не е отговор, тя е само началото на търсенето. Тя е въпросителен знак.
Зараждането на вярата изключва съмнението, докато хипотезата е свързана с какви ли не съмнения. Не пристъпва към експерименти човек, който не изпитва съмнения. Защо са необходими експериментите по принцип? Заради съмненията - човекът трябва да узнае истината. Съмненията могат да бъдат приглушени чрез вярата или да бъдат премахнати чрез търсене на истината - това са двата единствено възможни начини.
Ако си вярващ, не се нуждаеш от експерименти. Човек, който не би се подложил на никакъв риск и не е достатъчно интелигентен, за да търси истината - т.е. човек с посредствени възможности - неизбежно трябва да вярва в нещо. Само хората с посредствени възможности се нуждаят от такава вяра. Колкото по-голяма е човешката глупост, толкова по-силна е и необходимостта от вяра. Колкото по-посредствен е човек, толкова по-непоклатим е неговият фанатизъм.
Другият начин е да се започне със съмнението, без да го прикриваш в себе си. Но затова е нужна хипотеза. Ако ти кажа, че водата е съставена от въглерод и кислород, може да приемеш това твърдение като истинно или като хипотеза. Ако го приемеш като хипотеза, това ще означава, че не вярваш в мен и че си склонен да направиш определен експеримент, за да разбереш доколко вярно е твърдението ми. И така, за да се стигне до упованието, преди всичко трябва да е налице желанието да се експериментира.
Ролята на Учителя не се определя от усилието да те накара да вярваш. Той трябва да създаде около себе си подходяща атмосфера, подходяща вибрационна среда, която да събуди желание за експериментиране. Такова желание привлича човек към Учителя, а не необходимостта от вяра. И ти трябва да вървиш не след своя Учител, а заедно с него, защото той казва: "Видях нещо. Видях врата, а зад вратата - небесните простори." Учителят трябва да притежава магнетична сила, която да оказва върху хората изключително въздействие. А това не е трудно.
Защо му е трябвало на Исус да претендира неизменно, че е син Божи? Вероятно се е съмнявал в собствените си твърдения, в самия себе си - и това е съвършено разбираемо. Дори не е виждал Бог - всъщност никой никога не го е виждал. Какви основания има да изтрие от съзнанието си съмнението, че е Божи син? И той вика, предявява на висок глас претенциите си, че е Божи син, точно за да разсее съмненията в себе си. За да убеди себе си в истинността на своето твърдение, първо трябва да убеди другите.
Един истински Учител никога не претендира за каквото и да е. Самото му същество, присъствието му само по себе си е напълно достатъчно за пораждането на желание у другите да изследват света. Запомнете -Учителят не се следва, той създава у вас желанието да изследвате, затова трябва да вървите заедно с него.
Учителят е длъжен да вдъхва на своите ученици не вяра, а ентусиазъм и ревностно желание да продължават своите търсения въпреки неуспехите. Учителят е вдъхновение - не вяра. Той не подкрепя каквито и да било форми на психически заболявания. Учителят просто ви показва как той е дошъл при вас. Обяснява по какъв начин и с каква методика е постигнал собствената си реализация, а самото му съществуване ви дава усещане за пълнота и удовлетвореност; самият факт на неговата поява променя нещо във въздуха, който дишате. Той ви предлага начина, методиката и истината как е стигнал до определен етап, но никога не би започнал да твърди, че и при вас ще се получи по същия начин.
Учителят споделя: "При мен се получи, не виждам причина да не се получи и при теб. Аз съм обикновен човек, също като теб. Щом един обикновен човек може да реализира своите възможности, защо да не можеш и ти? Може би ще трябва да извървиш по-дълъг път или пък върхът, към който си поел, да се окаже по-стръмен, но така или иначе това е възможно! Може да се осъществи."
Вторият етап от пътя към упованието е налице, след като си успял да възприемеш нещо, предадено ти от Учителя посредством неговите вибрации, които са невидими. Усещат ги само най-възприемчивите и най-чувствителните.
Учителят ти дава нещо, което може да се почувства само със сърцето, но това не е крайната цел, то е само началото на пътя. Вторият етап по пътя към упованието е постигнат тогава, когато вкусиш от онова, за което ти е разказвал Учителят, за което ти говори и което самият той представлява като проява на съществуването. Денят, в който вкусиш от всичко това, ще почувстваш в себе си не вяра, а упование. Тогава вече ще знаеш, че си получил знанието от човек, който е познал всичко. В това се е състоя разликата между него и теб. След този момент двамата сте равни. Упованието е пълно само когато изчезне разликата между ученик и Учител и когато ученикът е постигнал знанието на своя Учител. И тогава настъпва мигът на дълбоката признателност.
Вярващият никога не може да изпита такава признателност към своя месия или аватар - не би могъл, защото какво всъщност е получил в действителност? Само вярата в нещо необосновано и недоказано. Нима можеш да се чувстваш признателен за нещо такова? Можеш да се молиш, да възвеличаваш своя месия, но това е само въпрос на дипломация. Надяваш се, че ако се молиш на своя месия и го величаеш, ще се възползваш от неговата милост, но това е само форма на подкуп. Надяваш се, че той ще прояви състрадание към теб и ще направи чудо. Но чудото така и не идва. Идва моментът на истината и на любовта, но чудеса няма.
Не е възможно човек да чувства признателност към месиите. Тъкмо обратното, ако се вгледаш в душата си, ще откриеш гняв. Може би ще се изненадате, ако ви кажа, че много християни дълбоко в душата си изпитват стаен гняв към Исус. Той им обещал да изкупи греховете им и да ги спаси, но така и не изпълнил обещанието си. Обещавал им: "Скоро ще отидете в царството Божие, скоро ще бъдете заедно с мен в царството Божие". Изминали са две хиляди години оттогава и това "скоро" така и не е дошло. Кога най-после ще дойде това "скоро"?
Дълбоко в себе си християните чувстват стаен гняв към Исус. И този гняв може би е причината за християнския фанатизъм - никой не бива да научи, че християните изпитват гняв към своя месия. Самият той е искал да скрие своето разочарование, че се е чувствал измамен, че са му вдъхнали измамни надежди и в продължение на две хиляди години хората живеят с тази вяра и умират за нея. А религията не е постигнала никакво развитие, доникъде не е стигнала и нищо не е намерила. Такъв натрупан гняв е просто страшен. За да потисне гнева си, човек ходи на църква и се моли на Исус, на Кришна или Мохамед. Но рано или късно всеки вярващ ще почувства в себе си дълбоко разочарование, защото вярата не му показва пътя към истината, не му дава живата вода на живота.
На мястото на Юда всеки християнин би постъпил по същия начин. Съвсем друг е въпросът защо не е бил предаден и от други, вероятно на мнозина им липсва смелост за подобна постъпка. Хората не са се и опитвали да разберат Юда, сякаш самото желание за това е противопоставяне на християнството. Но си струва да се проучи животът на този човек. Юда бил единственият образован и културен човек сред апостолите, бил с по-добро образование и с по-висока култура дори от самия Исус. Не допускам Юда да е вярвал, че Исус бил син Божи.
Той бил сред последователите на Исус, който определено имал харизматично излъчване, което обаче няма нищо общо с истината за произхода му.
Юда бил на страната на Исус, който несъмнено имал харизматично въздействие. Някои хора се раждат водачи, както други се раждат поети или художници. Всеки се ражда с определени качества, независимо дали го осъзнава или не. Колкото по-скоро осъзнае какви са те, толкова по-добре, защото поема в правилната посока по пътя към своето осъществяване. Не би могъл да се чувства пълноценен, докато не открие тази посока.
Затова функцията на Учителя се определя от това да не те превръща в свой образ и подобие. Функцията е да ти помогне да откриеш себе си. Ти не си като мен. Няма нужда от дубликати, от копия под индиго.
А всеки месия, паигамбара и тиртанкара се опитва да превърне човека в свое копие. Месията е оригиналът. Благодарение на вярата си никак не е трудно да се превърнеш в нечие копие.
Учителят никога не дава вяра. Той предлага възможност да споделиш атмосферата около него, да си изградиш хипотеза и да започнеш да експериментираш.
И след като у теб възникне такова желание, той ти показва пътя, който познава, защото вече е преминал по него.
Мигът, в който станеш съпричастен на преживяното от Учителя, е и мигът на упованието - и тогава то престава да бъде хипотетично и става екзистенциално.
В този миг няма Учител и ученик. Просто има два пламъка, горящи толкова близо един до друг, че могат да бъдат възприети като един.
Скромността, смирението и признателността възникват само когато преживееш лично това, което Учителя ти е предал с думи, дела и мълчание - по всички възможни начини, защото собственото ти лично преживяване е неизразимо.

КАК ДА БЪДЕМ ЕГОИСТИ

Всички проповядват жертвоготовност и алтруизъм. За мен его­измът е нещо съвсем естествено. Алтруизмът е нало­жен отвън. Егоизмът е съществен елемент от човешка­та природа. Човек трябва да приеме това като даде­ност. И след като веднъж е приел вече този факт, тряб­ва да разбере, че това не е случайно, че то е от същес­твено значение - в противен случай изобщо нямаше да го има.
Човек оцелява благодарение на вродения си егои­зъм, благодарение на обстоятелството, че се грижи преди всичко за себе си. Иначе човешкият род щеше да е отдавна изтрит от лицето на земята. Аз ви казвам, че трябва да бъдете верни на собстве­ната си природа. Казвам ви как да бъдете естествени, съ­вършено и непресторено естествени.
Да, аз ви уча на егоизъм. Никой не ви го е казвал - преди мен. Никой не е имал смелостта да каже такова нещо. И това е така, защото всеки пророк е дълбоко егоистичен - точно това е парадоксът в цялата тази ис­тория.
Защо, все пак, всички религии проповядват идеята за дълг към ближния? Каква е тяхната мотива­ция? И какво целят с това? Какво ще спечелиш ти от това, че живееш в служба на ближния? Може би нико­га не сте си задавали този въпрос. В случая става дума не толкова за дълг...

Спомням си една история от Древен Китай.
Един човек паднал в кладенец. Било по време на голямо празненство, насъбрали се много хора на едно място, наоколо било много шумно - хората пеели, танцували, радвали се на живота и се забавлявали, така че никой не чул неговия зов за помощ. По онова време в Китай кладенците не били зидани с ограда около отвора, както сега - поне метър и половина над земята, за да не може човек да падне в него. Огради нямало, те били просто като дупка в земята. Човек можел да падне, без да види в тъмното, че пред него има кладенец.
И така, човекът паднал в кладенеца и се развикал: "Помощ, спасете ме!" Покрай кладенеца минал един будистки монах. Монахът не може да се интересува от разни празненства, разбира се - такова нещо е недо­пустимо за монасите, затова и не мога да си предста­вя какво е търсил той там. Самото му присъствие го­вори за може би несъзнателен подтик да разбере как­во става, да види как другите се забавляват: "И всички тези ще отидат в ада, аз съм единственият тук, който ще живее в рая".
Минал покрай кладенеца и чул виковете на нещас­тника. Монахът надникнал и мъжът му казал: "Добре, че поне ти чу виковете ми. Всички са толкова улисани и навън е такъв шум, вече си мислех, че ще умра тук".
Будисткият монах му казал: "Ти ще умреш въпреки че чух виковете ти, и твоята смърт е наказание за грях, който си извършил в предишния си живот. Примири се с това и се остави да умреш! То е за твое добро. В следващия си живот ще излезеш на чисто и няма да се наложи отново да паднеш в някой кладенец". Дру­гият отговорил: "Точно сега не ми е до мъдруване и философии..." Ала монахът вече си бил тръгнал.
После край кладенеца спрял един монах-даоист. Бил жаден, затова надникнал в кладенеца. Човекът на дъното продължавал да вика за помощ. Даоистът му казал: "Не подобава на един мъж да вика за помощ. Човек трябва да посреща всичко в живота си, така как­то дойде. Това го е казал великият Лаодзъ. Затова приеми съдбата си! Радвай се! А ти ревеш като жена. Бъди мъж!"
Човекът в кладенеца казал: "Нямам нищо против да ме наричаш "жена", но първо ми помогни, моля те! Нищо, че не ме смяташ за мъж. Първо ме измъкни на­вън, после ме наричай както си искаш".
Ала даоистът му отговорил: "Ние никога не се бър­каме в хорските работи. Вярваме в отделния човек и неговата свобода. Ти си имал свободата да паднеш в кладенеца, свободен си и да умреш в него. Единстве­ното, което мога да направя за теб, е да ти кажа, че разполагаш и със свободата да умреш, хленчейки, ко­ето е глупаво, или пък да умреш като мъдър човек. Приеми случилото се, изпитай удоволствие от него, изпей една песен и напусни този свят. Бездруго всеки рано или късно умира, така че какъв смисъл има да те спасявам? И аз ще умра, всички ще умрем - може би утре, може би вдругиден, така че защо да си давам труд да те спасявам?" И продължил по пътя си.
Тогава край кладенеца спрял един конфуцианец и злощастния човечец вътре почувствал плаха надежда, защото конфуцианците били известни като хора с по-земни, по-хуманни разбирания. Той казал: "Какво щастие е, че дойде тъкмо ти, един учен-конфуцианец. Аз те познавам, чувал съм да говорят за теб. Моля те, направи нещо за мен, нали конфуцианците казват: "Помагай на ближния си". След отговорите на будиста и даоиста нещастникът си мислел: "Добре ще е да по­говоря на философски теми с човек като него, така ще го убедя да ми помогне". Затова рекъл: "Конфуций казва - помагай на ближния си".
Монахът-конфуцианец отговорил: "Имаш право и аз действително ще ти помогна. Ще обикалям от град на град и ще издействам от правителството да издиг­не ограда около всеки кладенец в страната. Спокойно, не бери грижа за нищо".
Нещастникът се обадил от дъното на кладенеца: "Да, но докато твоята кауза успее и правителството издигне огради, мен вече няма да ме има".
Конфуцианецът казал: "Няма значение какво ще стане с теб или с мен, отделната личност изобщо не е важна - от значение е единствено обществото. С па­дането си в кладенеца ти постави на преден план един много важен въпрос за цялото общество. Оттук нататък ние ще се борим за решаването на този проб­лем. Сега се успокой и престани да крещиш. Ще нап­равим всичко възможно за издигането на огради, за да не падат хората в кладенците. С какво ще помогна на обществото, ако сега те спася? В страната има мили­они кладенци и в тях могат да паднат милиони хора. Затова не бива да бъдеш чак такъв егоист. Издигни се над собствения си егоизъм. Самият аз съм предопре­делен да служа на човечеството. Бездруго ти изпълни дълга си, като падна в кладенеца. Моят дълг е да направя всичко възможно, за да принудя правителството да издигне огради около кладенците". И продължил по пътя си. Ала оставил след себе си послание от съ­ществено значение: "Ти си съвършен егоист. Искаш единствено да бъдеш спасен и ми губиш времето -време, което бих могъл да използвам в името на це­лия човешки род".
Знае ли някой какво означава "човешки род" и дали някъде съществува нещо от рода на "общество"? Всичко това са само думи. Съществува единствено индивидът.
Четвъртият бил свещеник-християнин, мисионер, който носел огромна торба. Отворил веднага торбата, извадил въже и го хвърлил към дъното на кладенеца, преди мъжът да е продумал каквото и да било. Чове­кът бил смаян. Казал: "Струва ми се, че твоята рели­гия е единствено истинната".
Християнинът отговорил: "Разбира се, ние сме под­готвени за всякакви непредвидени случаи. Предвиж­даме, че човек може да падне в кладенец, затова и си носим въже, защото самият аз мога да спася себе си единствено като спася някой друг. Но не забравяй, че никога в мен няма да отмрат думите на конфуцианеца - не изграждай огради около кладенците, как иначе би могъл да помогнеш на хората? Как можем да издър­паме човек, ако не е паднал в кладенеца? Първо чо­векът трябва да падне в него, едва тогава можем да го изтеглим навън. Ние съществуваме, за да служим на ближния си, ала трябва да ни се даде подходяща възможност. Как бихме могли да служим на ближния, ако не ни бъде предложена такава възможност?"

Всички религии, които говорят за дълг към ближния, определено биват обслужвани от интереса хората да бъдат бедни и да се нуждаят от помощ, нуж­даят се от възможността за създаване на сираци, вдо­вици, забравени от всички старци, нуждаят се от про­сяци. Такива хора са необходими, съвършено необхо­дими. Ако ги няма, какъв смисъл би имало съществу­ването на великите слуги на народа? Какво ще стане с всички тези религии и техните учения? А и как иначе може човек да влезе в царството Господне? Такива хо­ра са били използвани като стълба по пътя нагоре.
Нима това може да бъде наречено алтруизъм? Нима подобна мисия е лишена от егоизъм? Той спася­ва човека, но не заради самия човек - той го спасява заради самия себе си. Дълбоко в себе си той е пълен егоист, ала в случая егоизмът му е прикрит зад краси­вите думи алтруизъм и дълг към ближния.
Как възниква необходимостта от дълг към ближ­ния? Защо изобщо е възможна подобна необходимост? Не е ли по-добре да унищожим необходимостта от дълга към ближния? Можем, ала религията ще се про­тивопостави категорично на това. Подобна позиция съсипва религията из основи - с други думи, целия й бизнес - ако няма бедни, гладни, страдащи и болни...
Когато служиш някому, ти се чувстваш страхот­но, сякаш превъзхождаш всички останали... Карате другите да се чувстват като червеи, като същества, ко­ито са под нивото на човешкото съзнание.
Когато служиш някому и се чувстваш велик, ти си толкова високо над всички, защото си жертвал собс­твените си интереси в служба на нещастните. Единст­веното, което постигаш с това, е да ги унижиш.
Ако имаш нещо, което те радва, което ти дава щастие, мир и радостно вълнение - сподели го с дру­гите.
И не забравяй, че в желанието си да споделиш своята радост не бива да има определен мотив. Нямам предвид това, че споделянето на радостта ще ти пре­допредели небесния рай. Не поставям пред вас опреде­лена цел.
Това, което имам предвид е, че самият акт на споделено щастие ще те накара да се почувстваш съвършено пълноценна личност. Актът на споделяне сам по себе си е постигане на максимално себеосъществяване, не е необходимо да се стремиш към друга цел, себеосъществяването няма край - то е цел само по себе си.
Тогава ще се почувстваш длъжник на този, който е готов да сподели с теб преживения опит. Дори няма да разбереш, че самият той ти е длъжник, защото ти не му служиш по никакъв начин. И всички онези зависи­мости, онези грозни зависимости на религиите по цял свят, могат да бъдат игнорирани от хора, които вярват не в службата на ближния, а в необходимостта от спо­деляне на преживения опит. Религиите си служат добре с вашето чувство на зависимост. Дори му дават какви ли не прекрасни наименования... В продължение на хиляди години те добре са усъвършенствали умени­ето да наричат грозното с какви ли не прекрасни име­на. Когато човек дава красиво име на нещо грозно, много е възможно самият той да забрави, че името е просто маска, зад която се крие същността. Сама по себе си обаче същността не се променя.
Защо трябва да служиш в полза на ближния, след като самата бедност не може да бъде изкоренена? Нито една от религиите не проповядва унищожаване на бед­ността. Всяка религия е в заговор с вложените интере­си, според които унищожаването на бедността е в про­тивовес на религията. Не предлагат мерки за намаля­ване и унищожаване на бедността, а въпреки това про­повядват: "Бъди в служба на бедните, бъди в служба на вдовиците".
Ражда се човек. Рождението му е просто една възможност, само начало - но не и край. Човек трябва да стигне до пълния разцвет на своето същество. Не пропилявайте това свое право, най-малкото пък в име­то на някакъв си глупав и измислен дълг в служба на ближния.
Твоята най-голяма отговорност е да постигнеш пълния разцвет на собственото си същество, да разви­еш съзнанието и ума си, който трябва да става все по-буден и съобразителен. При такава много по-висша степен на съзнанието сам ще прозреш какво да споде­лиш с другите и как да намериш решение на множест­во проблеми.
Няма религия, която да е помогнала на човешкия род при решаването дори на един-единствен сериозен проблем.
Помислете върху това, което казвам - решен ли е поне един проблем от някоя от старите религии? А всяка от тях проповядва открай време все едно и също - дълг в служба на човечеството.
Бедните си остават бедни и дори обедняват все повече. Болният си остава болен, продължаваме да стареем, какви ли не болести върлуват, престъпността не намалява, тъкмо обратното. Всяка година престъп­ленията по света стават все повече в сравнение с пре­дишната. Чудна работа... Броят на затворите непрекъс­нато се увеличава, все повече съдилища влизат в дейс­твие за намаляване на престъпността, а тя все расте ли, расте...
Нещо тук трябва да е сбъркано още в основите си. Това, което се върши, няма никаква връзка с реша­ването на проблемите. Някой извършва престъпление, но той всъщност не е престъпник, човекът просто е бо­лен. Не бива да го хвърляме в затвора, където ще се мъчи - такъв човек има нужда от психиатрична клини­ка, от внимание и от специализирано лечение. Не е не­гова вината, че е извършил престъпление.
Според мен най-сериозният проблем за човеш­кия род е, че няма никаква представа за медитирането. Това наистина е най-сериозният проблем за чо­вечеството - така поне мисля аз. Не проблемът с пре­комерното нарастване на населението, не атомната бомба, нито гладът... Не, не това са основните ни проблеми - тях науката може да реши с лекота.
Как хората да се научат да медитират - това е единственият основен проблем, който не може да бъде разрешен от науката.
Противопоставям се на всички религии, защото според мен това, което те дават на човечеството, е съ­вършено безполезно. Те "действат" под маската на прекрасни слова и прикриват действителността зад па­равана на красиви думи.
Да вземем например... Исус отправя своята молба към Бог от кръста и християните от векове цитират не­говите думи като поговорка. Те наистина звучат така, ала това е само привидно. Не се оставяйте привидното да ви подведе, то е много далеч от действителността. От кръста Исус отправя своята последна молитва към Бог: "Абба" (на арамейски - "Отче"), прости им, защо­то те не знаят какво правят".
Толкова хубави думи, такава готовност за всеопрощение... Той моли Бог да прости на онези, които разпъват Исус на кръста. Проучих задълбочено живота и словото на Исус. Той не е човек, когото можеш да молиш за милост. Не могъл да прости дори на смокиновото дърво, което не му дало плодовете си, защото все още не бил настъпил сезонът за зреенето - проклел го, тъй като той и хората му били гладни, а дървото не можело да им предложи храна. Проклел го, сякаш дър­вото било техен враг. Да прокълне едно дърво, при то­ва по време, когато бездруго не бил сезонът за зреене! А дори и да е настъпило това време, какво би могло да направи дървото, за да даде зрял плод? Нима то носи отговорност за изхранването на хората? И това е реак­ция на човек, за когото разправят, че правел чудеса, превръщал камъните в хляб, а водата - във вино.
Защо му е било нужно това? Ако е истина това, което се говори за него, и ако наистина можел да твори чудеса, такъв човек просто би заповядал на дървото да им даде зрели плодове дори и без да е настъпил сезо­нът за зреене: "Нека клоните ти се обсипят със зрял плод". За това дори не е било необходимо да се обърне към смокинята, би могъл просто да превърне камъните в плодове. Но всичките му чудеса всъщност са доста съмнителни и този случай за пореден път поставя ду­мите му под съмнение.
Защо, преди всичко, му е било нужно да моли за подслон в град, където превърнал камъните в хляб? И ако действително е бил в състояние да твори такива чудеса, защо хората в Юдея си оставали толкова бед­ни? И защо изобщо говорим само за Юдея, нима не би могъл да помогне на всички хора по света? Ако бе мо­гъл да превърне Хималаите или Алпите в хляб... Хора­та щяха да си взимат по някой резен и въпросът с глада би бил решен завинаги. А и защо е било нужно да превръща във вино толкова малко вода? Да бе превър­нал във вино цял океан... Когато знаеш тайната на чу­дото, би могъл да превърнеш във вино цял океан, нека хората пият на воля.
Ако Исус наистина е можел да твори чудеса, защо Юдея си оставала толкова бедна? Просто защото в приказките за чудесата няма нищо вярно...
Исус казвал: "Тези, които не ме следват, ще се продънят завинаги в седмия кръг на ада и ще бъдат подложени на всевъзможни мъчения". Този човек не знаел що е прошка. И ако не е могъл да прости на оне­зи, които отказали да го последват, как е могъл да мо­ли за прошка за онези, които го разпънали на кръста? Не е нужно кой знае какво, най-простичката логика е напълно достатъчна... Кой си ти, че да обричаш на вечни мъки в ада някой, който е отказал да те послед­ва? Не можеш да простиш нещо толкова обикновено, а молиш Бог да прости на онези, които те разпъват на кръст... Не, не за прошка и милост молел той, става дума за нещо съвсем друго.
Дори от кръста искал да каже на евреите: "Разбе­рете най-после, че аз съм месията, а вие си оставате слепи за истината". Молитвата му към Бог била: "Прости на тези невежи хора, те не знаят какво пра­вят". Този човек не умеел да прощава, целият му живот е пример в това отношение и акцентът е поставен не върху прошката, а върху невежеството на собствения му народ.
До последния си миг не спрял да повтаря: "Аз съм този, който знае, аз съм всезнаещият, а вие... Вие сте невежи. Но аз ще се моля на Бог да ви прости". Продължавал да играе ролята на месия, тъй като в ста­рите писания пишело, че месията щял да бъде разпънат на кръст и че от кръста щял да отправи към Бога мо­литва: "Прости им, Боже, защото те не знаят какво правят". До последния миг не престава да упорства, остава си непреклонен. Дори разпятието не променя нищо, той си остава месията. А последните му думи имат за цел единствено да подчертаят невежеството на другите.
Една грозна истина може да се прикрие зад кра­сиви думи и пищна фразеология. В никакъв случай не бих искал да правя подобни неща. Затова най-важното е да осъществиш себе си, да бъдеш удовлетворен от постигнатото. Бъди - това е най-важното. И тогава цялото ти същество ще разпръсква своето излъчване и ще стигне до мнозина. То­гава изобщо не може да става дума за някакъв дълг в служба на ближния, това ще бъде чистата радост от споделеното щастие. А няма по-голяма радост от това да споделиш своето щастие с другите.