Парламентарна Република

Според Конституцията България е Парламентарна Република. Според Избирателния ни закон обаче България е Партийна Република. Според Конституцията висш орган на управление е Народното събрание. Кой обаче управлява в народното събрание? Управлява Партията спечелила изборите (самостоятелно, или в коалиция). Народните представители гласуват според диктовката на Партията, а тя им налага как да гласуват според решението на лидера и неговото тясно обкръжение. Следователно в България е в пълна сила отменения чл.1 на Живковата Конституция за ръководната роля на Партията, с тази разлика, че Партията вече не е една, а са няколкостотин.
Самия народен представител се е превърнал в партиен представител, а самото народно събрание е по-подходящо да се нарича партийно събрание. При това положение имам ли аз свой народен представител? Не! Този който би трябвало да бъде мой предстявител, представлява партията, а не мен. Ето по тази причина България не е Парламентарна Република. Тя е Партийна Република и като такава е създала закони, които защитават партийния, а не народния суверинитет.
Основния закон по който партийния модел съществува и се възпроизвежда е Избирателния кодекс. Той е партиен документ, по-важен от Конституцията и узаконява всичко което е в партиен интерес, но противоречи на Конституцията. Този закон си има и свой собствен бюджет, който се нарича "държавна субсидия". Много е важно да се знае, че тази субсидия е партийна. Тя се дава на партията. Всеки народен представител, който напускайки парламентарната група се опита да си присвои субсидията ще бъде анатемосан, а закона ще се промени така че никой да не може да отмъкне партийните пари.
Някои наивни избиратели смятат, че партиите могат доброволно да намалят, или да се откажат от субсидията. Това е невъзможно!
За да разберем същността и корена на това зло, трябва да си отговорим на един въпрос: как партията успя да извърши този конституционен преврат? И когато казвам "партията" имам предвид именно комунистическата партия, която впоследствие се клонира в 101 партийки, изпълващи от най-ляво до най-дясно цялото политическо пространство.
В България събитията „се сложиха“ така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили“ (СДС), а три дни след това – на 10 декември 1989 г. – бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса“, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизъм за управление на страната. Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса“, бяха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса“ не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над“ Парламента бе пълен абсурд. В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж“ затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса“ и мощната стачна вълна. При задълбочаващата се икономическа криза и на фона на тези две събития, след проведения от 30 януари до 02 февруари 1990 г. ХІV извънреден конгрес на БКП бе извършена втората голяма промяна – формираният пред 10 ноември 1989 г. правителствен кабинет подаде оставка на 03 февруари 1990 г. и на 08 февруари 1990 г. бе съставено изцяло еднопартийно правителство на Комунистическата партия, ръководено от Андрей Карлов Луканов. Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?“ отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроси: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?“ и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?“. Отговорите гласяха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция“, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание“. Икономико-стопански промени не бяха поискани и от двете страни на участниците в „Кръглата маса“, като имплицитно бе предпоставено, че бъдещите коалиционни правителства ще решават тези неща. Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Изключително любопитно е, също така, че различията между „двете страни“ на Споразумението се свеждаха единствено по въпроса за статуквото, при което, защитавайки статуквото, БКП/БСП се самоопредели като „дясна (консервативна) партия”, а СДС – като „лява“, като „партия на промяната“; а на всичката останала символика бе възложена функцията да внушава обратното.
Така започна всичко.
Втория въпрос на който се налага да си отговорим е как да бъде възстановена Конституциятаи да се премахне направената подмяна и кое точно е подменено. Подмяната е още в чл. 1 от Конституцията. Ето как става това:
Чл. 1. (1) България е република с парламентарно управление.
(2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.
(3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.
Този текст означава, че народа конституционно е притежател на власта. Защо тогава суверена, т.е. народа не може да упражни това свое право? Кой и как му го е отнел? Отговора ще намерим в същата Конституция:
Чл. 12. (1) Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси.
(2) Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.
Само политическите партии имат право на власт, а гражданите независимо от нивото на своята обединеност, нямат право на власт. Но нали те бяха "суверена"? Да, те са суверена и ако искат власт да регистрират Политическа партия. Ето в това е измамата, подмяната на конституционната ни свобода, защото в момента в който регистрираш Партия, ти се идентифицираш със съществуващата система, възпроизвеждаш я, принуден си да играеш по нейните правила. Замислял ли си се защо има толкова много партии? Това са групи от хора които са измамени от системата и не са осъзнали, че това за което се борят, Конституционно им принадлежи. Единствения начин да се излезе от този Конституционен капан е "суверена", да може пряко и безусловно да участва във власта, която конституционно му принадлежи. За да упражни това свое право, на суверена не му е необходимо да създава, или регистрира нещо. Ето част от измамата: втълпили са ни, че трябва да регистрираме нещо. Но ние вече сме "суверена", няма нужда да го доказваме или обличаме в някаква законна форма, защото Конституцията е най-висшия закон. Тук трябва да разсеем още една заблуда. Суверен е не само целия народ, а и всяка негова част. Суверен е и отделния човек. Той има същите права, каквито ги има "суверена". Това е изключително важно, защото не само група граждани, но дори и един единствен гражданин може да упражни Конституционните права на суверена.
Ако имаме гражданската воля да упражним правата си, да си отговорим на следния въпрос. Ще ни позволи ли системата това доброволно? Отговора е - НЕ. Следователно това трябва да стане силово. В нашето съвремие силовите методи са изключително ефективни и разнообразни, и Конституцията ги позволява, т. е. това са законни средства, които принуждават управляващите да приемат определени условия, или да направят определени отстъпки.
Аз съм гражданин, всеки един от нас е гражданин. Дори ако някой от нас е член на партия, той не престава да бъде гражданин. Много партийни членове са го забравили, или не искат да си го спомнят, но това не променя нещата - всички сме първо граждани и след това всичко останало. В този смисъл, аз нямам нищо против който и да е гражданин, заради негово политическо пристрастие. Аз имам против неговото политическо пристрастие да претендира за власт която не му принадлежи, да си припомним: "Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет".