Гражданско общество

Теория за гражданското общество
Благодаря на Валентин Антонов, който ми изпрати материал на чл.кор. проф. д-р Нено Неновски за Гражданското общество. Публикувам с известни съкращения. Харесва ми етичния подход към гражданското общество и дефиницията, че Гражданското общество и държавата са двете страни на едно цяло. Считам, че в днешно време в България едната страна държавата е обърнала гръб на Гражданското общество. Каня Ви да харесате страницата във Фейсбук „Гражданско управление в София“.
Темата за гражданското общество има любопитна и поучителна история. Наред с познавателния си аспект тя е разкривала и възможности за идеологически интерпретации за критика на съществуващата обществена система и за обосноваване на най-общи практически мерки, с които да се лекува намиращото се в криза общество. Понятието за гражданско общество получи статус на конституционно понятие (чл. 4, ал. 2 от Конституцията). Налага се изясняването на неговото конституционно съдържание. Досега това все още не е направено. Статията не претендира за оригиналност, особено в своите социологически и философски части. Авторът обаче изразява и свои виждания, като си дава сметка, че те не могат да бъдат безспорни.
В Античния свят (Древна Гърция, Древен Рим) общество и държава не се разграничават. С термина "гражданско общество" се означава човешка общност, която е умиротворена чрез законите и правилата на справедливостта. Това общество се противопоставя на варварските общности. Неговите членове се намират под въздействието на законите, с което се осигурява мир помежду им и добро управление. За Аристотел обществото е политическа общност (държава), която е естествена форма на общуване, а индивидите в нея са граждани, защото участват в политическия живот. За "гражданско общество" говори Цицерон. Според него то е изградено върху закона: "Законът е свързващото звено на гражданското общество" ("Лекс ест цивилис социетатис винкулум"). В Античността терминът "гражданско общество" има повече политически смисъл. Това съответства на самата идея за свободата като предимно политическа свобода - свобода за участие в обществените, политическите дела.
Това разбиране, при което понятията общество, гражданско общество, държава не се отграничават, продължава да съществува до началото на Новото време 17-18 в. Новото време е епоха, в която се формират и развиват капиталистически обществени отношения. На преден план със своите претенции излиза буржоазната класа. Възникват обществени и икономически структури, непознати дотогава. Субектите на частна собственост искат свобода, предимно стопанска и договорна, искат политически и юридически гаранции за интересите си. Искат ред и сигурност. И именно в това се вижда ролята на държавата, за разлика от миналото, когато политическата власт е слята със собствеността и контролира живота на индивида и семейството.
В тази нова обстановка икономистите и философите на 18 в. започват да влагат нов смисъл в понятията общество, гражданско общество и държава, започват да ги разграничават едно от друго.
Тук трябва да се споменат имената на шотландеца Адам Фергюсън (книга: "Очерк върху историята на гражданското общество", 1767 г.), на Жан-Жак Русо (книга: "За произхода на неравенството между хората", 1755 г.), на Томас Пейн (книга: "Правата на човека", 1791 - 1792 г.) и др. Без да стигат до ясно разграничаване на общество и държава, те все пак предусещат различията помежду им и отбелязват много техни специфични черти. Идеята им е, че обществото (някои говорят направо за гражданско общество) има интереси, различни от интересите на държавата, че трябва да се ограничи деспотичният контрол на държавата върху гражданското общество, че то и неговите членове се нуждаят от гаранции за естествената им свобода. В тази насока са усилията на Жан-Жак Русо да създаде и препоръча модел на обществено устройство, което почива върху обществения договор и закона (книгата му "За обществения договор", 1762 г.).
Истинският създател на теорията за гражданското общество е Хегел. В своя труд "Философия на правото" (1820 г.), в който се синтезират негови дългогодишни философски и политикоправни изследвания, Хегел се занимава обстойно с феномена и с понятието "гражданско общество". Като различава ясно гражданското общество от държавата, Хегел определя гражданското общество като връзка (общуване) на индивидите чрез системата на потребностите и разделението на труда, правосъдието (правните учреждения и правния ред) и външния ред (полицията и корпорациите). В гражданското общество индивидите се ръководят само от частните си интереси. Между тях се образува обществена връзка, при която всеки зависи от другия. Тук индивидите са равни субекти на правото. Тяхната юридическа свобода, индивидуалната частна собственост, уважаването на договорите, защитата на правата от нарушения, а също поставянето в ред на законодателството и авторитетен съд, образуват правните основи на гражданското общество.
Под гражданско общество Хегел разбирал по същество икономическата структура на буржоазните отношения. Тук се налага забележката, че на немски език "гражданско общество" и "буржоазно общество" са равнозначни по смисъл, тъй като "бюргер" това е и гражданин, и буржоа. Оттук и многото спорове относно това, дали за гражданско общество може да говорим само с оглед на буржоазното общество, или гражданското общество е понятие по-широко от буржоазното общество. Докато в гражданското общество индивидите се проявяват със самостоятелните си егоистични интереси, в държавата те се обединяват върху основата на своите общи интереси. Така държавата се отграничава от гражданското общество и се представя като царство на социалността. В нея се снемат противоречията на индивидите и групите. Субект на гражданското общество е човекът с неговите естествени права, субект на държавата това е вече гражданинът.
В концепцията на Хегел държавата определя гражданското общество. Тя е по-висша форма на организация. В нея човекът с неговите страсти се е издигнал до положението на гражданин, съпричастен към общото и негов творец. В гражданското общество господства разсъдъкът, в държавата разумът.
Като изучава Хегеловата философия, Маркс, особено в по-ранните си съчинения, също се спира върху понятието за гражданското общество. Той обаче, без да отрича приноса на Хегел, стига до извода, че не държавата определя гражданското общество, а обратно гражданското общество определя държавата, цялата политическа надстройка. Според Маркс гражданското общество определена съвкупност от производствените отношения съставлява икономическата структура на обществото, реалната база, над която се възвишава юридическата и политическата надстройка и на която съответстват определени форми на обществено съзнание. (Из Предисловието на "Към критиката на политическата икономия", 1859 г.). За Маркс гражданското общество това е преди всичко буржоазното общество, в което частната собственост е еманципирана от политиката, от властта по-точно, а държавата се е обособила като властова структура със свой предмет на действие.
През първата половина на 19 век политическият либерализъм отстоява разбирането за ненамеса на държавата в стопанските отношения, в семейството, за свобода на договорите и пр. Това е разбиране за негативната (охранителната) роля на държавата по отношение на гражданското общество. В култ се издига свободата на частния собственик. За основна ценност се приема свободата, но схващана като свобода стопанска, промишлена.
Между двете столетия (19 - 20 в.) либерализмът търпи сериозни корекции. Опонират му различни социални (социалистически, социализаторски, солидаристични и др.) течения. Без да говорят изрично за "гражданско общество", те обосновават активната намеса на държавата в икономическия и стопанския живот, в социалната сфера.
Темата за гражданското общество се съживява през втората половина на нашия век: в развитите капиталистически страни в контекста на темата намира израз недоволството от прекаленото разрастване на държавната бюрокрация, от разширяването на държавната намеса в различни сфери на обществения живот; в тоталитарните социалистически страни като реакция на пълното одържавяване на икономическия, обществения и духовния живот, като повик за освобождаване на обществото и неговите членове от етатичния Левиатан на комунистическата партия и държава практически слети в своите високи етажи.
Възгледите за гражданското общество са се променяли в историята. По-важно е да се очертае съвременното схващане, което е повече или по-малко общоприето и което не трябва да се търси само в съчиненията на Маркс и Енгелс, както бяхме приучени по-рано. Всъщност нито Маркс, нито Енгелс не са обосновали еднозначно понятие за гражданско общество.
Гражданското общество, казано в едри линии, е неполитическата, невластовата, "цивилната" част на обществото. То е определен тип човешка общност, чиито характерни черти (или елементи) са свободните граждани, свободната частна собственост с нейните субекти, пазарът, социален и идеен плурализъм, оптимално дозирана намеса (респ. ненамеса) на държавата в неговата сфера, различни медии, зачитани и гарантирани "правила на играта" (юридически и неюридически).
Ако трябва да се каже по-диференцирано (с някои повторения и преплитания), гражданското общество е:
- съвкупността от неполитическите отношения с тяхното ядро икономическите отношения; казано просто, това е частната сфера;
- в структурен план то се състои от (и се самоорганизира, саморегулира чрез):
- пазара, различни организации и корпорации икономически групировки, банки, синдикати, културни сдружения, университети, групи за натиск (лоби) и др.;
- мрежа от повече или по-малко обособени колективни (невластови) образувания; сфера на свободното обществено мнение и публичния контрол върху държавата и нейните поделения.
Няма гражданско общество, без да е признат принципът на формалното равенство на отделните лица.
Няма гражданско общество, щом обществото не е еманципирано от политическата власт, държавата.
Няма гражданско общество и без определено равнище на образование и духовна култура като предпоставка за саморегулиране на междуличностните и междугруповите отношения, за инициативност, пресметливост и цивилизованост на собственика, за съчетаване на частния и общия интерес, за добро функциониране на неполитическите и държавно-властните институции. (Върху това обръща внимание навремето италианският марксист Антонио Грамши.)
Понятието "гражданско общество" от гледище на развитието си е имало, както видяхме това, поливалентен смисъл. Ако изоставим добуржоазното време, у Маркс гражданското общество се разбира като:
- формационно понятие, с което се изразява новоформиралото се буржоазно общество; структурно, стратифициращо понятие (както го описахме токущо); промишлено-търговско общество;
- икономическа база на обществото, над която се издига надстройка от възгледи, идеи и учреждения.
От тази гледна точка понятието "гражданско общество" има различни гносеологически роли:
- качествена - да очертае степента на зрелост, на развитост на дадено общество;
- функционална - да очертае възможността за самостойно проявление на обществото във взаимодействието му с политическите, държавно-властовите структури;
- структурна - да спомогне за очертаване компонентите на неполитическата сфера на обществения живот.
След всичко казано е, вярвам, ясно, че понятията "общество" и "гражданско общество" в съвременното познание не съвпадат. Гражданското общество е само определен етап на зрелост, на завършеност на обществото изобщо когато обществото се е секуларизирало (освободило се е от традицията, от догмите на божественото, заживяло е с ежедневните си грижи, проблеми, интереси), структурирало и плурализирало се е, освободило се е от всепроникващата намеса на политиката, собствеността функционира по законите си, когато най-сетне то разполага с механизми да подчини на волята и интересите си политическата власт.
Става ясно още, че буржоазното общество не изчерпва гражданското общество, а е само негов първи етап. Гражданското общество преминава различни етапи, формира се постепенно. Отделни негови елементи възникват още в Античния свят, където се зараждат първите форми на стоково-паричните отношения с присъщото им частно право.
Първи етап (16 - 17 в.). Формират се икономическите, политическите и духовните предпоставки на гражданското общество. Развива се промишлеността и търговията, специализира се производството. Задълбочава се разделението на труда, развиват се стоково-паричните отношения. Появяват се централизирани национални държави с признаци на съвременната държавност (суверенитет, държавна хазна, професионален управленски апарат и пр.). Налице е бурно развитие на изкуството и културата, утвърждаване на протестантска буржоазна етика (за нейната роля после ще пише Макс Вебер), класическата теория за естественото право обосновава идеала за гражданското общество в различните му ипостаси - икономически (частната собственост), права на човека, обществен договор и държавни власти и др. Главно събитие е Английската буржоазна революция (1640 г.), от която се брои и началото на новото време.
Втори етап (около края на 17 края на 19 в.). По това време в най-развитите страни се изгражда гражданско общество във вид на първоначален капитализъм, основан върху частното предприемачество.
На този период на гражданското общество съответства и т.нар. съвременна представителна държава, която се отличава вече същностно от кастовите и съсловните държави на Древния свят и Средновековието. A именно:
1. Държавата е суверенна, не зависи от друга власт върху територията на страната.
2. Държавата излиза от името на цялото население, или поне претендира открито да е негов официален представител, формално юридически тя се обособява от различните съсловия, класи и пр.
3. Появяват се и започват да функционират представителните учреждения от парламентарен тип.
4. Формира се професионален управленски апарат, йерархически организирана система на управление със строго определени функции на отделните й елементи.
5. Събират се данъци, но със съгласие на представителните органи.
6. Признава се юридическото равенство на всички граждани (или поданици) (без да са изключени различни цензове) и се обявяват формални гаранции за правата и свободите им.
Правата и свободите започват да се схващат като елемент и сфера не толкова на държавата, колкото на гражданското общество.
Господстваща икономическа и политическа идеология през този период е либерализмът: ненамеса на държавата в частноправните отношения; "правова държава" в смисъл на "държава на законността", която осъществява само защитни функции ("нощен пазач"), свобода на договорите и свободна конкуренция, неутралитет на държавата спрямо отношенията между наемните работници и капиталистите.
Хегел вижда противоречията на буржоазното гражданско общество, това, че даже при прекомерното си богатство, то не е в състояние да се бори с прекомерната бедност и с възникването на тълпата (пауперизирана и лумпенизирана част от населението). На това основание Маркс изгражда и критиката си по отношение на това общество и му произнася присъдата си, която обаче исторически не се оказва точна.
През втория етап (особено през втората му половина) продължава оформянето и усъвършенстването на представителната държава. Първо,разширява се и се засилва контролът на представителните и съдебните учреждения върху изпълнителната власт. Второ, разширява се кръгът на лицата, притежаващи избирателни и други политически права. Трето, възниква и се усилва зависимостта на представителните учреждения от различните политически партии, движения и организации, включително и претендиращи да изразяват и защитават интересите на работниците и на други социално слаби членове на обществото.
Трети етап (края на 19 - 20 в.). Водещото място преминава от частните предприемачи и търговци към индустриалните, търговските и финансовите обединения. Укрепват организираните професионални съюзи, работническата класа е вече внушителна сила. Изграждат се мощни сдружения на служителите, на лицата със свободни професии, на интелектуалците, студентите, младежта.
Представителната държава мени облика и функционирането си. Между държавата и представителните учреждения, от една страна, и населението, от друга, се разполагат като опосредяващи трансмисии различни обществени структури, изразяващи определени социални интереси
Държавата засилва намесата си в стопанския живот, разширява се регулиращата й роля в икономиката и културата. Съответно се развива социалното законодателство, разширява се сферата на публичното право. Изменя се смисълът на понятието "правова държава" (вж. разд. V). Огромно развитие получават т.нар. медии.
Съвременното гражданско общество (особено в края на 20 и началото на 21 в.) трудно може да се нарече буржоазно. Трудно може да се говори за класи в онзи смисъл, в който говореше Маркс, и с оглед на които класи той вещаеше бъдещото развитие. Промишленото общество се научи да регулира и тушира губителните си икономически кризи. Държавата показа, че може да слага прегради пред разрушителния егоизъм на частните собственици, че в текущата си политика тя отчита в известна степен интересите на широки слоеве от населението. Съвременното гражданско общество (в развитите западни страни!) е достатъчно независимо от държавата и има достатъчно сили да я застави да му служи.
Какво е това общество - "посткапиталистическо", "постмодерно", "постиндустриално"? Не се наемам да отговарям. Важното е да констатираме, че класическото буржоазно гражданско общество, което изследваше Хегел, и което анализираше с критически патос Маркс, не се срути, а просто премина в нова фаза, оказа се само етап (начален, сравнително зрял етап) на гражданското общество, което веднъж възникнало, е поело своя път и има своето бъдеще.
Къде сме обаче ние в този процес, в това бъдеще?! След като преди повече от един век, когато в Европа и Америка имаше сравнително развито гражданско общество, ние се измъкнахме от полуфеодалните окови на едно традиционно - негражданско - общество? И след като едва изминали едно полустолетие - изпълнено повече с катастрофи и смутове, - през което се появиха кълнове на гражданско общество, потънахме в друго полустолетие, в което обществото бе политизирано, одържавено и деструктурирано? Можем ли ние, след като не сме извървели истински първия етап на гражданското общество, да се включим направо в третия му етап, а може би и в най-новия му етап - етапът на 21 в.? Трудно се наваксва изгубеното историческо време... Субективно не искам да бъда песимист. Но се боя, че историята е безпощадна и безчувствена. Само отчаяно историческо свръхусилие на народа може да го спаси. Без що-годе развито национално гражданско общество съдбата ни в рамките на съвременните интеграционни процеси може да бъде само една - да бъдем погълнати от гражданските общества, към които се стремим като към спасителна звезда.
Теоретиците на гражданското общество, и най-вече Хегел, не противопоставят гражданското общество и държавата. Те ги приемат като две страни на едно диалектично цяло. Гражданското общество е съдържанието, държавата - формата. Но това цяло (по Хегел) е действително, да кажем истинско, когато двете му страни не са смесени, размити една в друга, а са относително автономни.
Гражданското общество е полето на частния интерес. Тук индивидът собственик, член на семейството, мислещо и вярващо същество и пр., необезпокоявано от политическата (държавно-властна) опека, може да разгърне способностите си, творческите си инициативи, да преследва целите, които има като личност, различна от другите. В тази си активност той по необходимост се оказва свързан с другите индивиди - това са отношенията на производство и обмяна, както и духовни връзки. Върху тази основа и в рамките на тези основополагащи жизнени отношения се образуват множество формални и неформални групи социален плурализъм, който опосредява и изразява различните прояви на човешката свобода. Социален плурализъм, функциониращ предимно въз основа на принципа на доброволността.
Докато в гражданското общество се реализират частни и частногрупови интереси и цели, в държавата се реализират общите интереси на всички индивиди, интересите на гражданското общество като цяло. От тази позиция държавата може да се разглежда като проява на самото гражданско общество, втори негов ипостас. Но докато в гражданското общество отношенията са предимно хоризонтални, в държавата те са предимно вертикални, властови. Държавата е съвкупност от властови институции.
В гражданското общество има неформални обединения, в държавата те не са възможни, отношенията в нея и структурите й са формализирани (чрез правото). В гражданското общество съществуват формални обединения, но изградени доброволно. В държавата принципът на доброволността е възможен и съществува, но в рамките и върху основата на властните отношения.
Гражданското общество е възможно като деполитизирано, недържавно общество (недържавно в тесния смисъл на понятието за гражданското общество, а не за общество изобщо!). (Плуралистичността на гражданското общество в никой случай не трябва да се разбира като политическа плуралистичност, още повече като политизираност.) Ако собствеността, стопанският живот, търговията, ако междуличностните, груповите, духовните отношения са пропити (наблюдавани, регламентирани) от политическия и държавно-властния фактор, тогава няма гражданско общество. Има общество, но то не е гражданско в смисъла, който сме възприели. Такива общества са известни на историята това са поначало добуржоазните общества (феодалът е собственик, властник, съдия едновременно!), това са обществата, принадлежащи към т.нар. азиатски начин на производство (затворено стопанство, липса на частна собственост собствеността е на цялото, на държавата; строга система на контрол върху производството; кастова йерархична обществена структура и др.). Впрочем такъв отрицател на частната собственост като Маркс, който търси противоречията на буржоазното гражданско общество в частнособственическите отношения, изпява една осанна на частната собственост, когато изучава обществата на азиатския начин на производство: застой в икономиката и политиката, консервиране на формите на управление, изгубване на историческата перспектива, ниско жизнено равнище, крайно ограничено възприемане от хората на реалната действителност такава е според Маркс цената на отсъствието в тези общества на частна собственост върху земята.
Интерес във връзка с това представляват някои разсъждения на Грамши, който отбелязва, че на Изток държавата беше всичко и гражданското общество се намираше в първично, аморфно състояние. На Запад между държавата и гражданското общество взаимоотношенията са били уредени (има се предвид Новото време) и ако държавата започнеше да се дестабилизира, на преден план излизаше здравата структура на гражданското общество. Поради това революционният процес в Западна Европа (Грамши теоретизира между двете световни войни) може да бъде само във формата на "позиционна война", а на Изток, специално в Русия във формата на "маневрена война". Тези мисли на италианския марксист трябва да помогнат за обяснението и на формиралите се тоталитарни общества в Русия и в Източна Европа.
Държавата е всеобща обществена форма, но тя, бидейки относително самостоятелна, може да се откъсне от обществото, да се отчужди от него и от неговите съставки, дори да се "възкачи" върху него и в определена степен да го погълне. Историята, както споменахме вече, познава такива състояния. Историческият прогрес се е състоял именно в разграничаването на двете страни на цялото, в тяхното относително автономизиране като път за оптималното им рационално функциониране и за гарантиране на свободата на личността. Ето защо големият въпрос, който са искали да разрешат различните философски направления, както и обществената практика, е бил за границите, които "разделят" (условно!) гражданско общество и държава, за границите, до които държавата може да се намесва в обществените дела в името на общия интерес (!), без да изпадне в етатизъм и още по страшно в тоталитаризъм.
Според Хегел държавата като висша форма на социалност определя гражданското общество. Това е стара идеалистическа традиция, която води началото си от древността (примат на формата над съдържанието, държавата като цел на индивида и семейството) и която продължава и след Хегел. За Маркс, обратно, гражданското общество (жизнените материални отношения, икономическата база) определя държавата и нейните функции като политическа надстройка. Ние бяхме усвоили това марксистко положение като догма. Трябва да се коригираме, като изоставим антиподното мислене. Слабостта на догмата беше в това, че тя представляваше проста инверсия на Хегеловата теза. Хегел: държавата е определящата. Маркс: не, обратно - гражданското общество е определящо...
Новите изследвания, включително и неомарксистки, стигат до извода, че отношенията между икономическа база и политическа надстройка са много по-сложни и не могат да бъдат сведени до еднозначно схващане на първичността на базата и вторичността на политическата и правната надстройка. Примерите, които разколебават догмата, са много, но изброяването им сега не е възможно. При това справедливостта изисква да се отбележи, че Маркс и особено Енгелс в последните години на живота си отчитаха този недостатък на теорията и подчертаваха сложността на историческия процес.
Гражданското общество в развитите си форми предполага прилагане на принципите на демокрацията в него самото и в държавата. Липсата на демокрация в сферата на държавата влияе негативно и върху гражданското общество, и върху личната сфера на отделните индивиди. Демократичните принципи трябва да се приложат върху всички страни на триъгълника "гражданско общество - личност - държава".
Изграденото гражданско общество предполага и рационално изградена суверенна държава. Съвременната държава може да бъде мислена само като организирана чрез правото и действаща чрез правото. Ако е слята с обществото (държавната собственост като господстваща, стопанският живот - изцяло в ръцете на държавата, обществените образувания - изкуствени, тъй като са казионни, духовният живот - държавно дирижиран и т.н.), държавата на практика е несуверенна, нейните граници не са точно определени, понеже държавни функции упражняват и други социални структури, които дори без всякаква правна опора направляват формално признатите държавни звена. В такива условия за законност и правов ред от гледище на потребностите на съвременното гражданско общество не може да се говори. В такива условия държавната власт може да е силна с авторитарните си и диктаторските си изяви, но е слаба с управленските си възможности.
Когато се разглежда отношението гражданско общество държава, се поставя на вниманието ни един голям въпрос на политическата теория за легитимността на държавната власт. И тъй като изложението набъбва, формулирам само въпросите: Що е легитимност на държавната власт?
Кои са формите за легитимиране (легитимизиране) на държавната власт?
С две думи казано, легитимността не може да се опира само върху закона. Това, първо. Второ, в условията на развито гражданско общество властта не може да търси легитимността си в традицията на миналото, в харизматичността (включително и в идеологизацията, в свещеното, изразено с думата "култ"), в патерналистичните лозунги и др. под. Тя може да я търси само в рационалното прилагане на демократичните процедури, в признаването на върховенството на принципа за правата и свободите на личността (той предполага и правата на малцинството) и частично в специални случаи в принципа на професионализма и компетентността. Накратко: на свободното гражданско общество съответства като легитимна правовата държавна власт.
Развитото гражданско общество, веднъж формирало се, "улегнало", не понася революционните преобразования и революционните политически методи. То си служи с рационалното реформиране, а реформата - това е законът.
Правата и свободите са съединителното звено между гражданското общество и държавата. С единия си крак, ако може така да се каже (в битието си на права на човека), те са преимуществено в гражданското общество, с другия (в битието си на права на гражданите) в сферата на държавата
Не мога да не отбележа поне две принципни постановки в Конституцията на Република България от 1991 г.:
първата - правата на личността (по мое мнение понятието обхваща и правата на човека, и правата на гражданина) са издигнати във "върховен принцип" (преамбюл). Не висш, а върховен! Това ще рече, че те са фундаментът на правовата държава и легитимиращият фактор на властта в Републиката;
втората - правата на личността са разположени в системна нормативна връзка с конституционните понятия за (а) правовата държава, (б) свободното развитие на човека и (в) свободното развитие на гражданското общество (чл. 4).
Споменатият вече триъгълник "гражданско общество личност държава" е изразен по оригинален начин в българската Конституция. Мисля, че засега това е единствената конституция, в която изрично е записано понятието "гражданско общество".
Европейският съюз е пример за подобие на едно международно гражданско общество в началните му състояния и фази на развитие. Именно в него се прави опит да се реализират (да се даде път за реализиране на) класически елементи на гражданското общество свободен (единен) пазар, свободно движение на стоки, услуги, пари и хора върху териториите на много държави. Но това е вече и своя територия на общността. И в съответствие с логиката на гражданското общество изобщо се формира и корелативната му политико-държавна (наддържавна!) структура. Появяват се и юридическите уредби, върху основата на които да съществува и функционира това своего рода общество с неговите членове: правото на Европейския съюз нито международно, нито вътрешно-държавно. Гражданите на държавите-членки на Европейския съюз придобиват и самостоятелен статус на граждани на Съюза. Пред науката е нова реалност икономическа, политическа и културна общност, на която съответства наддържавна (квазифедерална) държавна и правна организация.
1. Теорията за гражданското общество има съществени етични елементи (вж. книгата на Адам Селигман). Гражданското общество може да се разглежда не само като социологически факт в тесния (социалноструктурен, организационен, инструментален) смисъл на думата, но и като сфера на ценности, цели и идеали. От тази гледна точка и самата идея за гражданското общество се очертава като нормативно понятие, като морално дължимо (следване на определени императиви в интерес на личното и общественото благо).
Етичният подход към проблемите на гражданското общество е повече англо-американска традиция, за разлика от европейската континентална традиция, при която се набляга върху дихотомията "гражданско общество държава" и се търсят противоречията на гражданското общество, а държавата се разглежда като инструмент за тяхното снемане. Това е типично за Хегел, но в един по-друг аспект се отнася и за Маркс, който вижда в държавно-политическата власт на работническата класа средство (на първо време) за преодоляване на антагонизмите на гражданското общество.
В рамките на етичната концепция са били подчертавани значението и ценността на автономния човешки индивид оттук и либералната идея за гражданското общество, а също тъй и идеите за естествените (наддържавните) права на човека, за моралната солидарност между хората, за моралните чувства, които обединяват индивидите, и пр. Към тази концепция може да се отнесат и философските построения на Кант (неговият морален принцип за индивида не като средство, а като цел). Всичко това означава връзките и отношенията между хората да се разглеждат не в прост инструментален план като производни от пазарните отношения, а като основани върху нравствени ценности (индивидуални и обществени). И днес "общественото пространство" (по Юрген Хабермас) някои схващат като ценностно пространство.
който ни препраща към държавата, към отношението гражданско общество