ВЕЧНИЯ ЗАКОН

Научи се как да бъдеш пасивен. Придържай се към първичността на Покоя. Да се върнеш към корена - това е Покоят. Смъртта е съдба. Това трябва да е така, защото тя е първопричината - ти идваш от смъртта и отиваш в смъртта. Животът е просто миг между две небитиета, просто полет на птица между две състояния на небитие.
Ако смъртта е съдба, каквато тя е, тогава целият живот се превръща в подготовка, в обучение за нея - дисциплина за това как да умреш правилно, как да умреш тотално и напълно. Същината на живота се състои в това да се научиш как да умреш, но някак си сред човечеството е проникнала погрешна представа за смъртта, представата, че смъртта е враг. Това е основата на всички погрешни представи и това е в основата на отклоняването на човечеството от вечния закон, от Дао. Как се е случило това? Това трябва да бъде разбрано.
Човек е схванал смъртта като враг на живота, като че ли смъртта е тук, за да разруши живота, като че ли смъртта е против живота. Ако това е представата, тогава, разбира се, ти трябва да се бориш със смъртта и животът се превръща в усилие да надживееш смъртта. Тогава ти се бориш със своето собствено начало, ти се бориш със своята съдба, ти се бориш с нещо, което ще се случи. Цялата борба е абсурдна, защото смъртта не може да бъде избегната.
Ако тя беше нещо извън теб, тя би могла да бъде избегната, но тя е вътре в теб. Ти я носиш от самия момент на своето раждане. В действителност ти започваш да умираш в същия момент, когато започваш да дишаш. Не е правилно да се казва, че смъртта идва накрая, тя винаги е била с теб, още от самото начало. Тя е част от теб, тя е твоят най-съкровен център, тя израства с теб и един ден идва до своя апогей, един ден тя разцъфва. Денят на смъртта не е денят, в .който смъртта идва; това е разцъфването. Смъртта е израствала в теб през цялото това време, сега тя е достигнала своята кулминационна точка; и когато смъртта достигне веднъж своята кулминация, ти изчезваш обратно в първоизточника.
Но човек е възприел погрешно отношение и това погрешно отношение създава усилие, борба, насилие. Човек, който мисли, че смъртта е против живота, никога не може да бъде неагресивен. Това е невъзможно. Човек, който мисли, че смъртта е враг, никога не може да бъде спокоен, да бъде у дома си. Това е невъзможно. Как можеш да бъдеш спокоен, когато врагът те очаква всеки миг? Той ще се хвърли върху теб и ще те унищожи. Как можеш да не бъдеш напрегнат, когато смъртта чака точно на ъгъла и сянката й винаги те преследва? Това може да се случи всеки момент. Как можеш да си спокоен, когато смъртта е тук? Как можеш да се отпуснеш? Врагът няма да ти позволи да се отпуснеш.
Оттук идва и напрежението, безпокойството, страда­нието на човечеството. Колкото повече се бориш със смъртта, толкова повече ще те измъчва безпокойство и го непременно ще те измъчва. Това е естествена последица. Ако се бориш със смъртта, ти знаеш, че ще бъдеш победен. Как можеш да бъдеш щастлив с живот, който ще завърши с поражение? Ти знаеш, че каквото и усилие да правиш, нищо не ще успее срещу смъртта. Дълбоко в себе си ти си сигурен само за едно нещо и то е смъртта. В живота всичко друго е несигурно, само смъртта е сигурна. Има само една сигурност и в тази сигурност ти имаш враг. Борейки се със сигурността и разчитайки на несигурни неща, как можеш да бъдеш спокоен? Как можеш да бъдеш отпуснат, спокоен, центриран? Невъзможно.
Хората идват при мен и казват, че искат да бъдат в покой, че искат да се чувстват като у дома си в света, че искат да бъдат тихи, че се нуждаят от някаква форма на релаксация. Но аз поглеждам в очите им и страхът от смъртта е там. Може би те просто се опитват да бъдат отпуснати, за да се борят със смъртта по-лесно; може би те се опитват да намерят отдих, така че да могат да станат по-силни срещу смъртта. Но ако смъртта е тук, как можеш да бъдеш отпуснат, безмълвен, в мир, да си бъдеш у дома? Ако смъртта е врагът, тогава всъщност целият живот се превръща в твой враг. Тогава всеки миг, навсякъде се спуска сянката. Тогава всеки момент смъртта отеква отвсякъде. Целият живот става враждебен и ти започваш да се бориш. Цялата идея на западния начин на мислене е да се бориш, за да оцелееш. Те казват: "Оцеляване на най-приспосо­бените", "Животът е борба". А защо той е борба? Той е борба, защото смъртта се схваща като противоположност. Когато веднъж разбереш, че смъртта не е противоположност на живота, а част от него, съществена част от него, която никога не може да бъде отделена от него - когато веднъж приемеш смъртта за свой приятел, тогава изведнъж ще настъпи трансформацията. Ти.си преобразен, твоят мироглед е придобил ново качество. Сега няма борба, няма война, ти не се бориш с никого, сега можеш да се отпуснеш, сега можеш да бъдеш у дома си. Когато смъртта се е превърнала в приятел, само тогава животът също става приятел. Това може да изглежда парадоксално, но е вярно. Само външно изглежда така. Ако смъртта е враг, тогава дълбоко в себе си животът също е враг, защото животът води към смъртта.
Всеки начин на живот води към смърт - животът на бедния човек, животът на богаташа, животът на успеха и този на провала, животът на умния и този на невежия, животът на грешника и този на светеца. Всички начини на живот, каквито и да са различията помежду им, водят до смърт. Как можеш да бъдеш влюбен в живота, ако си против смъртта? Тогава твоята любов не е нищо друго освен притежание, твоята любов не е нищо друго освен вкопчване. Ти се вкопчваш в живота срещу смъртта, но ти можеш да разбереш, че самият този живот представлява ежедневно приближаване към смъртта. Така че ти си обречен, всичките ти усилия са обречени. И тогава се появява безпокойството, целият започваш да трепериш. Ти живееш, треперейки, и тогава ставаш агресивен и обезумяваш. Хората трупат богатства за сметка на своето собствено същество. Накрая един ден те осъзнават, че са загубили самите себе си и че са придобили безполезни неща. Цената е била твърде висока, но времето е отминало.
Ако ти осъзнаваш времето, ти ще се побъркваш по трупането на неща, ти ще трансформираш цялата енергия на живота си в неща. Човек, който съзнава цялото, ще се наслаждава на този момент толкова, колкото може. Той ще плава с течението. Той няма да се тревожи за утрешния ден, защото знае, че утре никога не идва. Той знае дълбоко, че в края на краищата само едно-единствено нещо трябва да бъде постигнато - това е твоята собствена същност.
Живей, и живей толкова цялостно, че да влезеш в контакт със себе си... И няма друг начин да влезеш в контакт със себе си. Колкото по-цялостно живееш, толкова по-дълбоко ще опознаваш себе си - и във взаимоотношенията с другите, и в това да бъдеш сам. Колкото по-дълбоко навлезеш във взаимоотношенията, в любовта, толкова повече ще знаеш. Любовта се превръща в огледало. А този, който никога не е обичал, не може да бъде сам, той може най-много да бъде самотен. Съзнанието съзнава, че накрая ще дойде смъртта. Ако съзнанието се превърне в съзнаване на смъртта, тогава идва страхът. Този страх поражда непрестанно бягство вътре в теб самия. Тогава ти бягаш от живота; където и да има живот, ти бягаш, защото където има живот, там винаги се появява лек намек, проблясък на смъртта. Хората, които се страхуват твърде много от смъртта, никога не се влюбват в друг човек, те се влюбват в неща - нещата никога не умират, защото те никога не са живели.
Ти можеш да притежаваш неща завинаги и нещо повече - те са заменими. Ако една кола се изхаби, ти можеш да я замениш с друга кола от абсолютно същия модел. Но ти не можеш да замениш човек - ако твоята съпруга умре, тя умира завинаги. Ти можеш да имаш друга съпруга, но никоя друга жена никога не ще я замени - за добро или за зло, никоя друга жена няма да може да бъде същата жена. Ако твоето дете умре, ти можеш да си осиновиш друго, но качеството на взаимоотношенията ти с никое осиновено дете няма да бъде същото както с твоето собствено. Раната остава, тя не може да бъде излекувана. Хората, които изпитват твърде голям страх от смъртта, започват да се страхуват и от живота. Човек, който се страхува от смъртта, ще се страхува и от живота, ще се страхува и от любовта, защото любовта е цвете - любовта не е рупия. Човек, който се бои от живота, може да се ожени, но никога не ще се влюби. Бракът е като рупия, любовта е като роза. Тя е тук, може и да не бъде тук, ти не можеш да бъдеш сигурен за нея, тя не притежава законна безсмъртност. Бракът е нещо, в което можеш да се вкопчиш, зад него стои брачното свидетелство, съдът. Зад него стои силата на полицията и президента и те всички ще дойдат, ако нещо не върви, както трябва.
Но при любовта... Съществува и силата на розите, но розите не са полицаи, те не са президенти, те не могат да защитават.
Любовта идва и си отива, бракът просто идва. Той е мъртво явление, той е институция. Просто не е за вярване, че хората обичат да живеят в институции. Изплашени, изплашени от смъртта, те убиват всички възможности за смърт, които могат да дойдат отвсякъде. Те създават илюзия около себе си, илюзия, че всичко ще остане така, както си е. Всичко е сигурно и безопасно. Скрити зад тази сигурност, те чувстват известна увереност, но това е безсмислено, глупаво. Нищо не може да ги спаси; смъртта ще дойде, ще потропа на вратата и те ще умрат.
Осъзнаването може да има две гледни точки. Едната е да се страхуваш от живота, защото чрез живота идва смъртта. Другата е да обичаш живота толкова дълбоко, че да започнеш да обичаш и смъртта, защото тя е най-дълбоката сърцевина на живота. Първото отношение произлиза от мисленето, второто - от медитацията. Първото идва от твърде много мисли, второто от изпразяен от мисли ум, от липсата на ум. Осъзнаването може да бъде сведено до мисли; мислите могат да се разтворят отново в осъзнаване.
Просто си помисли за една река през студена зима. Когато ледовете започнат да се появяват, някои части от водата са вече замръзнали. Тогава става още по-студено, температурата пада под нулата и цялата река замръзва. Сега няма движение, няма течение. Съзнанието е река, поток -когато има много мисли, потокът е замръзнал. Ако има толкова много мисли, толкова много "мисъл - прегради", тогава няма никаква възможност за потока да тече. Тогава реката е изцяло замръзнала. Ти вече си мъртъв.
Но ако реката тече, ако ти разтопиш ледовете, ако разтопиш всичко, което е замръзнало, всички мисли... Ето за какво служи медитацията - за размразяването на всички мисли. Те могат да се превърнат отново в съзнание. Тогава реката тече, тогава реката се движи и тя - жива, трептяща, танцуваща, пътува към морето. Защо хората искат да са замръзнали? Защото замръзналата река не може да тече към морето. Морето означава смърт. Реката ще изчезне, ще изчезне завинаги, ще стане едно цяло с безкрайността, тя повече няма да бъде индивидуалност. Тя не ще има свое собствено име: тогава Ганг няма да бъде Ганг, Волга няма да бъде Волга. Те изчезват в неизвестното.
Ако умът се страхува, той се превръща във вихър от мисли. Ако ти си твърде много човек на мисълта, който непрекъснато мисли от сутрин до вечер, от вечер до сутрин, през деня - мисли и мисли и пак мисли, през нощта - сънища и сънища и пак сънища, тогава твоята река е замръзнала. Това също е част от страха: твоята река е толкова замръзнала, че ти не можеш да се движиш, така че океанът остава много далеч. Ако се движиш, ти ще стигнеш океана.
Медитацията е опит да бъдеш размразен. Малко по малко мислите се топят като сняг, всичко започва да тече отново и умът става като поток. Сега нищо не го спира, невъзпрепятстван той пътува към морето.
Ако съзнанието стане медитативно, тогава ти приемаш смъртта, тогава смъртта не е нещо отделно от теб; тя - това си ти. Тогава ти приемаш смъртта като почивка; тогава ти приемаш смъртта като последен покой; тогава ти приемаш смъртта като оттегляне. Ти се оттегляш. През целия ден ти си работил здраво, вечерта се прибираш в къщи и лягаш да спиш, ти се оттегляш. Животът е като деня, смъртта е като нощта. Ти отново ще дойдеш, много сутрини отново ще дойдат, ти ще бъдеш тук отново и отново, и отново в различни форми, докато не настъпи абсолютната смърт. Тази абсолютна смърт е за онези, които са останали абсолютно без мисли. Тя е за онези, които абсолютно са разбрали, че смъртта и животът са двете страни на една и съща монета, които сега вече не се боят от смъртта - в които няма абсолютно никакъв страх - и които сега вече не са привързани към живота.
Така че има два етапа на окончателното изчезване. Първият е да не се боиш от смъртта. И когато веднъж вече не се страхуваш от смъртта, следващата стъпка е да си лишен от всякаква силна страст за живот. Тогава ти отиваш отвъд.
Лаодзъ казва, че това е вечният закон - да го опознаеш означава да си просветлен, да не го познаеш означава да предизвикваш съдбата.
Животът е кръг. Когато животът е кръг, ти знаеш, че смъртта е покой: тя се връща към същата точка, оттегля се обратно към майката Земя, оттегля се към универсалното съзнание, връща се обратно към същия извор, от който и ти си дошъл. Тогава няма борба срещу смъртта, няма конфликт, ти просто приемаш. Приемането се превръща в твой живот и посредством приемането идва доволството.
Да се върнеш към корена - това е Покоят; Това се нарича завръщане към своята Съдба. Да се върнеш към своята Съдба означава
да откриеш Вечния Закон.
Това е Вечният Закон - кръгът.
Да познаеш Вечния Закон е Просветление. И когато веднъж познаеш Закона, ти не се бориш с него, защото всяка борба е безполезна/безплодна. Ти просто го приемаш и живееш с него. Мъдрият човек се движи съобразно със Закона, глупакът върви срещу него. Никой няма да те накаже. Ако вървиш срещу Закона, ти си наказан от самата ти постъпка.
Това е все едно да се опитваш да преминеш през стена -ще си удариш главата. Това не означава, че Бог стои там и заповядва на стената да удари главата ти! Глупости! Няма нужда от никакъв Бог - ако вървиш срещу Закона, ти страдаш. Така че ако страдаш, знай добре, че ти вървиш против Закона. Ако се чувстваш щастлив, знай добре, че някак си, независимо дали знаеш или не, ти се движиш съобразно със Закона.
Опитай се да откриеш моментите на блаженство и моментите на страдание в живота си. Анализирай ги и ще откриеш, че когато и да си бил щастлив и блажен, това е било, защото си следвал Закона; а когато и да си страдал, това е било, защото си вървял против него.
Да познаеш Вечния Закон е Просветление. А да не познаеш Вечния Закон означава да предизвикваш съдбата.
Никой друг не е отговорен - само ти и ти самият. Ако страдаш - причината си ти; ако се чувстваш блажен -причината си ти. Ти си твоят ад и твоят рай едновременно.

Може ли егото да извърши самоубийство?

Не, защото не съществува. Може ли сянката да извърши самоубийство? Сянката не може да се самоубие, защото сянката не съществува. Ако ти се самоубиеш, ако ти си отрежеш главата, тогава сянка­та ще е без глава. Тя просто те следва. Егото е само една сянка, то не може да се самоубие. Ако ти си отрежеш глава­та, егото се самоубива - не че то се е самоубило, така става. Когато умът спре, не същест­вува его, когато умът не функционира, не съществува его. Когато умът работи, егото съществува; ако умът работи прекалено много, егото е представено в твърде голяма сте­пен. Затова ще видиш: хората, които прекалено много ра­ботят с главата, са по-егоистични от всеки друг.
Не се бори директно с егото. Ако го правиш, ще пре­търпиш поражение, защото никой не може направо да се бори със сянката си. Ако трябва да правиш нещо със своята сянка, трябва да направиш нещо със себе си. Нещо не е на­ред, погрешно разбиране. Вътре в себе си ти си небитие -разбери колкото се може повече вътрешната си празнота, пустотата и един ден ще откриеш, че егото те е напуснало. Всъщност, ще разбереш, че то никога не е съществувало, имал си погрешно разбиране, живял си в илюзия. Това е било мираж. То не .е било тук, само е изглеждало, че е тук; то не е реалност, било е сън - всъщност, един кошмар

Бъди уравнове­сен

Когато казвам: "Бъди уравнове­сен", нямам предвид да превърнеш равновесието в някакъв статичен феномен на своя живот. То не може да е статично, ти непрекъснато трябва да го поддържаш, движейки се на­ляво и надясно. При това движение понякога ще премина­ваш през една вътрешна точка на своето същество и вне­запно ще се окажеш по средата. И внезапно става една имплозия - не експлозия. Имплозия. Нещо вътре в теб имплодира; изведнъж ти вече не си същият. Когато преминаваш през средното положение вътре в теб, ти вече не си същият - ставаш много по-жизнен, много по-невинен, много по-чист и свят. В този момент за теб не съществува тъмнина, не съществува грях, не съществува вина. Ти си божествен, ти си Бог, когато успееш да откриеш това равновесие. Но ти не можеш да го откриеш веднъж и завинаги - не. Ти не могеш да го задържиш завинаги. Живо­тът е постоянно балансиране, непрекъснатост, последова­телност. Не можеш да го превърнеш в стока, която веднъж купуваш и тя вече се намира в твоята къща. Не. Ако не осъзнаваш, все отново и отново ще го изпускаш.