Божи пратеници никога не е имало, няма и да има.

Какви доказателства дава Исус, че е месия, освен собствените си твърдения? Какви доказателства имат християните, че Исус е божи пратеник? Само това, което е написано в Новия завет... А Новият завет не е нищо друго, освен описание на собствените му твърдения.
Исус не е бил толкова лош, че да заслужи разпятието - престъплението му се състои единствено в това, че провъзгласил себе си за месия. А това едва ли е толкова страшно престъпление. Ако някой реши да се провъзгласи за месия, той не причинява никому зло. Оставете го да прави каквото иска. Но евреите не могли да търпят подобно нещо. Затова искам да разгледаме по-задълбочено този въпрос и неговата история.
За разпъването на Исус трябва да търсим вината у Мойсей.
Досега никой не е излизал с подобно твърдение, защото разликата във времето между Мойсей и Исус е три хиляди години. Но аз твърдя, че за разпъването на Исус е виновен Мойсей и твърдя това поради две причини. Първо, Мойсей казва, че ще се появи божи пратеник, който ще реши всичките ни проблеми и ще помогне да превъзмогнем всички наши болки и трудности. Това си е чиста политика.
Дълги години евреите били роби в Египет. Мойсей бил техен водач с изключително притегателна сила и обаяние, един от най-великите водачи в световната история. Успял да убеди своя народ, че може да бъде свободен - и не само това, успял да внуши на хората си, че са Богоизбрани. В известно отношение те били доволни от положението си - не че било кой знае какво. Живеели в пълна бедност, добротата била на изчезване. Никой не ги приемал като човешки същества, отнасяли се към тях по-зле от животни. Съсипвали ги от работа... Труд, от който нямало никаква полза.
По всяка вероятност Мойсей е бил водач с изключително влияние, след като успял да убеди робите: "Можете да се освободите от робството, не сте родени за роби. Дори нещо повече, вие сте от раса от господари, вие сте малцината Богоизбрани." Това е невероятно огромен, качествен скок - от роби евреите трябвало да се почувстват господари. Мойсей извършил истинско чудо! Да убеждаваш другите не е трудно, не е трудно да ги подтикнеш към мечти - красиви блянове, надежди и вяра в утопични светове. Трудно е да превърнеш всичко това в реалност. Не след дълго Мойсей разбрал това. Извел робите от Египет и им вдъхнал надежда, че скоро ще стигнат до Обетованата земя - Израел. "Там ще живеете в блаженство и щастие и всичко ще бъде наред."
Четирийсет дълги години скитали евреите из пустините на Средния изток и все не стигали до Израел. През всичките тези години страданията им били много по-тежки, отколкото по време на робството в Египет. Може би ще се изненадате, като разберете, че на всеки четирима оцелявал един. Докато Мойсей реши да спрат недалеч от Йерусалим, измрели почти всички, които тръгнали с него в началото. Оцелели само една четвърт от хората. Младите остарявали и измирали. Той стигнал обетованата земя с деца, които се раждали и израствали по пътя. Нямало как да помнят Египет, познавали само мъките на скиталчествата в пустинята.
Ако сте се скитали из пустиня, ще разберете какво би могло да означава скитане в продължение на четирийсет години - без храна и вода, преживяване само от просия в редките случаи, когато попаднеш на хора в някое селище, керван или оазис. Хората измирали от глад и жажда. Измирали просто защото година след година се влачели из пясъците на пустинята. Четирийсет години са много време.
И не бива да забравяте, че Мойсей спрял не защото най-после намерил Израел. Спрял, защото и на него пътуването му дошло до гуша, бездруго все някога и някъде трябвало да спре. Вече знаел, че не е трудно да поведеш хората след себе си, лесно е да ги накараш да мечтаят, да им вдъхнеш кураж и надежда, но никак не е лесно да осъществиш обещанията си. Той непрекъснато им вдъхвал надежда - това бил единственият наркотик, благодарение на който продължавали да живеят и да се влачат из пустинята. Казвал им: "Не се тревожете, нашите мъки не са отишли напразно. Стигнахме Обетованата земя."
И до каква земя стигнали? Йерусалим не е нищо друго, освен гола пустиня. А хората си представяли реки от мляко и мед. Представяли си рая - това им обещал Мойсей. Най-после спрели в Йерусалим. Били полумъртви и отказали да се придвижат и крачка по-на-татък... Край, стига толкова. Четирийсет години насилваш някого да върви и непрекъснато му повтаряш: "Още малко, пристигаме. Още малко, само няколко дни път ни остават".
Някои от хората му толкова се отчаяли, че се откъснали от групата. Оттам е дошла приказката за изгубеното племе - то не е изгубено, просто хората си тръгнали, след като се убедили в безсмислието на цялото начинание. Тръгнали си скришом и по чиста случайност успели да се доберат до много по-добро място - областта Кашмир в Индия. Мойсей бил уморен, а и хората му били напълно изтощени.
Непрекъснато им вдъхвал надежда - та нали това е работата на всеки водач, всички водачи правят все това открай време - да дават опиума, наречен надежда, че утре ще бъде по-добре от днес. "Забравете миналото, свършено е с него, не се тревожете и за настоящето, то също си отива. Мислете за утре, нека дойде утрешния ден, тогава всичко ще бъде наред". А утрешният ден все не идвал.
И с Мойсей било същото. Казвал на хората си: "Не се тревожете, най-после стигнахме". Дълбоко в себе си обаче бил убеден, че напълно се е провалил и волно или неволно е подвел горките хора. В старата си родина те наистина живеели в нищета, но не чак в такава, в каквато се оказали благодарение на него след дългите години скитане. Но не можел да си признае това, едно признание би довело до фатален край. Можел само да повтаря: "Стигнахме мястото. Стар съм вече. Но скоро ще дойде месията, Бог ми обеща - ще изпрати месия, който ще изкупи всичките ни грехове и ще ни спаси". И за да прикрие истинските си мисли, дипломатично добавял: "Аз трябва да се върна и да потърся изгубеното племе".
Простичка стратегия да се избяга от действителността, с която се сблъсквали ежедневно. Не се отворили райските порти и гневът се натрупвал в душите на хората. Възможно е дори да са искали да убият Мойсей. Такава опасност би била твърде реална, нали той бил причината за всичките им страдания. Ако не бил той, все някак щели да преживеят в старата роди-на. И бездруго били свикнали да приемат съдбата си.
Само Мойсей носи отговорността за идеята за бъдещия месия. Не само Исус, мнозина са претендирали, че са божии пратеници. И всички са страдали. Исус е най-драстичният случай. Твърдял, че тъкмо той е обещаният от Бога пратеник. И в това е неговото прегрешение. Защо евреите са смятали думите му за престъпление? Според мен са били прави.
Не мога да кажа дали са били справедливи, когато са решили да разпънат Исус на кръста, отхвърлям всяка проява на насилие, а в случая става дума тъкмо за това. Биха могли да го изтърпят, да го оставят на мира... Човекът си пътувал на магаренцето от едно място на друго и твърдял, че е божи пратеник; какво толкова, човек може просто да се засмее, дори да се порадва на такъв човек. А и какви са хората, които тръгнали след него? Неколцина, все простовати, без образование, хванали се на неговата въдица и повярвали, че той ще изкупи греховете им, ще им посочи правия път и ще ги отведе при Бог. Били много малко, едва ли наброявали и стотина. Исус не представлявал никаква опасност за юдеите.
Причината за разпъването му на кръста е чисто психологическа. Евреите не искали някой да се бърка в техните надежди. Не бива да забравяме, че те не приемали самата идея за божиите пратеници. След Исус се опитвали и други, но така и не успели.
Евреите никога не биха приели идеята за божии пратеници, защото това означава да изгубят надеждата си, а след толкова много страдания им е останала единствено тя.
Исус бил добър човек, но психически неуравновесен. В противен случай би могъл да помогне на хората да станат по-организирани, по-съсредоточени върху своята цел, по-мислещи, да им помогне да се приспособяват по-лесно към действителността. Ако е имал какво да даде на хората, трябвало е да се научи как да го прави. Не е трябвало да се обявява за месия и да предизвика сам едно ненужно разпъване на кръста.
Като че ли в него имало подсъзнателен стремеж към самоубийство. Съзнавал напълно какво прави, знаел и че ще бъде разпънат на кръста. Знаел го предварително. На последната вечеря с апостолите казал: "Утре ще ме заловят. Утре ще бъда разпънат на кръста". Защо тогава е отишъл в Йерусалим? Ако знаеш, че ще те хванат и ще те качат на кръста... Не е трябвало да ходив Йерусалим. Но нещо го е притегляло нататък, притегляло го като магнит и това в крайна сметка го довело до разпятието.
Исус е имал склонност към самоубийство и аз не мога да му простя това. Оставил след себе си някои простички максими, които повече или по-малко могат да бъдат почерпени от мъдростта на вечността. Нищо ново не ни казват, нищо ново няма в тях.
Би могъл да каже нещо ново за любовта, ако е имал личен опит. Исус казва: "Обичай врага си така, както обичаш себе си". Не бива да забравяме, че преди всичко човек не обича самия себе си - ти си последният, когото би могъл да обикнеш. Затова най-малкото е странно да кажеш някому: "Обичай врага си така, както обичаш самия себе си", след като никой не изпитва обич към себе си.
Замисляли ли сте се някога по този въпрос? Ти обичаш ли себе си? И изпитваш ли уважение към себе си?
Да не говорим за любов и уважение, можеш ли да харесваш себе си такъв, какъвто си? Като че ли над нас виси някакво проклятие - все да харесваш другиго и да искаш да бъдеш някой друг.
Исус изобщо не се е замислял над това, което казва. Да обичаш врага си е по-лесно, отколкото да обичаш себе си. Не е чак толкова трудно да обичаш врага си, защото това те кара да се чувстваш благороден, по-възвишен и по-различен от другите. Но да обичаш себе си... От това не се чувстваш по-горе от всички останали.
Човек дори не вижда себе си. Не се вглежда в това, което носи в себе си от раждането си. Какъв си ти всъщност? Опитвал ли си се някога да се изправиш пред самия себе си?
И второ, всеки, който е наистина оригинален и е мислил за любовта, знае нещо много важно - човек може да обича само ако умее да мрази.
Не можеш да обичаш, ако не си способен на омраза.
Можеш да обичаш някого, ако мразиш някой друг.
Щом имаш приятели, трябва да имаш и врагове.
Не можеш да унищожиш напълно омразата и да оставиш в себе си само любов - това са двете страни на една и съща монета.
Когато няма омраза, няма и любов. Знам го от собствен опит.
Буда също говори не за омраза, а за любов. Исус казва - обичайте, не хранете в себе си омраза. И Маха-вира казва същото. Аз пък ви казвам - ако не можете да мразите, не можете и да обичате. Другите ви говорят от чисто интелектуална гледна точка.
Не са се замисляли върху енергията, която носят в себе си любовта и омразата. Любовта е омраза с обратен знак. Всъщност става дума за един и същи вид енергия, която протича в противоположни посоки, нищо повече. Омразата не е по-различна от любовта.
И когато омразата се стопи... Отново ви говоря от собствен опит - когато омразата се стопи, изчезва и любовта.
И остава единствено състраданието.
. Бил едва трийсет и три годишен - би било по-приемливо, ако беше прехвърлил седемдесетте, тогава човек може дори да приветства идеята за смъртта. Но той бил на трийсет и три, в разцвета на живота си. И проповядвал само три години. Какво можеш да направиш за три години? И колко хора е успял да убеди в собствените си идеи? Колко са тръгнали по неговия път? За три години не е могъл да изгради дори собствената си философска система, една цялостна идеология и методология за човешката трансформация - нищо...
Какво е правил той през тези три години? Повтарял като папагал всичко, което събирал в продължение на трийсетте си години, докато пътувал из познатия по онова време свят. Дори не се вслушвал внимателно в собствените си думи. Тези думи са красиви, той бил омагьосан от красотата им и започнал да се смята за онзи пророк, когото евреите чакат.
Евреите никога няма да приемат никого. Дори Мойсей да се върне, няма да погледнат на него като на пророк. От чисто психологическа гледна точка причината е много проста - за да приемат някого за пророк, трябвало да се откажат от надеждата. И тогава не им остава надежда за бъдещето. Няма бъдеще. Край на утопията. Трябвало е да разпънат Исус, за да спасят надеждата. Тя има много по-голямо значение от разпъването на един евреин, който така или иначе все ня-кога ще умре. Но не могли да допуснат той да съкруши надеждите на един народ.
Затова не бива да корим свещениците от великия еврейски храм, които взели решение да разпънат Исус - той убивал тяхната надежда, съсипвал света на мечтите им! А нищо друго не им било останало. По времето на Исус били под римско владичество, отново роби. Бягството от Египет се обезсмисляло. След всички страдания, след всичките четирийсет години на мъка и болка какво постигнали? Израел станал колония на Римската империя. Евреите пак останали роби, отново плащали данъци - този път на римляните, отново били бити - от римляни, и пак се отнасяли към тях като с роби, като с животни - само че римляните, които не ги възприемали като хора.
Оставала им една-едничка надежда: "Ще дойде божият пратеник и ще ни освободи от страданията". И тогава се появява някой, който казва: "Аз съм този пратеник". А те знаели, че той няма да ги спаси, познавали го, знаели всичко за него. Преди да го разпънат на кръста, му казали: "Хайде, спасявай сам себе си! Помоли Бог - Бог, чийто единствен син си ти, нали все така казваш, кажи му: "Помогни ми, отче". Сега е моментът да стане чудо. Няма да има друг. Ще разпъваме единствения божи син?" Но небето мълчи, отговор няма, никой не откликва на молбата ти".
Казвали на Исус: "Твърдиш, че си единственият син божи, но това е само халюцинация. Сън, в който си повярвал, защото неколцина други глупаци са повярвали, повярвали са на твоите думи. И ти сам си започнал да си вярваш".
Кръстът разкрил цялата истина. Казали на Исус: "Небето е пусто, никой не откликва на молитвите ти". Евреите повтаряли: "Ето го месията, който щеше да спасява човечеството! Та той не можа да спаси дори себе си".
Аз не съм месия. И не ви давам надежди.
И искам да подчертая - не забравяйте, че никой не може да изкупи греховете, самата идея за това е погрешна от начало докрай. Вие сами сте създали собствените си окови, как мога аз да ви освободя?
Захвърли оковите си и се освободи! Освободи сам себе си!
Но ти обичаш оковите си, как мога аз да ти дам свобода? Самата молба е абсурдна.
Ти си причината за собствените си страдания и нещастия, а искаш аз да те освободя от тях. И продължаваш да сееш все същите семена, оставиш си такъв, какъвто винаги си бил и подхранваш все едни и същи каузи.
Кой ще те освободи от страданията ти? И защо трябва да го прави?
Не съм си поставил за цел да ви освобождавам от страданията. Не аз съм ви създал такива, каквито сте. Вие сами сте се създали.
Моята цел няма нищо общо с мисията на божия пратеник, който повтаря: "Вярвай в мен и ще се освободиш от страданията". Подтекстът е много прост - не е нужно да променяш нищо в собствената си личност, не ти е необходима трансформация; не е нужно да правиш каквото и да е, трябва само да вярваш в мен. И няма място за никакви съмнения. Подобна стратегия е въпрос единствено на гола вяра.
Не можеш да избегнеш съмненията - там, където има вяра, неизбежно има и съмнение. Ако не се съмняваш в нищо и вярата не ти е необходима. Тъкмо заради
съмнението се нуждаем от вяра - тя го потиска и заглушава.
И условието е това - да не изпитваш съмнения, просто трябва да вярваш в мен и аз ще те отърва от страданията.
Не е възможно да се изпълни подобно условие. Нито можеш да ми искаш обяснение защо не съм те спасил от мъките ти. Самото условие е неизпълнимо. И аз спокойно мога да заявя, че не си изпълнил главното условие - какво бих могъл да сторя аз, след като ти не си изпълнил своето задължение по договора? Нали ти прие да вярваш непоколебимо и безрезервно в мен, дори когато е невъзможно. Никой не е в състояние да направи това. То е несъвместимо с природата на нещата.
Вярата винаги върви ръка за ръка със съмненията. Тя съществува единствено заради тях.
Не вярвам в нищо, защото не изпитвам никакви съмнения. Ако човек не изпитва съмнения, не е необходимо да вярва в каквото и да било. И не в това е причината на заболяването. Просто не е нужно лекарство.
Ти непрекъснато подхранваш вярата си, но на практика само напъхваш съмненията си все по-дълбоко и по-дълбоко някъде в подсъзнанието. А колкото по-дълбоко са потиснати те, толкова по-опасни стават, тъй като постепенно губиш представа за тях.
Някой ден ще си помислиш, че вярваш - че си дълбоко вярващ, че най-после си стигнал до вярата, а всъщност само ще си потиснал съмненията дълбоко в себе си, нейде в тъмата на подсъзнанието и вече не можеш да ги видиш.
Искам да се вгледате с ясен поглед в собствените си съмнения. Вместо да ги потискате чрез системата на някаква вяра, трябва да ги извадите на бял свят и да се вгледате съзнателно в тях. Всички съмнения ще изчезнат само като се вгледате в тях. Не ви е нужна вяра, тя просто ще се разтвори във въздуха.
Не е необходимо да заместваш съмненията с вяра. Ако ги замениш с вяра, ще бъдеш поставен пред странна дилема - ако поизстържеш малко от повърхността на собствената си вяра, отдолу ще лъснат с пълна сила всичките ти съмнения. Вярата е само на повърхността, а под нея има единствено съмнения.
Затова и моята позиция в основни линии е следната - ти единствен носиш отговорността за това, което си. Не прехвърляй никому тази отговорност, защото никога няма да бъдеш свободен.
Нима можеш да се освободиш, ако аз съм причина за твоите нещастия? Никога няма да се освободиш, ако аз не те освободя. Твоята свобода е в моите ръце. А ако не е така, тогава е в нечии други ръце.
Ако мислиш като мен, ще можеш да ме разбереш - колкото тежко и болезнено да е, трябва да осъзнаеш, че единствено ти и само ти си отговорен за всичко, което ти се случва, всичко, което е ставало с теб досега и което още има да става.
Ще стигнеш до собствената си зрелост в мига, когато осъзнаеш тази истина.
Тогава ще изчезнат внезапните изблици на гняв и ще престанеш да търсиш месията. Няма да ти трябва някой Исус, който да те спаси. Не че той би могъл да те спаси, той само се възползва от положението, в което си изпаднал.
Евреите не допуснали той да съкруши надеждите, мечтите и бъдещето им. Много са страдали през вековете, затова повече от всичко трябва надежда. Затова са се хванали здраво за тази идея: "Месията ще дойде, няколко дни на мъка ни останаха само, нищо друго няма значение - важното е, че месията ще дойде и ще ни освободи от страданията. Ти ще бъдеш сред малцината богоизбрани, а всички останали, които не страдат, а изпитват земните радости сега, ще отидат в ада." Каква абсурдна утеха! А Исус е накърнил представата им за утеха и надежда. Обяснимо е защо са се разгневили. А иначе той не представлявал никаква опасност за тях. Просто страдал от мания за величие.