Великата нула.

Може и да не знаеш, че понятието за нулата е било създадено, открито, в Индия, когато е осъзнала, че всяко нещо произлиза от нищото, от нулата, и всяко нещо от­ново се връща в нищото, в нулата. Цялото пътуване е от нулата към нулата. Това е основата на цялата математика. Ако бъде отстранена нулата, ще се срути цялата конструкция на математиката. Цялата игра започва с нулата - прибавяш една нула към единицата, тогава стойността на нулата е девет, защото единицата и нулата се превръща в десет. Прибавяш две нули към числото едно, стойността е деветдесет и девет, единицата незабавно се превръща в числото сто - от нулата се изгражда цялата структура. Без нулата математиката изчезва, ,а без математиката изчезва цялата наука.
Затова, ако ме питаш, нулата е основата на математи­ката и на цялата наука; не може да има Айнщайн, без поня­тие за нулата. Всички компютри неза­бавно ще спрат, ако отстраниш понятието за нулата, защото без нулата те не могат да работят. Нулата изглежда най-важното нещо на този свят. А какво представлява нулата? Нулата си е просто нула, нищо - тя е неизчерпаема. От нея можеш да получиш толкова много неща, колкото си поис­каш. Може да се превърне в девет, може да се превърне в деветдесет и девет, може да се превърне в деветстотин де­ветдесет и девет. Продължавай и тя може да се превърне във всичко, което пожелаеш; тя е бездънна, неизмерима. Не можеш да я измериш. Единицата е ограничена. Тя има гра­ница, в нея е фиксирана определена стойност. Двойката е ограничена - всичките девет цифри са ограничени, единст­вено нулата е неограничен феномен. В действителност, де­ветте цифри не могат да работят без нея. Те се раждат от нея, израстват от нея. Цялото съществуване се ражда от ну­лата, от празнотата.

Където свършва логиката, започва аналогията.

Има хора чийто свят не е свят на логиката, а на аналогията. Логиката е очевидна, директна - или ти ще бъдеш убеден, или ще убедиш опонента си; или ти ще се съгласиш с него, ще се превърнеш в негов поддръжник, или ще се превърнеш в негов враг. Трябва да избираш. При логиката умът ти трябва да е активен. Това е лесно, в него няма нищо трудно. Всеки спори. Повече или по-малко, всеки човек е логик; добър или лош всеки_човек е философ.

Какво обаче представлява аналогията? Ако аз притежавам известен опит, който ти нямаш, как трябва да ти го опиша? Единственият начин е аналогията: някакъв опит, който ти притежаваш - не е точно същият, който аз имам, но известно сходство има Затова казвам, че е като опита, който ти имаш - не точно като него, не точно същият, но някакво сходство съществува. Това сходство, когато се разбере, се превръща в мост.


Исус казва: "Бог е любов." Това е аналогия. В твоя живот най-висшето е любовта. В съществото на Бога най-нисшето е любовта. Най-нисшето в божественото и най-висшето в човека се срещат; това е границата. Най-висшето, до което може да достигне човека, е любовта; това е най-нисшето за божественото, ходилата на божественото. Но оттук, ако бъдат намерени стъпалата, можеш да о I криеш целия Бог. Затова Исус казва: "Бог е любов," Не че любовта е Бог, но в твоя опит не съществува нищо друго, чрез което може да се направи някаква аналогия.

Една аналогия винаги е много съдържателна. Логиката винаги е тясна, аналогията е широка, безкрайна. Колкото повече търсиш в нея, толкова повече можеш да откриеш чрез нея. Логиката е изчерпаема, аналогията никога не е.

Аналогията е все една и съща - например - "Любовта е Бог." На човек, който не е познал нищо друго, освен секса и който е считал, че сексът е любов...това се случва прекалено често. За сексуалния акт сега казват: "Правене на любов". Това "правене на любов" е абсолютно глупаво - не можеш да правиш любов, любовта не е действие. Сексът е действие; любовта не е действие, тя е състояние на съществуване - можеш да бъдеш в нея, но не можеш да я правиш. Падаш в нея, тя не е някакво усилие. Сексът може да бъде правен, не и любовта. Проститутката може да ти осигури секс, но не и любов - защото как можеш да правиш любов заради пари? Невъзможно! Тя идва от само себе си. Тя има свои собствени мистериозни пътища. Не можеш да я контролираш, можеш само да бъдеш контролиран от нея. Не можеш да я притежаваш, можеш само да бъдеш притежаван от нея. Сексът може да се прави, но не и любовта. Можеш да правиш секс, но не можеш да правиш любов - можеш само да бъдеш влюбен... Затова мъж или жена, които си мислят, че сексът е любов и че сексуалният акт е акт на любов, ще си мислят, когато Исус казва: "Любовта е Бог" - и разбира се, няма друг начин на мислене за тях, защото това е тяхната аналогия - че сексът е Бог.

Аналогията може да ти даде толкова, колкото ти можеш да видиш в нея. Човек, който е обичал не само сексуално, но тотално... защото сексът е локален феномен, физически; в него няма нищо грешно, но той не е тотален. Когато стане тотален и ти обичаш някой човек тотално, не само сексуално - привличането не е само физическо, но н духовно – не само телесно - не че тялото е отречено при него, но привличането е по-голямо и телесното привличане е само един малък кръг в него -тогава ще разбереш "любовта е Бог" по един различен начин. За теб аналогията ще стане по-дълбока.

Логиката е повърхностна. Можеш да разбереш Аристотел, не е толкова трудно. Но когато се срещнеш с Лаодзъ... първия път можеш дори да не забележиш, че тук има нещо, но постепенно Лаодзъ ще започне да те преследва. Неговото привличане е от женски тип. Постепенно ще те завладее - трябва само да му позволиш. С логиката трябва да се бориш; при аналогията трябва да си отзивчив, трябва да я допуснеш, само тогава аналогията може да разцъфти. Ако се заемеш с Лаодзъ с ума си, никога няма да достигнеш до него. Непрекъснато ще обикаляш около него -никога няма да докоснеш неговото същество. Заеми се с него чрез сърцето си. Аналогията е предназначена за сърцето; логиката е предназначена за ума.

Аналогията е повече поезия. Запомни това. Не се спори с поета - ти слушаш поезията, поглъщаш поезията, декламираш я, дъвчеш я, позволяваш й да навлезе в теб, позволяваш й да се превърне в част от твоята кръв и плът, смилаш я. Забравяш думите, забравяш изцяло поезията, но нейният аромат става част от теб. Може да не си спомняш, какво е изпял този поет, но песента остава: нейният дъх, аромат, значението са проникнали в теб. Ти си се изпълнил със съдържание.

Второто нещо, което трябва да се запомни е, че Лао Дзъ не е религиозен човек в обикновения смисъл. Не е богослов. Изобщо не е религиозен човек в смисъла, в който ти разбираш тази дума. Никога не е ходил в храм, никога не е провеждал богослужение, защото е открил, че цялото съществуване е храм и целият живот е богослужение. Той не е частично същество. Не разделя живота, живее го като неразделена река.

Лаодзъ е естествено религиозен, той дори не го съзнава. Не е като твоите светци, които практикуват религията. Не, той не практикува: той дава възможност на тоталното да го завладее. Той го живее, но не го практикува. За него религията не е някаква дисциплина, тя е дълбоко разбиране. Не е нещо, което е наложено отвън, тя е нещо, което разцъфтява отвътре. Между него и религията не съществува никаква дистанция.

Той не е религиозен в смисъла, в който ти го разбираш. Той не е светец, защото никога не е практикувал святостга. Не я насилва; тя не е негов характер Истински религиозният човек не притежава религиозен характер - не може да го има, защото характерът е средство на нерелигиозните. Опитай се да разбереш това: развиваш характер, защото се страхуваш от своето същество; развиваш нравствеността, защото се страхуваш от вътрешната безнравственост, насилваш себе си да живееш по определен начин, за­щото знаеш, че ако живееш спонтанно и естествено, ще станеш грешник, а не светец. Страхуваш се от своето същество; затова върху него налагаш характера. Характерът е броня; той те защитава от другите и те защитава от самия теб. Той е крепост; криеш се в него. Говориш истината, не защото си познал нейното блаженство; говориш истината, защото са те учили, че ако не го правиш, ще отидеш в ада.

Религиозният човек изобщо не е амбициозен. Амбицията е първото нещо, което отпада от религиозния човек, защото амбицията означава да бъдеш в бъдещето, а религиозният човек винаги е тук и сега. Той съществува в настоящето, не притежава.бъдеще, за което да се вълнува. И по никакъв начин не се страхува. Живее толкова тотално, как може да се страхува? Страхът се появява, защото живееш фрагментарно. Изобщо не си живял, затова възниква страхът.

Опитай се да разбереш това. Човек се страхува от смъртта - защо? Да не би да знаеш, че смъртта е нещо лошо? Как можеш да разбереш, без да умреш? Да не би да знаеш, че смъртта ще е нещо по-лошо от живота? Как можеш да знаеш Може да е по-добра от живота. Защо се страхуваш от смъртта, без да я познаваш? Как може човек да се страхува от непознатото? Изглежда невъзможно. Можеш да се страхуваш само от познатото. Как можеш да се страхуваш от неизвестното, непознатото, което изобщо не познаваш? Не, ти не се страхуваш от смъртта. Неправилно си насочил своя страх към смъртта. В действителност се страхуваш от смъртта, защото не си бил способен да живееш - страхът е свързан с неизживения живот. Страхуваш се, че не си могъл да живееш, да обичаш, а смъртта се приближава, с което всичко ще приключи. Теб вече няма да те има и няма да можеш да обичаш.

Страхът и свободата не могат да съществуват заедно. Когато дойде свободата - а свободата идва, само когато си живял, цъфтял, всяко нещо е завършено и приключено -тогава за какво да копнееш да живееш по-дълго? Не е нужен дори и един миг. Тогава страхът изчезва.

Твоята религия е основана върху страха. Всъщност тя не е религия. Тя е псевдолъжлива, тя е само една заблуда. Лаодзъ не е религиозен в смисъла, в който ти си религиозен или чувстваш, че другите хора са религиозни. Лаодзъ е религиозен по един напълно различен начин. Неговото качество е различно. Той е обикновен, живее невинно момент за момент. Освен това не говори за Бога - защото какъв е смисълът? Бог не е дума. Как можеш да говориш за него? Той го изживява, не говори за него. Той му се радва, празнува го, това не е някакъв мозъчен феномен. Той танцува. Пие го. Живее го. Какъв е смисълът тогава да говори за него?

ИМАШ ЛИ НЕРЕШЕНИ ПРОБЛЕМИ?

Човек трябва да решава сам собствените си проб­леми, никой друг не може да го направи вместо него.
А проблемите, всъщност, не са чак толкова много - в основата им винаги има един-единствен проблем, който отприщва всички останали.
Проблемът е как да приемем без страх мисъл­та за собствената си самота. И в мига, в който човек приеме самотата си без страх, усеща в себе си едно красиво и дълбоко чувство, истински екстаз.
Това не е проблемът, а решението на всички проблеми. Човек сам го превръща в проблем, ако слу­ша какво му говорят другите и следва техните съвети -един слепец следва не по-малко слепите си водачи и духовни отци. И всички се движат в кръг, всеки смята, че другият отпред знае какво прави, онзи пък, на свой ред, мисли същото за слепеца пред себе си, и така на­татък. Всеки се е хванал за нечия риза или за полите на палтото на човека отпред, и вярва, че знае накъде вър­ви... А всъщност, всички се движат в кръг и никой не стига доникъде. Последователите вървят след своя вожд, вождът върви след тях... Спрете движението в кръг и престанете с тази глупава игра на водачи и последователи. Човек трябва да бъде самият себе си и да не забравя, че се ражда сам и че самотата е негова не­изменна спътница през целия му живот. Трябва да помни и че ще умре в самота. Самотата е в самата същност на човека. Нима животът може да бъде по-различен, ако между раждането и смъртта човек е съвършено сам? Човек е сам през всеки миг от живота си. Затова трябва да приеме с лекота тази мисъл, да вникне колкото може по-дълбоко в нея и да си спомня за са­мотата, колкото може по-често.
Това е храмът на моята религия. Той не е изгра­ден от камък и мраморни плочи, той е основан на ва­шето съзнателно мислене. Влезте в храма и колкото по-дълбоко навлизате в него, толкова повече ще се от­далечавате от проблемите си. И тогава, когато човек се докосне до недрата на собствената си същност, извед­нъж изпитва усещането, че най-после се е върнал у дома.
Тогава ще може да обърне лице към света и да постигне всичко, което иска. Ще може да помага на другите, да им служи и да сподели с тях богатствата, натрупани в душата си. И никога няма да прехвърли върху другите собствените си проблеми. От една стра­на, светите отци ти предлагат желанието да постигнеш отвъдния свят и да мислиш за утрешния ден. От друга страна, политиците ти предлагат блаженството на този свят - нищо чудно човек да успее да стане президент. В Америка всеки може да стане президент, всички имат равни граждански права. Пълни глупости! Няма двама души с равни граждански права и далеч не всеки може да стане президент. Това е възможно само за най-големите мошеници. Със сигурност може да се твърди обаче, че този, който изпълнява дълга си към ближния, в никакъв случай няма да стане президент. Във всяка държава само най-амбициозните стигат до върховете на властта - това е надбягване, при което трябва човек да е наистина много амбициозен, за да за­ложи всичко на победата. Дори не е необходимо да умуваш дали си прав или грешиш, интересува те един­ствено крайната цел и правиш всичко възможно, за да я постигнеш, няма значение дали това, което правиш, е добро или зло. Отчиташ като грешка стореното, ако се провалиш, но ако успееш - всичко, което си направил, очевидно е било за добро. Доброто се отъждествява с успеха, а злото - с поражението. И тъкмо политиците разпространяват този начин на мислене.
Отхвърлете всичко, което политиците и свеще­ниците са ви внушавали досега, и когато се освободите от този товар, ще можете да надникнете в своята ис­тинска неподправена същност.