Либерален Политически Съюз на Гражданите за Свободна България

Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски,
да разпределяш работата и да даваш заповеди.
Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море.
Ако искаш да направиш живота на хората по-добър, не им казвай как това ще стане, а им дай свобода и те сами ще го постигнат.
От хилядолетия човек се бори за свобода и още не я е получил, още хилядолетия ще се бори и пак няма да я постигне. Свободата е нещо,към което човечеството ще се стреми, докато съществува.
Какво представлява свободата?
Осъзната необходимост и докато човек не го осъзнае , никой не може да бъде свободен. Свободата е основна идея в изграждането на живота където и да било, защото свободата е основната природа на човека. Всички системи, които накърняват, ограничават, потъпкват свободата или извършват посегателства върху нея по какъвто и да било начин, са системи, които работят срещу самия живот.
Що е свобода? Свободата е Физическа, морална и интелектуална.
-Физическата свобода е отсъствие на всякакъв вид материални препятствия. В това физическо значение на понятието свобода хората се наричат свободни тогава, когато техните действия не се задържат от никакви физически, материални препятствия, а се извършват в съгласие с тяхната воля.
-Понятието морална свобода е свързано с понятието физическа свобода. Но е забелязано, че човек, без да среща пречки в материалните обстоятел­ства, се въздържа от постъпки с прости мотиви от рода на заплахи, обещания, опасности и т.н. – постъпки, които в противен случай той вероятно би извършил по указание на волята си. По такъв начин възниква въпросът: може ли да се смята този човек още за свободен? Или наистина един силен противодействуващ мотив може да го спре и точно както и физическото препятствие да направи невъзможна съгласуващата се с първоначалната воля постъпка? Емпиричното понятие свобода изразява следно­то: „аз съм свободен, ако мога да правя това, което искам“ – при което думите „което искам“ вече решават въпроса за свободата.
-Интелектуалната свобода е характерна единственно за човека. Интелектът, или познавателната способност, служи като посредник на мотивите: именно интелекта действуват върху волята, т.е. неговите постъпки са прост резултат на реакция на неговата воля.
Балансът между физическата, моралната и интелектуалната свобода е необходимото условие, за осъзнаването на понятието "свобода". Но за опознаване на свободата като осъзната необходимост, е необходимо човек да се освободи от един от основните си предразсъдъци на социална зависимост и се реализира по отношение на околния свят като "политически свободна личност" Достигането до идеята за политическа свобода е онова достатъчно условие, което превръща Кантовата нравствена норма „Ти можеш, тъй като си длъжен“, в "Длъжен съм, защото съм свободен"
Един еврейски мистик, Зусия, обичал да казва на Бога във всяка своя молитва: "Знам, Господи, че завися от теб, но и ти трябва да знаеш, че зависиш от мен. Знам, че без теб не мога да съществувам, но ми позволи да ти напомня, че без мен и ти не можеш да съществуваш." Пътя към свободата си човек извървява на три етапа: през първия се чувства независим. Мога всичко, само да поискам, не се съобразявам с никого и нищо, аз съм умен, велик, всемогъщ... Всеки от нас може да си остане на този етап докато е жив. Но срещаш човек, който е по умен, признат от околните, изпадаш под негово влияние и неусетно ставаш зависим. Осъзнаваш, че зависиш от слънцето, въздуха, водата... Настъпва страх и паника, чувстваш се несигурен. Това е втория етап, противоположна крайност на независимостта, в която рискуваш да останеш до края на дните си, ако не настъпи прозрението, че всичко е взаимозависимо. Двете ти предишни състояния са дисбаланс, а осъзнаването на взаимозависимостта е хармония, докосвайки се до която се чувстваш свободен.
Когато човек иска, той винаги иска нещо. Какво значи „да искаш нещо“? Това значи, кратко казано: „Аз мога да правя това, което искам.“ Но само ако моята воля и самосъзнание ми го позволят. Самосъзнанието на всеки човек много ясно свидетелствува, че той може да прави това, което иска. А тъй като в качеството си на обекти на неговото искане могат да бъдат мислени и напълно противоположни постъпки, то оттук следва без съмнение, че той може да прави и противоположното, ако иска. Но неразвитият разсъдък го смесва с това, че човек в даден отделен случай може сякаш също и да иска противоположното – и това наричат свобода на волята.
Въпросът за свободата на волята действително е пробният камък, с помощта на който дълбоко мислещите умове може да се различат от повърхностните. Изводът е такъв: всичко, което става, от най-великото до най-малкото, става по необходимост. Всяка постъпка на човека се определя от два фактора: характера на този човек и мотива. Характерът е емпирически познатата, постоянна и неизменна природа на дадена индивидуална воля. Тъй като този характер представ­лява толкова необходим фактор за всяка постъпка, както и мотивът, то с това се обяснява нашето чувство, че деянията ни произхождат от нас самите, или това „аз искам“, което съпровожда всичките ни постъпки и по силата на което всеки трябва да ги признае за свои деяния, чувствувайки се поради това морално отговорен за тях. Всеки човек постъпва в съответствие с това какъв е той, така че неговите постъпки са винаги необходими, определяйки се в даден отделен случай изключително от мотивите. С една дума, човек винаги прави само това, което иска, и го прави все пак по необходимост. Но това значи само, че начинът му на действие е просто разкриване на неговата истинска същност.
Какво всъщност представлява една партия?
Партията е група от единомислещи граждани, които имат за цел налагането на общи политически идеи.
Какво превръща дадена организация в партия?
Една партия трябва да оказва влияние върху формирането на политическата воля на народа. Тя се стреми към всеобщо политическо въздействие. Участието във формирането на политическата воля се характеризира с продължителност, както и с по-голяма сфера на въздействие. Не е достатъчно, когато дадено политическо обединение е дейно само в една ограничена сфера.
Една партия трябва да има волята да участва редовно в политическото представяне на народа. По този начин тя се отличава от съюзите, които не носят политическа отговорност във всички области, или от гражданските инициативи, които оказват определено влияние по отделни проблеми, но не се стремят да заемат политическа власт.Това обаче не трябва да означава, че партията непременно ще спечели мандат в парламента.
Значимостта на дадена организация се определя както от нейния обем, така и от продължителността на нейното съществуване. Организация, която се сформира само заради избори, разполага с толкова малко партиен статус, с колкото разполага група, която се подчинява на организационния апарат на дадено друго обединение.
Партията представлява обединение на граждани. Принципът на индивидуалното членство трябва да осуети евентуалната подчиненост на партията на даден съюз. Броя на членовете не трябва да надвишава определена граница, за да се запазят сериозността на целите и изгледите за успех.
Политическо обединение, което иска да бъде признато за партия, трябва да се представя в обществото. Предпоставките за една политическа партия не се изпълняват, ако е налице страх от публичност и се работи в сянка.
Какви видове партии съществуват?
Разграничаване според обществено-политическите цели:
Националистически партии: Отхвърляйки демократичните правила, те проповядват идеята за националистическото благо, което често се свързва с една мъглява народностна идеология и расистки представи. Причините за "болнавостта на света" се виждат в либерализма и комунизма.
Консервативни партии: Те се стремят към това, да запазят "съхраненото" или съответно да го възстановят. По тези причини те са скептично настроени спрямо новостите и промените, но наблягат на това, че традиционните принципи не могат трайно да се наложат без сериозни реформи.
Либерални партии: Те се основават на правата на свобода на индивида и наблягат на цялостта на правовата държава. Отхвърля се превръщането в обществена собственост на средствата на производство.
Социал-демократически партии: Те се стремят към социална справедливост и почиващ на социално равенство между хората политически строй, и се ангажират предимно с икономически по-слабите.
Комунистически партии: Независимо от (евентуалното отрицателно) мнение на мнозинството сред населението, те се превъплъщават във водещата си политическа роля на "авангард" на обществения напредък и пропагандират диктатурата на пролетариата.
Разграничаване според сферата на политическото влияние:
Народна партия: Тя се опитва да вземе под внимание интересите и потребностите на всички групи сред населението, не обхваща определени слоеве сред населението, а интегрира възможно най-много граждани. Това естествено не означава, че народната партия не поставя акценти в структурата на членовете и избирателите. Идеологическите възгледи играят второстепенна роля за програмата на една народна партия
Партии по интереси: Те са подчинени на интересите на една строго определена (например социална, конфесионална, регионална) група и те нямат претенцията, да са в еднаква степен избираеми от всички групи сред населението. Партийната програма тук е много силно изразена. Един вид партия по интереси представлява и класовата партия.
Разграничаване според отношението спрямо политическата система:
Утвърждаващи системата партии: Те одобряват политическата ситема, в която са дейни. Те насочват усилията си за стабилизиране на политическото устройство, както и за постоянното му усъвършенстване чрез реформи.
Отричащи системата партии: Те не приемат принципите на съответната система. Най-късно след поемането на властта те вече не спазват установените правила. Те или издават забрана за съществуването на другите партии (както направи NSDAP през 1993г.), или ги превръщат в партии-сателити (както практикуваше SED в ГДР).
Разграничаване според функциите в политическата система:
Управленска партия: Това е партията-победител от изборите и до следващите избори определя членовете на правителството. Може да съществуват различни управленски партии, които заедно, като коалиция, представляват управлението.
Опозиционна партия: Това е партията, която е загубила при изборите, и която представлява опозиция в парламента. Разбира се, може да има различни видове опозиционни партии, чиято цел е да препоръчат себе си на избирателя, представяйки алтернативи за следващите избори.
Какви функции изпълняват партиите?
Модерна демокрация без партии, които в много отношения посредничат между гражданите и конституционните органи, е немислима.Какви функции поемат партиите в рамките на политическата система?

Програмна функция: Партиите интегрират различни интереси в една обща представа за политика, в една политическа програма, за която търсят подкрепа и мнозинство.

Представителна функция: Партиите представляват връзката между гражданите и политическата система, те правят възможно успешното политическо участие на отделните граждани и групи.

Легитимна функция: Представлявайки връзката между граждани, обществени групи и политическата система, партиите допринасят за утвърждаването на политическия строй в гражданското съзнание и в обществените сили.

Партиите са тези, които трябва да поддържат "процеса на политическа комуникация" между държавните органи и обществеността, между "народната воля" и "държавната воля", като на дебат не е поставено само това, "дали те принадлежат към обществото или държавата, а само въпроса, в каква степен те могат да бъдат интегрирани и в двете посоки". Както никой друг участник в политическия процес, на партиите е отредена една особена комуникативна функция.
Те поделят задачата за разпространяването на интересите и сформирането на политическата воля със съюзите, гражданските инициативи и социалните движения, както и с медиите, като последните не играят само пасивна посредническа роля, а са много повече в комуникационния процес. Но само за партиите е привична »свойствената двойна роля«, легитимирана чрез избори, не само като другите посреднически органи да доближават »мнения и интереси от народа към държавата, но и да ги насочват навътре в нея, като образуват в конституционните държавни органи общата политическа воля. По този начин те решават пораждащия се във всички плуралистично-репрезентативни демокрации проблем на посредничеството между съществуващите обществени разногласия и държавното единство. Този специфичен правово-конституционен смесен статус от свобода и обвързаност, който определя ранга на партиите като конституционни органи в тяхното разграничаване от държавните органи, трябва да осуетява това, те да се отдалечават твърде много от сферата на институционалната държавност, да загубят своите обществени корени, да спечелят независимост на своето ръководство от членовете и да загубят обратната връзка с общественото разнообразие от мнения и интереси.
Как изглеждат партийните системи?
Обикновено е прието разграничаването между двупартийна и многопартийна партийна системи. Една двупартийна партийна система не означава, че съществуват само две партии; има се предвид, че другите партии не играят никаква, или съвсем малка роля във формирането на правителството или упражняването на опозиция. Дали в дадена държава ще се оформи двупартийна или многопартийна система, зависи от традиционни, институционални, социо-културни и конфесионални дадености. По този начин като цяло една по-малко хомогенна социална структура и пропорционалното избирателно право облагодетелстват възникването на многопартийна партийна система.
Двупартийната партийна система може да бъде разглеждана по-скоро като "конкурентна система", докато многопартийната система като "конкордантна система". В една "конкурентна система" (като например във Великобритания) доминира "множественото правило", в "конкордантната система" (като например в Швейцария) при вземането на решения се има предвид цялото разнообразие от интереси, или съответното малцинство не се мажоризира.
Партийните системи изглеждат навсякъде различно!
Какви проблеми има партийната демокрация?
Партиите са неделима част от модерната демокрация. Съществуват дори и мнения, че модерната демокрация е възможна само като партийна демокрация. Като основни посредници между "народа" и "държавата" те са неделима част от демокрацията, въпреки, че те в никакъв случай не изпълняват тази роля сами, а заедно със съюзи, граждански инициативи и преди всичко са тясно свързани с медиите.
Въпреки това често партиите са нежелани. Когато гражданите биват допитвани за тяхното доверие в политическите институции на страната, партиите намират своето място в долната част на скалата на доверието. Става дума за "антипартиен афект" и за "партийна апатия". Какво се крие зад тези понятия и къде са причините за често слабото признание на партиите, това друга тема.
Антипартиен афект
Въпреки, или именно поради значението, което има партийната същност в модерната демокрация, недостатъците на партийната демокрация не трябва да бъдат подценявани, за да е възможна промяна чрез реформи.
Все още недостатъчното разбиране от страна на много граждани затруднява партиите в тяхната дейност. Традиционното отричане има различни причини . За една част от обществеността все още легитимните политически противоречия представляват "партийни спречквания", и това, че министрите трябва да принадлежат към политически партии, съвсем не се одобрява единодушно. Някои смятат, че един "неутрален специалист" би могъл по-добре да реши съществуващите задачи. Трябва обаче да се има предвид, че строгото разделение между "компетентен", или "специализиран" от една страна и "политически" от друга не може да бъде осъществено. Многото, отчасти противоречащи си и отдавна не така изцяло разграничими изисквания, претенции и интереси изискват политически решения.
Традиционните форми на антипартиен афект, както показват изследванията на политическата култура, са намалели с течение на времето . Но преди всичко сред по-младите поколения са се появили стари предразсъдъци в нов вид. Не малко млади хора в днешно време правят своя първи политически опит не в партиите, а в разнообразни, гъвкаво устроени инициативи на местно и регионално ниво, които се занимават с теми като околната среда, мира, феминизма, Третия свят или "антифашизма". "Утвърдените партии" се възприемат от някои млади хора като "сковани" и "остарели", техните членове като "кариреристи", тяхната вътрешна организация като по-малко демократична и тяхното финансово поведение като несериозно. Много от тези упреци се осланят не на личен опит, а са израз на това, което е определено от хората като обществено благо и се отстоява на сцената на протеста и в търсенето на алтернатива. Дори и голяма част от тях да са преувеличени и неуместно формулирани, не трябва да се пренебрегва факта, че критиката спрямо "утвърдените партии" има и своите основания и не е в никакъв случай резултат на ограничен поглед върху условията на функциониране на плуралистичната демокрация.
Липса на алтернативи на партийна демокрация
В свободната демокрация партиите и в бъдеще ще бъдат неотменна част. Тяхната конкурентна способност и способността им да оцеляват зависят от това, как те адекватно реагират на нови ситуации и очаквания. Не съществува един единствен правилен път за преодоляване на настоящата партийна апатия. При всички предимства на народните партии съществуването на други партийни видове трябва да допринася за виталност и повишаване на ефективността на партийната система. В никакъв случай не е сигурно, че настоящата тенденция за въвеждане на директно-демократични елементи ще се отрази положително във всички партии. Аргументите, които говорят на нивото на политическата система за репрезентативната и против плебисцитната демокрация (между които са спада на ефективността и гъвкавостта, демагогията, все по-слабата способност за правене на компромиси, качественото влошаване на персоналните и компетентни решения), ще се отразят и вътрешно-партийно.
Вътрешно-партийната структура е една от някоите проблемни сфери. Така ще се стигне и до това, партиите да се научат на самоограничения, както и да не участват във всички обществени сфери. Само така може да се намали огромната партийна бюрокрация. Освен това трябва да се обърне внимание и на това, да се повиши качеството на вътрешно-партийния персонален подбор, като повече странични участници да получат шанс за изява. Вътрешно-партийното подчинение и професионалното политиканство именно крият опасността, политическата класа да се отдалечи от обществото и от неговите проблеми.
Олигархични тенденции
Още през 1911 Робърт Мишелс доказва в една класическа творба на партийното изследване "железния закон на олигархията". Мишелс изхожда от това, че всяка организация неизбежно създава водещ слой, без да е в състояние ефективно и постоянно да го контролира. Естествено необходимостта на висшите функционери, информационното предимство на партийния елит и все по-концентриращата се в себе си специализация на политиката водят до определено самоутвърждаване на партийния апарат. Във всеки случай си струва да се провери дали, и доколко вътрешно партийният процес на формиране на политическата воля протича в посока от горе на долу. Натрупването на власт в партийните постове представлява трудно преодолим проблем за всяка голяма партия . Подобряването на вътрешно-партийната обмяна на мнения е точно толкова необходимо, колкото и по-силното мобилизиране на членовете.
Олигархическите тенденции в големите демократични партии до определена степен са последици от недостатъчната готовност за участие от страна на гражданското общество. Само една малка част от избирателите и симпатизантите на дадена партия са готови да станат нейни членове .
Би било погрешно да се счита, че демократичните партии няма да приемат острата критика и нарастващата сред населението партийна апатия, която се отразява преди всичко в загубата на гласове, спадащия брой на членовете и ясно намаляващия интерес сред младото поколение, като повод за вътрешно-организационни реформи. Народните партии не са останали бездейни в това отношение .
Партийното дело често е обявявано за отживелица. Въпреки това много признаци говорят за това, че партийната система в модерните индустриални общества - въпреки, или именно защото нейната ситуация изглежда днес е по-отворена, отколкото преди няколко години - няма така скоро да загуби жизнената си и функционална способност въпреки всички нейни слабости. Ако демократичните партии съхранят способността си за постоянно обновление, те не трябва да се страхуват от бъдещето.
Модерната държава не може да даде отговор на въпроса, кое е най-висшето благо в един плуралистичен ансамбъл от ценности. Но можем да се обединим по отношение на това, че тя трябва да не допуска лошото, негативното, пошлото, и като социална държава трябва да ориентира действията си по положителен начин към ценностите. Но не можем да разбираме политиката само като налагане на най-висши ценности, а като уреждане на конфликти и ориентиране към по-добрия ред с оглед на общоприетите цели. Политиката не е изпълнение на даден исторически или морален закон, а действие в ситуации на конфликти между интересите и целите. Основните ценности за политиката не са осъществими програмни точки, а регулативни идеи. Ценностното ориентиране и спорният процес на вземане на решенията са части от едно цяло.
Проблемът за политическото регулиране в прехода към глобалност.
Досега българският преход към демократична политическа система се схваща преди всичко като преход чрез декретиране, чрез законотворчество. Това законотворчество обаче остава на хартия, то е само юридическо и не навлиза в политическата реалност. Демократичните закони не реализират демократично битие на гражданите. По-голямата част от последните де факто са отстранени от политическо участие. Този процес се засилва при преговорите За присъединяване към НАТО и ЕС. Там гражданите са в пълно неведение относно приеманите юридически ангажименти. Как тези ангажименти ще се претворят политически, не е известно. Който се опита да помисли, настръхва от мисълта до какъв обществен хаос може да доведе подобна огромна ножица между право и политика.
Институциите са правилата на играта в едно общество, наложените от самите хора ограничения в човешките взаимодействия. Институциите са формалните и неформалните ограничения, рамката на човешките отношения. Това най-широко разбиране за институциите дава възможност те да се разглеждат не само като политически или икономически или друг тип правила, а да се схващат най-общо като социалното статукво, описано в правила. Тези правила могат да предполагат ефективна или неефективна игра. Важно е да се подчертае, че измерител на политическата и икономическата институционална ефективност е стабилността в провеждането на дадени интереси, а не наличието на по-високи резултати. Във всеки момент институциите отразяват нечии интереси и съхраняват тези интереси.Институциите в най-широк смисъл са правилата на социална дейност. За разлика от институциите, т. е. от установените правила, организациите са организирани интереси с цел постигане на обща задача - съхраняване или промяна на институциите. Организациите имат винаги определено отношение към институциите, което може да клони към радикално или консервативно, за промяната или за статуквото.Интересите са базово понятие от политическата социология. Интимната, лична стратегия за постигане на дадена цел, като израз на волята, представлява самия интерес. Интересът е пряко свързан с властовото отношение, което представлява констатирано неравенство и воля за преодоляването му.
Основният политически интерес на индивида и организациите е участието във вземането на социалнозначими решения. Затова особено важно за функционалния анализ на политическите отношения е ситуирането им в определени функционални нива. Съвременната политическа структура позволява интересите да действат най-малко на три нива: първото - нивото на националната държава; второто - нивото на регионалните интереси, структурирани в регионални институции и организации; и третото - глобалното ниво, което засяга основните политически субекти. Тава са нивата, на които днес най-често се вземат политическите решения, защото такава е актуалната политическа институционална структура в света.
Политическият интерес на съвременния човек е да бъде субект на решенията, които го засягат. От представителната демокрация той е придобил граждански статус, който повече или по-малко му позволява да участва във вземането на решенията, касаещи неговите жизнени условия. Политическото участие все още се осъществява на нивото на националната държава и от това ниво се пренася на регионално и на глобално ниво. Гражданското участие директно на регионално или на глобално ниво няма представителен характер. Това е така, защото регионалните и международните структури все още нямат достатъчно установена йерархия на функциониране. Международното право и в момента не приема вертикални йерархии в междудържавните и наддържавните отношения. И колкото и модерното представителство да е в криза, то все още представлява универсалният пренос на политическите интереси на различни нива. Затова с разрушаването на националната държава и нейната представителна институция - националния парламент, гражданинът се лишава от възможността да бъде политически субект. Този извод налага утвърждаването на парламентарната система в условия, когато тя е подложена на натиск и от страна на нови политически недържавни субекти от национален и глобален характер.
Проблемът със запазването на националната държава има и друго свое измерение, което засяга ролята на индивида даже не като субект на политически решения, а като автономен гражданин със своя собствена воля. Ликвидирането (или най-малкото минимизирането) на държавната сфера оставя открит изключително важния въпрос чрез какви институции ще се подчинява властта, ако не чрез държавата. Неинституционализираната власт крие реалната опасност от превръщането на страната в свободно поле на неограничавани силови въздействия.
Представителните институции в глобален мащаб отстъпват пред силовата политика. Там, където свършват институциите, винаги е започвала да решава силата. Във времето, когато модерните институции се рушат, системата на международните отношения се подчинява на силова йерархия, която няма противотежести и не е разпределена между два или няколко силови центъра (както през Студената война или в междувоенния период). Силовата йерархия на международните отношения изкривява и подчинява на своята логика и националните политически институции, в това число и представителната институция - парламента. Неговата роля отслабва за сметка на изпълнителната власт. Често тя носи отговорността за национални решения, които традиционно са от компетенцията на парламента. И тази тенденция не се изчерпва само с връзката парламент - правителство. В рамките на цялата политическа система иституциите се подреждат според реалната си властова сила, а не според конституционно заложената си йерархия.
Характерът на българския преход
Периодът 1944-1989 г. в България е част от нейната модерност. Тепърва ще се обобщават икономическите и политическите ефекти от комунистическия режим. Впрочем, липсата на съгласие по основните характеристики на този период се вижда все по-отчетливо в това, че той няма прието адекватно название. Той е както комунистически, социалистически и тоталитарен, така и модерен, диктаторски, авторитарен, номенклатурен и пр. Утвърдената му същност обаче остава държавната собственост, еднопартийността и господството на комунистическата идеология и съществуването в рамките на международен пазар, намиращ се под политическия и ресурсен контрол на СССР. Нито една от тези черти не отвежда България извън модерността. Дори ако към тях се прибави отсъствието на човешки права, правова държава и пр. политически измерения.
Как се отнася социалистическият период от модерната история на България към основните характеристики на модерните общества?
На първо място това е период на индустриализация. Този факт не може да се отрече и от най-големите критици на социалистическия режим. Всяка съпоставка на България отпреди Втората световна война и от 80-те години например с Гърция или Турция е достатъчно ясен показател за постиженията на индустрията на България през 45-годишния период, в който българската икономика се развива с неприятни за обкръжението й темпове. В това отношение икономическата история е пълна с факти.
На второ място България проведе модерна аграрна реформа. Селското стопанство беше окрупнено с не по-малко социално напрежение и жертви от всяко модерно окрупняване на земята. Създадените не държавни, а кооперативни стопанства направиха българското селско стопанство едно от най-конкурентните в Централна Европа. А Централна Европа е един от възможните критерии за успешност на българското развитие, всяко прескачане на Запад от тази граница говори за неадекватност на историческо и социално разбиране.
На трето място в България този период се извърши невиждана по мащаб урбанизация. Друг въпрос е какви са нейните последствия и колко социална енергия и волунтаризъм са вложени в нея. Въпросът е, че това са все модерни мероприятия, част от модерния проект, реализиран в България.
Плановото стопанство не е просто социалистическо, а индустриално. Планирането не е част от идеологията, а част от индустриалните икономически отношения. Друг въпрос е неговото идеологизиране и използването за политически цели от управляващата върхушка.
Идеологическият критерий сам по себе си също има модерни основания. Класическите идеологии преследват модерно рационализиране на света, а господстващата в България комунистическа идеология е толкова по-модерна поради това, че организира интересите на един типичен продукт на модерната трансформация като наемното работничество.
Основният аргумент на критиците на социализма като модерност е претенцията, че в този период няма свободни пазарни отношения. Този аргумент също не издържа критика. В социалистическите държави в по-голяма или в по-малка степен съществуват пазарни отношения. На първо място социализмът успява в нищожни и незначителни размери да избяга от стоковото производство. Пазарните отношения се налагаха както от индустриалните отношения, така и от цялостното обкръжение на държавата от пазарни икономики. Някои автори като Георги Найденов смятат, че в световния капиталистически пазар социалистическа България действа като съвкупен капиталист, едновременно субект и на властта, и на собствеността, собственик на средствата за производство и на работната сила. Тази теория до голяма степен свежда държавата до нейното стопанско измерение. Заедно с това тя се базира на неизбежността на пазарното начало в един капиталистически международен ред и на неговата модерна същност. Следователно България по принуда е включена в стоково-парични модерни отношения, колкото и те да минават през държавата.
Факт е, че социалистическата интеграция в СИВ създаде своя валута, а не напусна пазарните отношения между страните от съюза. Вярно е, че тези пазарни отношения не бяха либерални. Те бяха част от сложен военнополитически съюз. Но кой е казал, че пазарът е единствено либерален? Никой не оспорва пазарността на меркантилизма и кейнсианството.
По отношение на другия показател за модерност - наличието на национална държава, той също не може да се отрече. Опитите за интернационално легитимиране на режима в България след 1944 г. постепенно губят своята настойчивост, за да бъдат заменени с усилия въпросът с легитимността да се реши от национални позиции. Примери за това са твърдостта на Живковото ръководство при спора му с Йосиф Броз Тито за македонския език и особено злополучният и като идея, и като изпълнение възродителен процес от средата на 80-те години. Колкото до политически ограничения суверенитет на България от този период, той не е по-ограничен от суверенитета на държавата през 90-те години, такъв, какъвто бе наложен от МВФ, Световната банка и ред други международни фактори.
Политическите институции през този период не бяха подчинени на демократичната представителност и контрол. Не съществуваше реална плуралистична партийна система. Заедно с това само по този показател България не може да бъде третирана като немодерна в един период, в който тя по чисто модерни критерии, а не по политически такива много повече се приближава до развитите държави, отколкото в който и да е друг период от нейното развитие. Социалистическият период е модерен и поради наложената от него институционална организация на социалната система, и поради централизацията и консолидацията на властта.
Така периодът на социализма в България е напълно в рамките на модерността и нищо не налага поради смяната на политическия режим през 1989 г. да започне отново преход към модерност.
Тезата, че социализмът е част от модернизацията на България, не е нова. Тя беше част от социалистическата история на България и като такава беше напълно отхвърлена от либералните демократи на постсоциалистическия период. И едното, и другото представяне на модерността фактически отново обслужват различни идеологически и политически позиции. За либералните демократи модерността е преди всичко либерален пазар. Те напълно изхвърлиха от модерността националната държава. С това влязоха в противоречие сами със себе си, защото при прехода на една немодерна държава към модерни икономически и политически отношения (какъвто според тях е периодът след 1989 г.) самият либерален преход изисква създадените и спазвани от националната държава правила.
Проблемът с целеполагането на българския преход.


Осмислянето на периода след 1989 г. като преход към модерност, като изграждане на модерно пазарно стопанство и модерна политическа система отвеждат българското политическо мислене в перманентна методологическа грешка. Впрочем това мислене има своите основания в традиционния български национален нихилизъм, провинциализъм и мегаломански наклонности да се сравнява непременно с най-развитите.
Предпоставянето на българския преход като преход в модерност отвежда България просто една епоха назад, отрежда й не просто място на догонваща нация, а на нация, която се стреми да осъществи модерен проект във време, далеч надхвърлящо реалностите на модерността. Затова теоретичното разбиране за прехода като либерален, като преход към либерална икономика и представителни политически отношения просто не може да се реализира в условията на раждащата се глобална епоха и принципно новите отношения, характерни за нея, които така или иначе се налагат в България.
Откъде дойде твърдението, че България едва след 1989 г. ще става модерна? Защо фактически състоялата се за българското общество модернизация беше отхвърлена изцяло като тоталитарна?
Отговорите на тези въпроси се намират преди всичко в реалните политически процеси в България през 80-те и 90-те години.
България е част от Съветската система и като такава част преживява края на Студената война. Тя е част и от споразуменията от края на Студената война и не може да не се съобразява с тях. Много малко представители на българския политически елит са наясно какви са тези споразумения и на какви външни сили е подвластно развитието на България от края на 80-те години насам. Тези неща просто няма откъде да се знаят. Но за тях може индиректно да се съди по влиянията и натиска, който България претърпява.
В края на 80-те години България е принудена да възприеме от СССР политиката на перестройка, т.е. на реформиране на социализма и превръщането му в социализъм с човешко лице. Перестройката беше отговор на стратегията на Запада, формирана по времето на президента на САЩ Джими Картър (1977-1981), за идеологическо атакуване на социалистическата система по линията на “човешките права”. Тя е първата стратегия, която напуска логиката на Студената война и извежда на преден план като водещо идеологическото противопоставяне. То не е ново, но е на път да измести от първото място ядреното противопоставяне, след постигнатия известен пробив в разоръжаването от средата на 80-те години. Заедно с натиска по линията на човешките права и разоръжаването Рейгън поставя задачата за икономически разгром на политически рухналия вече социализъм. Като се има предвид, че социализмът ръководи икономиката си преди всичко политически, тази задача вече не е особено трудна.
Отговор и на Рейгън социализмът търси в перестройката - чрез тотална критика на собственото си развитие н опит социалистическият политически елит да преобразува политическите си авоари в икономически във вече либерална икономическа среда.
По тази причина първите отрицания на социалистическата модернизация идват от самия управляващ номенклатурен елит, който вече се е приготвил да се капитализира в нови пазарни, т. е. модерни условия, които трябва сам да изгради. Този тип политическо поведение е характерен за Русия, България и други социалистически държави без самочувствие на модерни и без достатъчно сили: западни лобита, които да привнесат това самочувствие.
Още от периода на “перестройката” започва разминаването на реалности и политическа рефлексия в българското общество. Плодовете на това разминаване са резултатите от 13-годишния т. нар. преходен период. Западни държави, и преди всичко водещата от тях САЩ, формира новите си глобални стратегии след края на Студената война, които слагат началото на глобалната епоха. В същото време напълно извън реалната история пред България е поставена задачата за изграждане на модерна икономика, без модерна държава. В политическата теория модерността има напълно исторически измерения и тя се ограничава от XVI до втората половина на XX век. Но в публицистиката и ежедневието всичко, което е модерно, е последният писък на съвременността. Получава се така, че некоректната употреба на понятието “модерност” позволява с него да се обслужат либерали и глобализатори от името на перестройчици и платени организатори на “отвореното общество”. Може би ситуацията е най-точно формулирана от Васил Проданов: “Няма по-страшна разрушителна сила, няма по-страшно оръжие за самоунищожение на една страна от илюзорните, неистинните, неверните модели за това, което става, и от погрешните стратегии, тактика и политика в резултат на тези модели.”
На практика на глобалните теории и на началото на глобалното световно развитие България се опитва да отговори с мислене от периода ХVІІ-ХVІІІ век. Тя не стига дори началото на XIX век, защото тогава задачата е изграждането на силни национални държави и колониални империи. Простата логика би показала, че разминаването в осмислянето на развитието на страната и реалностите е този път крещящо неадекватно на момента. Ако България беше толкова изостанала, за колкото тя се самообяви, то тя просто нямаше да съществува като държава и нация в съвременния свят.
През 80-те и началото на 90-те години се ражда и осъществява идеята за “новия световен ред”. Тя идва като завършек на доктрините за “края на историята”, “човешките права и като усвояване на политическите последствия от загубата на противопоставянето от Студената война от страна на СССР и съветската система в Централна и Източна Европа. От началото на 90-те години в света не съществуват два противоположни лагера. Единият сам се е отказал от своята модерна икономика и политика на предходния период и е започнал да реализира с вековно закъснение модела на победителите. Впрочем историческа съдба на Третата българска държава е да изпробваме на национална почва социални, икономически и политически модели, външни за нашия опит и традиции, наложени от сили, които по едни или други причини са установили контрол над тези земи. Рамката на развитие след Освобождението е положена от същинските победители в Руско-турската война - Великите сили от Берлинския конгрес. Социалистическата система след 1944 г. е копие и първа производна на системата на победилия нацистка Германия Съветски съюз. Моделът на прехода след 10 ноември следва желанията и инструкциите на западните демокрации. България се оказва непрекъснато в положението да преработва в свое историческо битие чужди теоретични конструкти - приложими към българската действителност, и не толкова. Нашите разсъждения тук се свеждат само до рамките на цялостното развитие на страната и до изследването на процеса на разминаването на политиката на една държава с историческите реалности, в които е поставена. Защото действително това разминаване като политическа практика се оказва фатално за един народ, чиито политически водачи не знаят кога живеят.
Идеологически западната пропаганда целенасочено предлага и помага в България да се изгражда свободен пазар, но да не се изгражда, а да се ликвидира държавността и законността като основа на функциониращи пазарни отношения. Защото в глобалните проекти “новият световен ред” се нуждае от територии, а не от реални субекти на международни отношения.
Изводът, който се налага, е, че българският преход е генетично сбъркан. Той се предлага като модерен проект, а не може да се осъществи като такъв, защото България е част от глобалния преход.
Необходимо е коректно да се формулират предпоставките за разбиране характера на българския преход и оттам необходимата конкретна политика. Колкото и със закъснение да става това.
Първата предпоставка - България е модерна държава и в края на 80-те години. Нейната икономика е включена в международни пазарни отношения. Нейната политическа система се нуждае от плурализъм. Заедно с това икономиката и политиката вече са част от едно глобално пространство, което поставя нови задачи пред държавата, видоизменя нейната роля и по нов начин се вписва в глобалните отношения.
Втората - светът се намира в преход към немодерни, глобални отношения. Този преход се извършва с институционалния инструментариум на модерността. Затова е необходимо изследването и разбирането за мярата на модерността в глобалността и на нивата на взаимодействия на модерни и глобални институции.
Третата - България е част от стратегиите на глобалния преход. Те се осъществяват като модерни проекти, с модерни и глобални инструменти, именно защото са част от неутвърдени взаимодействия и структури, които в настоящето търсят своя облик. Факт е, че както за света, така и за България модерността е тясна икономическа и политическа рамка за вписване на българите в новите реалности.
Четвъртата - поради това, че България се опитва да реализира преход към нещо вече състояло се в нейната история, в момент, когато на дневен ред е глобалният преход, българската политическа класа става жертва на едно основно напрежение на българския преход. Става дума за напрежението между задачата да се построи модерна държава със свободен пазар и представителна парламентарна демокрация и паралелната реална загуба на суверенитет под напора на глобалните отношения.
Впрочем подобно политическо объркване цари не само в България. На него идеологически са подложени държавите, които са се оказали по-малко развити в рамките на западната цивилизация и държавите извън тази цивилизация, на които се натрапва необходимостта тепърва да строят модерни отношения, но без национални държави. Тази идеология се оказва най-прекият път да се включат в действие всички културни съблазни на развитите западни общества и да се обявят някои техни достижения от минали епохи за абсолютно задължителни етапи в развитието на всички други на планетата.
Всичко казано дотук изисква изследване на глобалните реалности, които налагат нов тип икономически и политически взаимодействия. Необходимо е да се следи непрекъснатият процес на взаимодействие на модерни и глобални стратегии, на модерни и глобални структури в съвременния свят. Разбирането за тези взаимодействия е основа на адекватно политическо поведение в една динамична епоха на преход, която е рискова както за всичко старо, така и за всичко ново.
Глобалният характер на прехода в България след 1989 г. се реализира в модерната реалност. Социалните отношения се трансформират от модерни в глобални в сложни взаимодействия на национално, регионално и глобално ниво. Структурните носители на тези отношения са все още модерни - индивидът, социалната група, формирана на различни принципи, нацията и нейната институция държавата. Разбирането за глобална трансформация на модерните структури изисква от всяка политическа общност да владее до съвършенство модерната политическа реалност, да може да си служи перфектно с нея в междудържавните отношения и заедно с това да се приспособява към непрекъснато развиващите се политически технологии.
Глобалността и най-общите характеристики на глобалния преход.
Глобалността и най-общите характеристики на глобалния преход

Глобалната епоха в нейния начален стадий се основава на всеобщата информационна връзка, с която са свързани събитията. Всяко събитие представлява верига от трансакции, а не проста причинно-следствена връзка. В глобалния свят всяко действие се отразява на световната реалност като цяло, това действие вече не може да се окачестви като политическо, икономическо или културно. Модерното разделение на социални сфери става методологически все по-неадекватно на реалността.
Глобалният преход естествено започва като процес, рамкиран от модерните институции. Политическите субекти взаимодействат чрез модерните институции - на първо място държавата и модерната представителна демокрация. Заедно с това под напора на глобалната връзка тези модерни институции се видоизменят. Държавата престава да определя политиката си в рамките на държавните граници, тя постепенно се вписва в наднационални нива на политиката. Там се губи част от суверенитета на държавата, губи се модерната представителност и заедно с това държавните институции продължават да бъдат все още споделящи и в наднационалните отношения.
Европейската доктрина за глобалния преход днес се въплъщава в развитието на институциите на Европейския съюз. Те съхраняват държавните институции на национално ниво, но заедно с това се насочват към нова регионална представителност, като изграждат Европейския парламент. Една от най-важните институции на ЕС, Европейската комисия, се формира от представители, посочени от националните правителства, и е орган, който интегрира суверенитета на самостоятелни държави. Изпълнителната власт на ЕС все още се базира на колегиален принцип. Той самият функционира чрез националните правителства. Изграждането на наддържавни изпълнителни органи става изключително внимателно и отразява нивото на технологичната интеграция на европейска територия, както и нивото на развитие на аналогични съюзи. Европейската глобална доктрина се опитва да свърже правовия ред като основен регулатор на човешките отношения и на планетарно ниво.
Американският преход към глобалност изцяло почива на доктрината за “нов световен ред”, в който ще се наложат американските ценности. САЩ са водещата държава, която технологично започна да реализира глобалния свят - от атомните бомби в края на Втората световна война към глобалната информационна връзка - явления, които имат планетарни последствия. В териториално отношение политиката на САЩ обхвана целия свят. Основният принцип на тази политика е ред, основан на силата. Този принцип се разминава с европейската правова доктрина, която в новите технологични условия изглежда по-трудно защитима. Все пак в глобалните процеси все още не са си казали думата силни културни общности, които могат да внесат и други принципи на отношения между хората извън англосаксонските силови принципи и европейската религиозно-правова регулация.
В тази най-обща доктринална рамка на глобалния преход могат да се очертаят неговите начални политически характеристики:



• възможността светът да бъде унищожен по волята на един властови център, независимо кой е той и от какви подбуди се ръководи;
• всеобщата информационна връзка, изградена в планетарен мащаб, която прави значимо всяко събитие от гледна точка на тези, които го поднасят за информация на света;
• възможността от екологична катастрофа, неконтролирана от човека;
• демографското развитие и разделянето на света на приспособени към глобалността, информационно и технологично свързани общности от хора, и глобални маргинали, от които светът се отказва (“адаптирани” и “неадаптирани” по израза на Зигмунт Бауман). С появата на глобалните маргинали свършва времето на хуманната епоха и хуманитарните ценности;
• властовият център на света ще се определя от водещото място във военните технологии, както и в досегашната история на човечеството;
• политическите отношения в началния стадий на глобалната епоха са рамкирани от модерната държава с нейните институции;
• националната държава започва да се вписва в наднационални структури, където нейната сила и подреденост я ситуират в йерархиите на новите институции.



За България от особено значение са последните две характеристики на глобалния преход - запазването и трансформирането на модерната държава при същевременно запазване на необходимостта от добре изграден вътрешен модерен ред.
Така възникват два сериозни въпроса, чийто отговор определя възможностите на страната и задава подхода към реенето на успешни политически решения в нейното управление.
Могат ли да бъдат ефективни модерните в глобалния преход?
Позволява ли българската политическа традиция българите да се впишат успешно в прехода към глобалност?
Политологичният подход изисква ефективността на институциите да се интерпретира конкретно-исторически и властово. Т.е. модерната ефективност променя характера си в глобални условия. Ако модерната ефективност е свързана с ефективността на представителността, държавния суверенитет и икономическата и военната конкурентоспособност, то глобалната ефективност на съществуващите национални институции добавя към домодерните критерия глобалния критерий за ефективност, а именно участието във вземането на решения на по-високи нива.
Става ясно, че модерните национални институции могат да изпълняват политическата си роля при най-малко две условия - ако удовлетворяват гражданския интерес и ако създават условия за трансмитиране на този интерес в наднационални институционални системи. От съвременните държавни институции се изисква отработен ефективен вътрешен граждански механизъм, какъвто е модерната демокрация, и заедно с това достатъчно гъвкавост и мобилност за участие и пробив на интереса в наднационални те институционални нива. Необходимо е да се има предвид, че принципите на политическото поведение на човек не се променят в глобални условия. Променят се институциите, нивата и начините на взаимодействие. Докато в човешките същества преобладава биологичната същност, простите биологични потребности и изграждането им, то устойчиви интереси ще предшестват ценностите и няма да могат да се ползват виртуално.
Затова логиката на развитие на институциите ще следва първо интересите и след това ценностите.
Модерната българска политическа традиция има догонващ характер. Държавата в нея не е еманация на гражданските интереси. Затова традиционните български ценности, често ботаническият тип българско оцеляване не са най-конкурентоспособни в прехода към глобалност. Но пък и други традиционно български културни характеристики като силна интуиция, възприемчивост, приспособимост и творчески потенциал позволяват на българския национален характер и общност да улавят тенденциите в променящия се свят. Трябва обаче да се подчертае, че тези творчески възможности могат да служат ефективно на българската култура в глобалния свят само в институционален вид.
Проблемите на държавността в глобалната трансформация.
През 1989 г. в България падна режимът на Тодор Живков, определян в качеството му на тоталитарен режим като част от Източноевропейския блок на Съветската система. Започна преход към плуралистична политическа система, минимизиране на ролята на държавата и либерализация на икономиката. България избра пътя на либералната демокрация и съответната на нея модерна представителна демокрация. С Конституцията от 1991 г. българската политическа система се самоопредели като парламентарна република. С консенсусната политическа воля на елита и с външна помощ се изграждаха политическите партии на една демократична система. Ресурсите за изграждането на системата естествено бяха старият елит и насърчавани във либерални институти, които да провеждат антиетатистка политика. Появи се първият парадокс на модерния преход - България трябваше да изгради модерни институции, които обаче да нямат силата на национални институции, каквито изисква модерността. Държавата се минимизираше в момент, когато тя самата трябваше да защити либералните свободи на своите граждани. Държавата като институция от тоталитарния период беше демонизирана и отречена. Манипулацията на общественото съзнание вървеше по линията - защитата на държавата и изискването за държавност са комунистическо наследство. Така либералният модел се построи като антидържавен, той отрече държавния интерес и интереса на гражданите от наличието на силна държава.
Този парадокс беше обясняван с много исторически и народопсихологически аргументи. Той обаче е плод на взаимодействието на трите нива на глобалната политика - национално, регионално и глобално и именно тези взаимодействия определят характера на прехода и неговите резултати. Глобалността като нов ред и нови интереси в България се появи като резултат от края на Студената война и загубата на Съветския съюз в нея. Така сателитите на СССР; включително и България влязоха в лагера на победените, които са длъжни да възприемат нови модели и нови влияния - безапелационно, както му е редът в историята.
Ако преходът беше модерен, то той щеше да се опре на националната държава. А още в самото начало на прехода неговата най-сериозна енергия беше насочена против държавата. Преходът премина под знака на идеологията за “отворените общества”, но тази отвореност беше екстраполирана от пазара към всички социални дейности. “Отвореността” се превърна в дезинтеграционна политика на държавата към собственото си общество. Изградените според Конституцията от 1991 г. модерни институции заработиха на метаравнище, като представителен театър, който не генерира представителна публична власт и политика. Влиянието на глобалната реалност не позволи на такъв етап от разгръщането на глобални процеси в края на XX век България да формулира и изпълнява модерни цели. Парламентарната система се оказа външно изискване към българската политика, тя не дойде в името на формулирани национални цели. Липсваха и националните фактори - елит/ интелигенция, които да формулират тези цели, да определят историческото място на нацията и държавата с необходимия прагматизъм. Така България не осъществи собствен преход, не изгради устойчива плуралистична политическа система. Тя изпълни предписания. А тези предписания и ресурсите за тях нямаха за цел да се грижат за ситуирането на България в новата световна реалност, според интересите на нейното население. Те отговаряха на други интереси - нещо съвсем нормално, след като за тях са платили други данъкоплатци. Външните цели, поставени пред България обаче, засягат глобалното и регионалното равнище на политиката и в по-малка степен националното равнище. Отговорен за това равнище остава българският политически елит от 80-те и 90-те години на XX век. Ясното съзнание за влиянието на външни и мощни фактори в българската политика не оневинява тези, които не разбраха и не реализираха ролята на националното равнище.
Слабостта на държавата отвори ниши, заети много бързо от външна и вътрешна организирана престъпност.
Проблемът за функционирането на българското общество придобива още по-остър характер от развитието на процесите на присъединяване на България към наднационални икономически и политически структури, като Европейския съюз и НАТО. Самите наднационални структури са в процес на изработване на механизми за трансформация на националния суверенитет в нови по своята същност механизми за пренасяне и реализация на политическа воля. Може ли в новите реалности в началото на XXI век България да преосмисли постиженията на прехода към плуралистична демокрация и да постави националните си цели в съответствие с глобалните процеси?
Отговорът на въпроса изисква усилията на политолози и политически елит. Той не е еднозначен и предполага непрекъсната творческа рефлексия върху динамиката на политическите процеси. Но колкото и да е труден този въпрос, положителният отговор е задължителен. Българската общност като нация и държава има сили да отговори на предизвикателствата на времето и да осигури съществуването на народа и културата си в бъдеще.
В конкурентния свят биологичното и културното оцеляване зависят от политическото оцеляване, а то се осъществява чрез адекватни на времето и конкуренцията политически структури.
Парламентарната система, която България избра за своя политическа система и я претвори в Конституцията от 1991 г., е натоварена с функцията да съхрани българската общност и да осигури нейния просперитет в бъдеще. Затова познаването на нейното функциониране и проблеми е една от основните задачи на политолози и политици.
Парламентарната република е натоварена да изгради и поддържа модерните структури на политиката, които съществуват в съвременните развити държави. Парламентарната система е съвременният политически език и комуникация. Тя е модерна по своя генезис и същност. Заедно с това именно тази институционална система в лицето ш модерната държава е структурата, която попада под ударите на глобалността и променя своите функции в глобалната реалност.
Националното ниво в политиката - първото ниво на политическо управление, е парламентарно и то трябва да бъде стабилно, за да позволи вписването на държавата и нацията в реалностите на глобалните отношения.
Глобалната реалност означава, че политическите и икономическите събития са трансакционални и пресичат националните граници. Информационните, военните и властовите технологии са свързани с територията на планетата и изискват планетарно и дори двойнствено възприятие на реалността. Заедно с това необходимата първична структура за участие в глобалните отношения през XXI век остава националната държава. Тя се подчинява на глобалните явления, съпротивява се в една огромна част от света и това не е само съпротива от страна на миналото, то е реалност, която не може да бъде пренебрегната, както впрочем самата глобалност.
В съвременната политология се очертават две научни нива - това на институциите на национално ниво и сравнителният анализ между тях, и международните отношения като второ ниво на политическа комуникация. Тези нива отговарят на действителните политически отношения - тези в националната държава и междунационалните отношения. Отричането на необходимостта и стабилността на първото ниво - националната държава - води до невъзможност да се осъществява и второто ниво - международните отношения. Националната държава продължава да бъде основна структура на международните отношения. Към нея се прибавят все по-силни международни субекти, като международни организации, международни корпорации и неструктурирани политически интереси. Човечеството обаче е убедено, че съвместния му живот е възможен като институционален и докато не се създадат устойчиви структури, които да заменят националната държава, вакуумът ще се заема от непублични и неправови интереси, присъстващи в света в крайната си форма - тероризмът.
Това ни дава основания да определяме характера на българския преход като преход от модерност към глобалност и заедно с това да изследваме изходната институция този преход - българската парламентарна система по време на прехода.
Държавният интерес и ефективността на институциите
В края на XX и началото на XXI век държавата е динамично променяща се институция. Тя е гражданската институция, чрез която индивидът представя и защитава интересите си както на национално, така и на наднационално равнище. Държавата не може да бъде заменена като институция на гражданския интерес с други институции, каквито са например неправителствените организации на различни нива. Неправителствените организации са непредставителни, те се формират на принципи, различни от представителството, независимо дали тези принципи са демократични, икономически и политически принудителни, доброволни, основани на ценности или на интереси.
Модерната държава е демократичната представителна институция, която дава възможност на политическия индивид да участва в социалния живот. Тя упражнява контрол различните непредставителни интереси да остават в рамките на представителните и по този начин осъществя демократичните принципи на организация на обществото. Държавата може да бъде и най-недемократична институция, но и най-недемократичната съдържа в себе си разрушител - гражданската общност.
В началото на XXI век демократичното представителство е в криза, защото гражданският интерес все по-трудно намира начини да участва във вземането на решения на национално, регионално и глобално равнище. Поради слабостта на държавата и появата на нови политически структури на непредставителен принцип вземането на решения се осъществява на непублична основа. Технологично силните нации и държави са в състояние да вземат глобални решения, без да се съобразяват с интересите на други народи, организирани в слаби политически общности или неорганизирани в държави. Отговорът на неструктурираните интереси в началото на XXI век се прояви като тероризъм, който трудно може да се контролира с наличната институционална организация.
Тероризмът в много голяма степен показа, че отхвърлянето на държавата като институция и пренасянето на гражданския суверенитет към наднационални непредставителни структури може да има разрушителни последствия.
Държавният интерес интегрира гражданските интереси и ги универсализира. Държавата успява да обедини разлаяни икономически, етнически, религиозни, културни и пр. интереси и да ги направи конкурентоспособни именно като държавни интереси. Съвременната демократична държава, поставила в основата си човешките права, е изключително ценно завоевание на положеното на хуманитарните ценности институционално развитие. Затова съхраняването на демократичната държава и нейното постепенно интегриране в наднационални структури, които запазват представителния си характер, е една от основните ценности на Обединена Европа.
Европейското развитие към формиране на наднационални общности съхранява представителния характер на политиката и постепенно изгражда наднационалните институции на Европейския съюз като Европарламента и Европейската комисия. Самите те се опират на националните европейски държави и заедно с това произвеждат наднационални институции при запазване на гражданската структура на обществото.
Вграждането на България в Европейския съюз и отнасянето към държавите с демократична политическа култура изисква овладяване на съвременната представителност на национално равнище и стабилизиране на парламентарната система. Изводът е, че ако България не успее да стабилизира парламентарната си система, ако тя не утвърди парламентарните си институции и не ги владее в степен, която развитите държави си служат с тях, нейната интеграция в глобалния свят може да не се състои.
В този свят България може да остане географско понятие, а българите екзотични групи, които нямат инструменти за участие в решения, които ги засягат.
Демокрацията на простото мнозинство (Великобритания през XX век)
Първият модел на Лийпхарт е известен като “Уестминстърски”, по името на двореца, в който заседава английският парламент. Основните характеристики на “идеалния тип” на този модел са:
1. Концентрация на изпълнителната власт: еднопартийни кабинети;
2. Сливане на законодателната и изпълнителната власт и надмощие на изпълнителната;
3. Асиметричен двукамарен парламент;
4. Двупартийна политическа система;
5. Едноизмерна партийна система;
6. Мажоритарна избирателна система на простото (относителното) мнозинство;
7. Унитарно и централизирано правителство;
8. Неписана конституция и суверенитет на парламента;
9. Изключително представителна демокрация (Терминът “идеален тип” е въведен от Макс Вебер. Според неговата методологическа концепция поради своята сложност и многозначност всяко едно историческо явление би могло да бъде разбрано по-лесно, ако се съпостави с еднозначния му “идеален модел”.).
По принцип в този модел кабинетите са еднопартийни и разчитат на подкрепата само на собственото си мнозинство в парламента. Партията, победила в изборите, получава цялата политическа власт, а нейният лидер поема поста министър-председател. Загубилата партия въобще не участва в управлението, независимо, че в редица случаи представлява почти същата по количество част от населението.
Това става възможно благодарение на едномандатната мажоритарна избирателната система, при която всеки избирателен район излъчва само един представител в парламента - този, който е получил най-много гласове, независимо дали те надхвърлят или не броя на половината от избирателите. Оттам идва и другото име на този модел - “демокрация на простото мнозинство”.
На пръв поглед правото на победителя в изборите да получи цялата власт може да изглежда жестоко или поне несправедливо. Но то се балансира до голяма степен от други две характеристики на “модела” - двупартийната система и едноизмерността на различията между тези партии.
Двупартийна система не означава, че “Уестминстърският модел” не е многопартиен, а no-скоро, че в последна сметка само две партии имат реални шансове да спечелят в битката за политическата власт. От тази гледна точка еднопартийният кабинет, съставен според изборните резултати, се явява като най-пряко следствие от основното правило на демокрацията - правото на мнозинството, пък било то и само с един глас в повече, да властва над малцинството. Терминът “идеален тип” е въведен от Макс Вебер. Според неговата методологическа концепция поради своята сложност и многозначност всяко едно историческо явление би могло да бъде разбрано по-лесно, ако се съпостави с еднозначния му “идеален модел”.
Още повече, че втората по брой на депутати партия автоматически получава статута на официална опозиция, а председателят й става официален лидер на опозицията. Той сформира и т. нар. “кабинет в сянка” и назначава “министри в сянка”, натоварени да излагат становището на опозицията по отделните аспекти от дейността на правителството. Така във всеки един момент партията, която се явява официална опозиция, фактически е подготвена да поеме управлението на страната. Тя разполага и с т. нар. “дни на опозицията”, в които има право да предложи темите за дебатите. Тези дни заемат около една осма от времето на годишната парламентарна сесия.
Или, както уместно констатират Жан Мари Котре и Клод Емри, макар че в двупартийната система липсва разделението на властите според класическите принципи на Монтескьо, на практика тя е “управление на една партия под контрола на другата партия и под надзора на народа.” Това е така, защото “съществуващият слаб превес на едната партия над другата придава на народа такова значение, каквото навярно не се среща никъде другаде”, доколкото “всеки гласуващ гражданин (може) да избере с вота си едновременно своя местен представител, правителствена програма, парламентарно мнозинство и министър-председател” (Цит. в: Англосаксонска документация. Под ред. на Оливие Дюпюи. Брошура, изд. на Радикалната партия. С., 1992, с. 5).
Фактът, че в “Уестминстърския модел” на едно “просто мнозинство” се дава цялата власт, до голяма степен е балансиран и от едноизмерността на партийните системи в него. Това ще рече, че основната разлика между двата големи политически съперника е само в една област - най-често социално-икономическата. Във Великобритания нито Лейбъристката, а още по-малко Консервативната партия не си поставят задачата да се възползват от идването си на власт, за да променят съществуващата демократична система и принципите на пазарното стопанство. Но Лейбъристката партия защитава, най-общо казано, идеята за социална държава, докато Консервативната, не по-малко общо казано, е за либерална държава.
Впрочем тук също са необходими пояснения, доколкото мнозина или не разбират какво означава “социална” и “либерална” държава, или пък ги бъркат със “социална” и “либерална” политика, а дори със “социалистическа” и “капиталистическа” държава.
Тези пояснения може би трябва да бъдат предшествани от едно кратко, но доста точно определение: социалната държава е “дупка в джоба на богатите”. Или, с други думи, по принцип социална държава може да има само там, където има стабилна средна класа и, разбира се, силна прослойка богати граждани. И обратно, колкото и помпозно да е записано в дадена конституция, че съответната държава е социална, ако липсват тези две групи, това ще си остане само едно добро, но неосъществимо пожелание (Третият вариант, често срещан в бившите социалистически държави, е още по-странен. От една страна, като цяло населението им трудно се разделя със социалните придобивки, получени при стария режим. От друга страна обаче, те са непомерно раздути за състоянието на криза, в което най-често изпадат икономиките на тези държави след краха на комунистическите режими в тях.” Опитите на правителствата и политическите сили така да балансират между тези два обективни фактора, че да не загубят влияние и избирателна популярност, обикновено правят преходите значително по-бавни и мъчителни, тъй като трудно може да се постигне моментът на “дупка в джоба на богатите” при положение, че дълго време тези държави функционират на принципа “каца без дъно”.).
Това с така, защото основната характеристика на социалната държава е нейният интервенционистки характер. Тя се намесва в преразпределението на доходите, като чрез прогресивно-подоходната система за облагане отнема част от тях от по-богатите и ги прехвърля към по-бедните. С други думи, колкото по-богати и с по-високи доходи хора има в една държава, толкова по-големи са шансовете й тя да бъде “социална”.
За разлика от нея “либералната държава” е “абстенционистка”. Тя не се намесва в преразпределението на доходите, а оставя тази функция на населението, т.е. на икономическите субекти. Основната идея на привържениците на този модел може да се изрази най-кратко с формулата “По-малко държава”, развита в практически план в призивите “По-малко данъци” и “Облагане на разходите, а не на доходите” (Вж. по-подробно напр. Сорман, Ги. Либеральное решение. М., 1992, с. 124 и сл.).
Впрочем тази “едноизмерност” на партийната система предопределя до голяма степен и социалния състав на електоратите на двете основни партии във Великобритания. За Консервативната по принцип гласуват десноцентристки настроените избиратели, т.е. средната класа и икономически независимите англичани. И обратно - Лейбъристката партия набира основната маса от гласоподавателите си сред наемното население с левоцентристки политически убеждения.
Доколкото обаче двете партии са с почти равни сила и политическо влияние, ключът за изборния успех (а оттам и за т. нар. “демократически алтернанс”, т.е. редуването им на власт) обикновено е в ръцете на “блуждаещия вот”, съставен от около 10 на сто от избирателите, които не са тясно свързани с нито една от тях. На пръв поглед това създава впечатлението за случайност и непредсказуемост. На практика обаче то е сериозна преграда пред опасността от дългогодишно еднопартийно управление, особено ако то е некадърно, защото рязко снижава ролята на гласуването по “партийна дисциплина”. Още повече, че “блуждаещият вот” се формира предимно от новопоявили се гласоподаватели (младежи, получили правото на първо гласуване), и от жените, значително по-чувствителни към социално-икономическата конюнктура (Англосаксонска документация..., с. 4-5).
Друг един парадокс, поне на пръв поглед, на “Уестминстърския модел” на демокрация, е фактическото сливане на законодателната и изпълнителната власт. Дори и самото понятие “сливане на властите” звучи едва ли не кощунствено за младите демокрации от Източна Европа. И все пак то съществува, без при това да означава липса на демокрация и, нещо повече, е доста разумно от практическа гледна точка.
Така, както е въобще при демокрацията, и в този й “модел” правителството е зависимо от парламента и управлява само ако има подкрепата на мнозинството в него. От друга страна обаче абсолютно демократично е след изборна победа една партия да състави, ако възможностите й позволяват, едноцветен кабинет. Той пък на свой ред има конкретна собствена програма. Мнозинството в парламента също е на тази партия. И следователно нищо по-логично от това, то да подкрепя програмата на правителството, като го захранва именно с онези закони, които са необходими за осъществяването й (Нещо повече, в определени моменти е също толкова логично (и демократично) в действие да влиза принципът на “парламентарната гилотина”, т.е. мнозинството да подава необходимите за осъществяването на правителствената програма закони с ритъм и в темп, наложени от кабинета, макар и с риск да ги “претупва” или въобще да не се съобразява с мнението на малцинството.).
Това именно е смисълът на втората основна характеристика на “Уестминстърския модел” - сливането на законодателната и изпълнителната власт и надмощието на изпълнителната. А оттук пък логично произтича, че за демокрацията не е задължително формалното разделение и на трите власти, а само независимостта на третата, съдебната власт, докато взаимоотношенията между законодателната и изпълнителната са в зависимост от “модела” на демокрация.
Колкото до асиметричния двукамарен парламент, това ще рече, че една от двете камари е по-силна от другата, което също не е приумица или проява на типичната английска екстравагантност, а добре обмислено и проверено в практиката решение. Във Великобритания например Долната камара (на общините) дава в изборните проверки, които по принцип са на всеки пет години, реалното съотношение на силите в обществото и поради това законодателната власт е концентрирана в нея. Колкото до Горната камара (на лордовете), в която е представено благородничеството и която не се формира чрез избори, нейната единствена привилегия е да забавя прокарването на един или друг закон до една година, а на закона за държавния бюджет - до един месец.
И в това, разбира се, има много логика. Първо, по този начин се вземат превантивни мерки в случай, че по стечение на обстоятелствата бъде избран прекалено “революционен” парламент, или пък политическата конюнктура прибави голяма доза радикализъм на правителствената програма. Второ, както личи и от самото й название, в Камарата на лордовете заседават само представители на благородничеството и следователно тя не е пряко отражение на предпочитанията на избирателите.
В английския парламент всички решения се вземат с просто мнозинство (На въпроса за различните видове мнозинство подробно ще се спра в следващия параграф.). Не съществува и изискването за наличие на кворум по време на дебатите - достатъчно е депутатите да са над 40 души, за да се признае за валидно гласуването по даден проблем.
Това обаче далеч не означава, че в парламента цари хаос и безвластие. Обратно - с малки изключения всички гласувания са подчинени на строга партийна дисциплина. Важна роля за поддържането й играят т.нар. “парламентарни бичове” от мнозинството и опозицията (От “wiper”, т.е. помощник-конярът, който с помощта на бич събира конете в табуна. С течение на времето терминът е съкратен до “whip” - бич.) . В решаващите моменти те осигуряват необходимото присъствие съответно на депутатите от управляващата коалиция и от малцинството, както и гласуването по “партийна дисциплина”. Нещо повече, доколкото нерядко управляващото мнозинство е доста крехко, което носи рискове от бламиране на правителството, при неотложно отсъствие на негови депутати “бичовете” уговарят и “пропорционално” намаляване на гласовете на опозицията (За парламентарните традиции и процедури вж. по-подробно напр. Парламенты мира. М., 1991, с. 79 и сл.).
Би било съвършено погрешно, ако друга една характеристика на “Уестминстърския модел” - унитарното и централизирано правителство се тълкува в смисъл, че липсва местно самоуправление. То съществува, но “моделът” не му гарантира тази автономност във всички решения, с които то се ползва напр. във федералните държави. А именно когато местните държавни органи пряко зависят във финансово и политическо отношение от централното правителство, това означава и унитарна (за разлика от федералната) държава.
И накрая, в “идеалния вариант” на “Уестминстърския модел” няма писана конституция в смисъл на единствен (и единен) текст на основен закон, който да указва ясно и точно правата и задълженията на отделните институции, на гражданите и т.н. Ролята на конституция изпълняват отделни базисни закони или просто традиции от обичайното английско право. Това увеличава властта (а следователно и суверенитета) на парламента, който по принцип е свободен да променя който и да е закон. Още повече, че не съществува и институция от рода на Конституционен съд, което наистина превръща парламента във висша и последна законодателна инстанция.
Този пълен суверенитет на парламента се допълва и от факта, че по принцип “Уестминстърският модел” не предвижда референдумите като най-изявената форма на пряката демокрация, делегирайки всичко на представителите на народа, избрани от него. Това обуславя и деветата му характеристика - “представителна”, а не “пряка” демокрация”.
“Уестминстърския модел”, макар и no-скоро като съвкупност от идеи и принципи, логично е разпространен в англосаксонския свят, както и в повечето от бившите британски колонии от Азия и Африка. За класически пример на “демокрацията на простото мнозинство” обаче се счита Англия. А за да е не само класически, но и типично английски, в него периодите, в които той действа в “идеалния” си вид, се редуват през XX век с години на съществени “изкривявания”. Или, както констатира Дейвид Батлър, “британското правило е едноцветно правителство. Политици и изследователи на политиката твърдят, че във всички случаи, освен при извънредни обстоятелства, една партия трябва да има парламентарното мнозинство и да ръководи националните дела, (но) ясно подчертано едноцветно правителство е много no-рядко срещано, отколкото мнозина могат да си го представят.” (Butler, D. Coalitions in British Politics. New York, 1978, p. 112.). И по изчисленията на А. Лийпхарт еднопартийни правителства са управлявали Великобритания само в 60 на сто от времето от 1918 до 1980 година (Lijphart, A. Op. cit., p. 27.).
По време на Първата световна война (1914-1918 г.) политическата власт във Великобритания е в ръцете на коалиционен кабинет, в който, наред с традиционните Консервативна (на торите) и Либерална (на вигите) партия за пръв път участва и Лейбъристката (на английските социалдемократи). Още през пролетта на 1918 г. е приет нов избирателен закон, който разширява значително обхвата на избирателите - 21 млн. срещу дотогавашните 8 милиона. За пръв път избирателни права получават жените над 30 г. и младежите над 21 г., а цензът за постоянно местожителство е свален до 6 месеца. И ако си припомним първата от трите базови характеристики на демокрацията- правото на участие в изборите на всички значими сектори от населението, с този закон английската политическа система прави една от най-сериозните си крачки към съвременната демокрация.
По-късно възрастовата граница и за двата пола слиза на 18 години, а възрастта за “пасивното” избирателно право, т.е. за правото да бъдат избирани в парламента, става 21 години. Цензът за постоянно местожителство също е заменен с изискването към 10 октомври на годината, в която се актуализират избирателните списъци, съответното лице да е регистрирано като жител на избирателния окръг.
На 14 декември 1918 г., месец след подписването на примирието, което маркира края на Първата световна война, се произвеждат първите парламентарни избори според новия избирателен закон. В условията на очертаващата се следвоенна “криза на конверсията” консерваторите и част от либералите отново влизат в коалиция, която печели 478 места в Камарата на общините. Снижаването на възрастовия ценз обаче позволява и на Лейбъристката партия, която се представя самостоятелно, да разшири почти двойно избирателното си влияние, получавайки 63 мандата.
На 10 януари 1919 г. победителите съставят коалиционен кабинет начело с либерала Дейвид Лойд Джордж, чиято основна задача е да доведе до успешен край преговорите по мирните договори със загубилите войната държави и максимално да защити английските интереси. Лойд Джордж се справя, общо взето, успешно със задачата и Великобритания излиза не само като един от основните победители, но и като един от големите печеливши в Първата световна война.
Това на свой ред също допринася за сравнително по-лекото преодоляване на трусовете, предизвикани от “кризата на конверсията”, т.е. от прехода и на стопанството, и на обществото от военни към мирновременни релси. И след като положението се стабилизира в достатъчна степен, в средата на 1922 г. консервативно-либералната коалиция логично се разпада.
На 15 ноември с.г. поредните парламентарни избори маркират началото на качествено нова ситуация в английския политически живот. Консерваторите печелят с 345 депутати, но Лейбъристката партия изпреварва Либералната и със 142 депутати трайно я измества като “основен играч” в двупартийната система. Със съставянето на еднопартиен кабинет на консерваторите, оглавен първо от Бонар Лоу, а след това от Болдуин, Великобритания фактически се връща към “класическия вариант” на “Уестминстърския модел” на демокрация.
Само след една година обаче, в края на 1923, Болдуин решава да произведе нови предсрочни избори, за да получи подкрепа за намерението си да възстанови консервативната политика на протекционизъм от края на XIX век. Но англичаните предпочитат да дадат гласовете си за привържениците на принципа на свободната размяна и партията му е наказана - 258 места в парламента срещу 191 за лейбъристите и 158 за либералите. Така за пръв път в английската история Лейбъристката партия получава правото да състави свое правителство начело с лидера й Ремзи Макдоналд.
Фактът, че Макдоналд може да разчита на стабилно мнозинство само при подкрепата на либералите, го кара да се откаже от програмата за национализации, приета от Лейбъристката партия през 1918 година. И поради това, противно на очакванията (или по-скоро на страховете), “левият” кабинет се ограничава само с несъществени социални реформи, без да променя сериозно следвания дотогава политически курс. В резултат и след сериозните размествания в политическата структура в началото на 20-те години английската партийна система запазва своята едноизмерност. А единственият по-радикален опит за завой във външната политика - установяването на дипломатически отношения (2 февруари 1924 г.) и сключването на политически и търговски договор (8 август) със СССР, стават една от причините либералите да оттеглят подкрепата си за лейбъристкия кабинет и водят до поредните предсрочни избори от 29 октомври.
Консерваторите печелят с внушителното мнозинство от 419 места и се връщат на власт за доста дълъг период - до юни 1929 година. Въпреки поражението обаче със своите 152 места лейбъристите запазват второто място, доколкото се запазва тенденцията към спадане на влиянието на либералите (42 места).
Управлението на Консервативната партия съвпада с периода на следвоенния “бум” в развитието на световното стопанство. През 1925 г. министърът на финансите Уинстън Чърчил, преминал от Либералната в Консервативната партия, възстановява свободната размяна на британската лира срещу злато (т нар. Закон за златния стандарт). На следващата година кабинетът успешно се справя с една от най-големите в историята на страната миньорска стачка, за да въведе през 1927 г. сурови антистачни закони.
При първите признаци за наближаващата световна икономическа криза обаче англичаните отново обръщат надеждите си към “по-социалната” Лейбъристка партия, която води умела кампания срещу безработицата и антистачното законодателство. В редовните парламентарни избори от 30 май 1929 г. тя печели 287 депутатски места срещу 261 за консерваторите и 59 за либералите.
Но в условията на започналата през октомври с.г. световна икономическа криза второто лейбъристко правителство, съставено отново с подкрепата на либералите и отново начело с Макдоналд, се оказва неспособно да се справи с разрушителните й последици. Разногласията и сред мнозинството, и в самата Лейбъристка партия (За остротата им говори достатъчно убедително фактът, че през 1930 г. Осуалд Мосли, министър в правителството на Макдоналд и привърженик на тезата за силна държавна намеса в икономиката, напуска Лейбъристката партия и полага основите на бъдещия “Британски съюз на фашистите”.), водят през август 1931 г. до разцепление в нея и до оставката на Макдоналд. Тогава обаче в действие влиза изключението” от “Уестминстърския модел”, което оттук насетне фактически ще се превърне в правило: във всеки един критичен за Великобритания период обединяването на усилията за спасяване на държавата доминира над различията между опонентите в двупартийната система. Независимо, че в изборите от октомври 1931 г. консерваторите получават 473 места срещу 48 за “лейбъристите-дисиденти” начело с Макдоналд, 13 за либералите и 52 за “ортодоксалните лейбъристи”, от 25 август 1931 до 7 юни 1935 г. властта е в ръцете на коалиционно “национално правителство” начело с Макдоналд, в което наред с умерените лейбъристи участват и консерватори, и либерали.
Едва когато са преодолени и последиците от световната икономическа криза, и напрежението, предизвикано от идването на Хитлер на власт в Германия, “националната коалиция” се разпада и със съставянето на 7 юни 1935 г. на консервативното правителство на Болдуин Великобритания отново се връща в рамките на “Уестминстьрския модел”. На произведените през ноември с.г. парламентарни избори консерваторите печелят мнозинство от 387 места (срещу 152 за лейбъристите, 17 за либералите и 44 за “националните лейбъристи” на Макдоналд) и управлението им продължава чак до началото на Втората световна война. До май 1937 г. министър-председател е Болдуин, заменен след това от Невил Чембърлейн.
На 3 септември 1939 г., когато Англия и Франция официално встъпват във война с Германия, Чембърлейн обявява създаването на “военен кабинет”. А на 10 май 1940 г, деня, в който германските войски започват активни бойни действия на Западния фронт, Чърчил отново сформира коалиционно правителство с участието и на лейбъристите, и на либералите, независимо, че консерваторите разполагат с абсолютното мнозинство в Камарата на общините. То държи управлението до средата на 1945 г., когато победата на Антихитлеристката коалиция във Втората световна война позволява Великобритания да се върне към своя “модел” на демокрация.
Всъщност именно годините между 1945 и 1970 са периодът на разцвет”, т.е. на максимално стриктното спазване на “Уестминстърския модел” на демокрация. Това от своя страна показва, че именно след Втората световна война английската демокрация навлиза в своя зрял етап на развитие и придобива достатъчно стабилни черти, за да бъде изведена като самостоятелен и специфичен вариант на съществуване и функциониране на тази политическа система (В началото на 90-те години т. нар. Трансевропейска партия, възникнала на основата и по идея на италианската Радикална партия, подема инициативата за осъществяване на “същинска общоконтинентална англосаксонска революция”. Ето в резюме основните аргументи в подкрепа на тази инициатива: “Установена в цялата западна част на европейския континент, партокрацията бързо се разпростира и в Централна и Източна Европа. Еднопартийната диктатура се замества от диктатурата на партиите с всичките й последици - завземане на държавата, неуправляемост, невъзможност за гражданина да избере свое правителство”. В изборите от 5 юли 1945 г. консерваторите залагат предимно на огромния авторитет, извоюван от “бащата на победата” Уинстън Чърчил. И обратно - лейбъристите не разчитат само на подчертаното надмощие на “лявата вълна” в Европа след победата над нацизма и фашизма, с която във Великобритания се олицетворяват именно те, а успяват умело да я съчетаят с една доста амбициозна и смела програма за реформи. Именно тяхната предизборна тактика се оказва печеливша и така за пръв път в историята на страната новият им лидер Клемент Атли съставя едноцветно лейбъристко правителство, което управлява от 27 юли 1945 до 3 ноември 1951 година.
През тези повече от шест години е осъществена широка програма за национализация на основни отрасли от английското стопанство: Националната банка (декември 1945 г.); Гражданският въздушен флот (май 1946 г.); въгледобивната промишленост (май 1946 г.); общественият транспорт (декември 1946 г.); енергодобивът (февруари юли 1947 г.); металургичната промишленост (февруари 1951 г.). Осъществена е и радикална реорганизация в системата на здравеопазването и социалното осигуряване, с която англичаните получават право на безплатно медицинско обслужване, безплатни лекарства, осигуровки при болести, злополуки, безработица и т.н.
Но макар че в онези времена всички тези реформи предизвикват илюзиите едва ли не за “социализация” на Великобритания (някои дори окачествяват управлението на Атли като “тиха революция”), повече от видно е, че в нито един момент те не застрашават основите на демократичната система, основаваща се на частната собственост и свободната инициатива. Целият наглед масов процес на национализации например обхваща едва 20 на сто от собствеността, и то само част от т. нар. “структуроопределящи производства”, докато 80 на сто остават в частни ръце (Laqueur, W. Europa despues de Hitler. Vol. I. Madrid, 1985, p. 275.).
С други думи, дори и в условията на силната “лява вълна”, заляла в годините непосредствено след Втората световна война целия европейски континент, Лейбъристката партия не поставя под заплаха или дори под съмнение ценностите на западната в по-общ план и в частност на английската демокрация, действайки същевременно според схващанията си за необходимостта от изграждане на “социална държава”, т.е. отново само и единствено в рамките на “едноизмерната” партийна система. Така основният резултат от реформите на Атли е полагането на началото на прословутата в следващите десетилетия “държава на общото благоденствие” (“Welfare state”). Още повече, че успоредно с всички тези мероприятия именно лейбъристкото правителство на Атли демонстрира и неизменна привързаност към западния свят - и чрез присъединяването си към “плана Маршал” през 1948 г., и особено чрез активното си участие в учредяването на Северноатлантическия пакт (НАТО) през 1949 година.
Лейбъристите плащат обаче доста висока цена за своите реформи. От една страна, увеличаването на разходите за социални дейности в условията на все още сложното следвоенно икономическо положение принуждават Атли още през 1947 г. да провъзгласи политика на строги икономии в бюджетната сфера, което предизвиква остри критики от страна на левите лейбъристи. От друга страна, ефектът от линията на “затягане на коланите” е нищожен и през 1949 г. инфлацията и периодичните финансови трусове предизвикват девалвация на британската лира, което пък е повод за ожесточени атаки от страна на консерваторите. И макар че през 1950 г. лейбъристите отново печелят редовните парламентарни избори, тяхното мнозинство е достатъчно крехко, за да издържи на неспиращите атаки едновременно от ляво и отдясно. В края на 1951 г. се произвеждат нови избори, които не само дават възможност на Чърчил да вземе реванш за поражението си през 1945 г., но и водят до първата “ера на консерваторите”, която трае почти 13 години, до 15 октомври 1964.
С изключение обаче на законите за реприватизация на металургичната промишленост (март 1953 г.) и за частичната реприватизация на транспорта (април с. г.), всичко от социалните реформи на лейбъристите остава и при Чърчил, сменен през 1955 г. от Антъни Идън, наследен на свой ред през 1957 г. от Харолд Макмилън, а той пък - от Дъглас Хюм в края на 1963 година. От една страна, това е убедително доказателство, че мерките на Атли наистина целят не да видоизменят, а да модернизират, т.е. да осъвременят “Уестминстърския модел”. От друга страна, още при първата смяна на един чисто еднопартиен с друг подобен кабинет през 1951 г. английската политическа система показва, че отлично се справя и с принципа на “демократичния алтернанс”, т.е. редуването на власт, при което “новите” управляващи не започват незабавно и задължително с отмяна на актовете, приети от “старите”, а коригират само неефективните, съхранявайки положителните.
По време на “ерата на консерваторите” ярко се проявява и още една от характеристиките на “Уестминстърския модел” на демокрация - суверенитетът на парламента. През 1957 г е подписан Римският договор, с който се учредява Европейската икономическа общност (ЕИО) - предшественикът на Европейската общност и Европейския съюз. Традиционната английска склонност към изолационизъм се проявява отново и идеята за присъединяване на Великобритания към новата международна организация среща енергична съпротива, включително и сред част от Консервативната партия. Въпреки това в качеството си на суверенен орган на 3 август 1961 г. Парламентът одобрява решението на правителството за поетапното присъединяване на Великобритания към ЕИО (този процес приключва окончателно едва през 1973 г.), отхвърляйки идеята въпросът да бъде поставен на референдум и потвърждавайки принципите на “представителната демокрация”.
С парламентарните избори от 15 октомври 1964 г. завършва първата следвоенна “ера на консерваторите”. Макар и с незначително мнозинство, Лейбъристката партия печели и получава правото да състави свое правителство начело с Харолд Уилсън. Шест години по-късно, през 1970, идва ред на консерваторите да вземат реванш. В условията на няколкото сериозни енергийни кризи и с последвалото начало на втората промишлена революция обаче “Уестминстърският модел” на демокрация отново показва склонност да следва не толкова правилата си, колкото изключенията от тях.
Двете най-видни изключения през 70-те години са свързани съответно с управлението на миноритарни, т.е. неразчитащи на собствено мнозинство, лейбъристки правителства и с последвалото от това нарушаване на принципа на двупартийната система. Третото е не по-малко сериозно, доколкото също засяга една от базисните характеристики на “модела” - отказът, макар и само еднократен, от принципите на “представителната демокрация”.
В изборите през февруари 1974 г. лейбъристите печелят, но не успяват да достигнат необходимото мнозинство в парламента. Въпреки това те съставят самостоятелен кабинет, но се налага постоянно да търсят “странични” депутатски гласове. Очевидната непригодност на подобна ситуация към принципите на “Уестминстърския модел” води още през октомври с.г. до нови парламентарни избори, в които Лейбъристката партия, макар и трудно, постига търсеното мнозинство. Доста скоро обаче сред самите лейбъристи се проявява нетипичното дотогава “вътрешно ерозиране”, т.е. роене (или, ако употребя българския термин, “люспене”) на депутатската група и през 1976 г тя отново се оказва без необходимото мнозинство. Заставени от обстоятелствата, през 1977 г. лейбъристите влизат в преговори с 13-те депутати-либерали и получават подкрепата им, но срещу условието, че ще бъдат консултирани по всеки един законопроект преди внасянето му в Камарата на общините. С т. нар. “пакт Лейб-либ” е нарушена втората основна характеристика на “Уестминстърския модел” - сливането на изпълнителната и законодателната власт и надмощието на изпълнителната, доколкото еднопартийното правителство става зависимо от парламентарната подкрепа извън собствената си партия.
Още по-драстичен отказ от самата същност на “Уестминстърския модел” е решението на Камарата на общините от 1975 г. да бъде произведен референдум за или против оставането на Великобритания в ЕИО (Общия пазар). Този безпрецедентен в историята на английската демокрация акт нарушава осмата и деветата характеристика на “модела” - за “представителната демокрация” и за парламентът като върховен суверен в политическата власт, предпочел с решението си да делегира това право на английските избиратели (С редица конкретни примери от историята на съвременната английска демокрация Lijphart, A. Oр. cit., p. 26-32 показва, че особено през 70-те години, могат да се намерят изключения от всяка една от деветте основни характеристики на “Уестминстърския модел”.).
С победата на консерваторите на изборите от 1979 г, която поставя началото на тяхната “втора следвоенна ера”, свързана най-вече с името на Маргарет Тачър, като че ли приключва и периодът на “волностите и изключенията” във функционирането на “Уестминстърския модел”. Причините за успеха на консервативното управление са, че от двата варианта за модернизацията на английското стопанство в условията на втората промишлена революция - лейбъристкия (социален) или консервативния (неолиберален), в продължение на 18 години избирателите упорито предпочитат втория, значително по-драстичен, но в замяна на това и значително по-ефикасен (Замисълът и основните насоки на неолибералния преход към постмодерното общество във Великобритания са достатъчно точно предадени от главния им изпълнител. - Вж. Тачър, М. Годините на Даунинг стрийт Ч. 1. С., 1995, с. 61 и сл.). Това от своя страна гарантира стабилността на едноцветните консервативни правителства, както и успехите им в осъществяването на тяхната програма.
“Втората следвоенна ера” на консерваторите приключва през 1997 г, когато на власт отново идват лейбъристите начело с Тони Блеър, този път умело съчетали в програмата си традиционните социалдемократически ценности и съвременните либерални (или no-скоро индивидуалистични) тенденции на информационното общество.
Демокрацията на квалифицираното мнозинство (Франция в най-ново време)
Демокрацията на квалифицираното мнозинство (Франция в най-ново време)


Вторият основен “модел” на съвременните демократични системи е на т. нар. “консенсуална демокрация”, или “демокрацията на квалифицираното мнозинство”. Неговите основни характеристики са:
1. Участие в изпълнителната власт - големи коалиции;
2. Формално и реално разделение между законодателната и изпълнителната власт;
3. Балансиран двукамарен парламент;
4. Многопартийна политическа система;
5. Многоизмерна партийна система;
6. Пропорционална избирателна система;
7. Децентрализация и федерализъм;
8. Писана конституция;
9. Право на вето на малцинството (Lijphart, A. Op. cit., p. 39-44.).
Първото, което задължително подлежи на обяснение е, че понятието “големи коалиции” съвсем не означава “безпринципни коалиции”. Ако използваме класическата скала за политическия спектър, той се сформира от пет типа партии: леви (А); левоцентристки (Б); центристки (В); десноцентристки (Г) и десни (Д). Оттук вече най-често срещаните “големи коалиции” са три вида:
• А + Б + В (кабинети на лявото политическо пространство);
• Б + В + Г (правителства на центристкото политическо пространство);
• В + Г + Д (кабинети на дясното политическо пространство).
Следващите варианти на възможни (и най-често срещани) коалиции са по-ограничени, но също спазващи логиката на политическата съвместимост (През втората половина на 70-те години в Италия се стигна до парадоксалната ситуация мнозинство в парламента да имат комунистите и неофашистите. Естествено обаче нито за миг някой се усъмни във възможността те да сформират управляващата коалиция.) и политическата непоносимост:
• А + Б (кабинети на левицата);
• Б + В (левоцентристки правителства);
• В + Г (десноцентристки правителства);
• Г + Д (кабинети на десницата).
Разбира се, съществува и възможността от “свръхголяма коалиция”, най-често от т. нар. “изключващ тип”. Обикновено това става в условията на сериозна политическа и обща криза или пък след продължителен период на еднопартийно управление (диктатура), когато всички демократични опозиционни сили се обединяват, макар и за кратко време, в името на желанието си да премахнат последиците от него. Така се стига до “свръхголеми коалиции”, изградени по формулата “4:1”, като в зависимост от типа диктатура “единият” е или крайно лявата, или крайно дясната партия.
Тази формула се е прилагала в кризисни моменти в редица държави след края на Втората световна война (Италия, Франция, Белгия и др.), когато за един период от около две-три години съществуват т. нар. “правителства на националното единство”. На този принцип се създават и някои от коалициите в страните от Централна и Източна Европа непосредствено след падането на комунистическите режими в края на 80-те години.
При всички положения обаче подобни “свръхголеми коалиции” са изключения, а не правило на този “модел” на демокрация.
Неговата най-важна характеристика е гарантираното право на малцинството на участие във вземането на политическите решения. Това се налага не само поради съществуването на повече от две партии, но и поради многоизмерността на партийната система, т.е. поради разнообразието от интереси (социално-икономически, регионални, етнически и т.н.), които тези партии представляват.
Правото на участие на малцинството се осъществява под различни форми. Още с прилагането на пропорционалната избирателна система се въвежда принципът “за равен брой гласове - равен брой депутати”. А за да се избегне опасността от прекалена фрагментация на парламента, обикновено се въвеждат допълнителни корективи, най-често следвайки принципа на поощряване на по-големите партии. (Подобен принцип е заложен и в сега действащата избирателна система в България чрез т.нар. “метод на д'Онт” (“Методът на д’Онт” е широко застъпен в избирателните системи на държавите, принадлежащи към този “модел” на демокрация. Поощрявайки по-големите партии за сметка на по-малките, той предпазва от прекалена фрагментация на парламентите - възможност, която носи в себе си пропорционалната система.). Често срещана в избирателните закони на този “модел” на демокрация е и т.нар. “процентна бариера” за влизане на партиите в парламента. Чрез нея обикновено се елиминира опасността от поява на регионални или етнически тенденции в националния законодателен орган.
Друга съществена и често срещана изява на правото на малцинството да участва във вземането на решения са референдумите. Абсолютният “рекорд” по брой на референдумите принадлежи на Швейцария. За периода 1945-1980 г. там са правени общо 169 допитвания, като само през 1963- 1980 г. те са 102, или средно по около шест референдума годишно (Lijphart, A. Op. cit., p. 218).
Според класификацията на Гордън Смит референдумите са “контролирани” или “неконтролирани”, от една страна, и “прохегемонистични” или “антихегемонистични”, от друга страна (Smith, G. The Functionnal Properties of the Referendum, - In: European Journal of Political Research 4, No 1, 1976, p.6.). Първата “двойка” характеристики показва дали те са насрочени от властта (контролирани), или пък са предизвикани по инициатива на избирателите (неконтролирани). Втората “двойка” се гради върху резултата от референдума, т.е. дали той е в подкрепа на властта (прохегемонистичен) или срещу нея (антихегемонистичен).
Оттук вече логично следва появата на други две “двойки”. Обикновено “контролираните” допитвания са “прохегемонистични”, а “неконтролираните” съдържат в себе си силен “антихегемонистичен” заряд. Разбира се, възможни са и други комбинации (Класически пример за друга комбинация с референдумът в Норвегия през 1972 г. за или против влизането на страната в ЕИО. Правителството и парламентът са изцяло за и според конституцията имат правото самостоятелно да решат проблема. Поради неговата важност обаче властта решава да го подложи на референдум, на който избирателите отхвърлят идеята за интеграция. Или с други думи, се получава “контролиран”, но “антихегемонистичен” референдум.). Важното обаче е, че във вземането на решение по въпроса, поставен на референдума, право на участие има не само мнозинството, но и малцинството.
Децентрализацията и изграждането на държавата на федерален принцип също създават предпоставки за изява на малцинствата (най-често регионални или етнически). Но обикновено успоредно с това се залагат и редица бариери или поне “спирачки” пред евентуалната опасност от “регионален егоизъм” или пък сепаративни намерения.
Най-големи възможности за изява на малцинството като участник във взимането на политическите решения се съдържат обаче в правото на вето. То може да бъде пряко, което е по-редкия случай, или пък косвено, чрез изискването за приемане на особено важни решения с квалифицирано мнозинство (откъдето идва и наименованието на “модела”). Защото ако за подобни случаи Конституцията предвижда не просто, а някакво друго мнозинство (то може да варира от две трети до три четвърти, четири пети или дори пет шести), извън съмнение е, че необходимата “квота” за постигането му идва именно от гласовете на малцинството. И ако тези гласове не дойдат, малцинството де факто упражнява правото си на вето по съответното решение.
Впрочем тук е мястото за изясняване и на различните варианти на понятието “мнозинство”. Още повече, че било поради невежество, било от желание то да бъде прикрито, твърде често у нас “абсолютно мнозинство” се бърка с “консенсус”, а “квалифицираното” се счита не като аритметично множество, строго определено в основния (Конституцията) или пък в друг нарочен закон, а едва ли не като синоним на компетентност или някакво друго митично качество, достъпно само за “посветени”.
И тъй, ако започнем “от долу на горе”, най-”ниско” е простото мнозинство, сиреч онова, при което не се изисква аритметичното множество да е повече от половината (в случая гласове). Тъкмо на този принцип се гради “Уестминстърският модел” на демокрацията, при който по същия начин, по който в даден избирателен окръг срещу този, който е получил 49 на сто минус един от гласовете, печели онзи, който с събрал 49 на сто от гласовете, в съседния окръг някой побеждава с (примерно) пет процента срещу другия, на който не му с достигнал дори и един глас до въпросните 5 на сто. Сумирано обаче по избирателни окръзи, чрез мажоритарната система “простото мнозинство” най-често води до “абсолютно мнозинство” в парламента.
Следващото “равнище” на мнозинството е “абсолютното”. Противно на масовото възприятие, то ще рече, че дадена партия или коалиция притежава поне 50 на сто плюс един глас. Но, също противно на масовата убеденост, става дума за 50 на сто плюс 1 не от избирателите, а от депутатите. Което означава, че примерно според вече споменатия “мажоритарен коректив д'Онт” подобно “депутатско мнозинство” може да се получи и с гласовете (примерно) на между 42 и 45 на сто от избирателите, както стана и в България след парламентарните избори от 10 юни 1990 и 18 декември 1994 година.
Третият вид мнозинство е “квалифицираното”. Най-общо казано, това е законово определено мнозинство над “абсолютното”, т.е. то винаги е по-голямо от 50 на сто плюс един, но по-малко от 100 на сто минус един от гласовете. С колко точно по-голямо, определя съответният законов текст. Важното е, че той не е длъжен винаги да спазва “класиката”, предвиждаща две трети или три четвърти от депутатите.
И накрая онова, което обикновено се бърка с “абсолютното мнозинство”, се нарича “консенсус”. Това ще рече, че дадено предложение или решение се подкрепя от всички членове на парламента. И тъкмо защото подобно нещо фактически е непостижимо, понятието “консенсус” е по-често срещано в дипломатическата, отколкото в парламентарната практика.
Ако след тези може би елементарни, но все пак задължителни обяснения се върнем към “модела” на “демокрацията на квалифицираното мнозинство”, втората важна негова характеристика е стриктното разделение между законодателната и изпълнителната власт (за третата, съдебната, вече поясних, че независимостта й е задължителна за демокрацията въобще). Но и това е съвсем логично: по принцип този тип демокрация е по-динамичен, с по-чести правителствени промени (поради преплитането на много и разнообразни интереси), при него не е задължително членовете на кабинета да бъдат и депутати (както е при “Уестминстърския модел”), което също налага значително по-ефикасен контрол на законодателната над изпълнителната власт. И най-важното - именно парламентът е мястото, където чрез разнообразните демократични механизми партиите и коалициите най-ефективно могат да защитават позициите си, а следователно и тези на своите избиратели.
По аналогични съображения съществува и своеобразно “вътрешно разделение” в законодателната власт чрез равнопоставеност на двете камари на парламента.
За “класически” примери на “демокрацията на квалифицираното мнозинство” най-често се приемат Швейцария и Белгия. Този “модел” обаче е възприет от повечето европейски демокрации, възникнали след Втората световна война (Германия, Италия, Испания), включително и от мнозинството от т. нар. “нови демокрации”, появили се след краха на комунистическите режими в страните от Централна и Източна Европа. Поради това с достатъчно основание той може да бъде наречен и “континентален”, за разлика от “островния”, т.е. “Уестминстърския модел”. Според Конституцията си от 1991 г. България също принадлежи към този “модел”.
Но може би най-интересна е еволюцията на “демокрацията на квалифицираното мнозинство” във Франция. Не само защото преминава през две републики - Третата (1870-1940 г.) и Четвъртата (1946-1958 г.), а и защото през 1958 г. тъкмо французите, т.е. едни от “родителите” на този модел, без колебание внасят в него някои съществени изменения.
След края на Първата световна война Франция е може би в най-деликатното положение сред държавите-победителки. От една страна, от Великите сили, участвали на страната на Антантата, тя дава най-много жертви, а в продължение на четири години територията й е подложена на системни разрушения. От друга страна, националната жажда за мъст и реванш след погрома във Френско-пруската война от 1870-1871 г. и понесените лишения през 1914-1918 г. среща енергичното противодействие на Великобритания и САЩ.
И може би тъкмо поради това още с първите следвоенни парламентарни избори (ноември 1919 г.) Франция не само се обръща към една от основните характеристики на “демокрацията на квалифицираното мнозинство” - големите коалиции, но и предпочита да даде победата на т. нар. Национален блок - обединение на десните и центристки партии, съставено предимно от бивши военни, с които французите свързват надеждите си “германците да платят за всичко”, което са им причинили и през 1870-1871, и през 1914-1918 година.
Изборите се произвеждат по нова, смесена система, съчетаваща мажоритарния и пропорционалния принцип. Камарата на депутатите решава да даде право на глас и на жените, но Сенатът налага своето вето върху този съществен опит за модернизация на “модела”.
Националният блок управлява до 1924 г., време, достатъчно, за да стане ясно, че с клаузите на Версайския договор Франция фактически се оказва измамена в очакванията и надеждите си. Провалът на френско-белгийската окупация на Рурската област в Германия засилва и без това острата финансова криза. А опитите на министьр-прсдседателя Реймон Поанкарс да я преодолее чрез управление с правителствени декрети, съчетани с амбициите на президента Милеран към засилване на изпълнителната власт, срещат енергичната съпротива на левоцентристките парти. В резултат в изборите от май 1924 г. Националният блок губи, отстъпвайки в следващите две години властта на Левия блок - коалиция от радикали, републикан-социалисти и социалисти, макар че последните не участват пряко в правителството (Парадоксът е, че в абсолютни цифри Левият блок получава 4 270 000 гласа срещу 4 500 000 за Националния блок - факт, който показва несъвършенствата и рисковете от смесената мажоритарно-пропорционална система.).
Но няколкото правителствени провала отново предимно във финансовата сфера (рязка девалвация на френския франк, паника сред притежателите на държавни облигации и т.н.) водят до политическа криза и последователните оставки от министър-председателския пост на лидера на Левия блок Едуар Ерио (април 1925 г.) и наследилите го Пол Пенлеве и Аристид Бриан. Така през юли 1926 г. изпълнителната власт отново преминава в ръцете на Поанкаре, оглавил нова широка десноцентристка коалиция.
Тя печели убедително и парламентарните избори от април 1928 г, в които Комунистическата партия, възприела сектантската линия на Комунистическия интернационал “класа срещу класа”, претърпява огромна загуба на влиянието си. Управлението на съюза между десницата и центъра (т. нар. кабинети на “националното единство”, общо шест на брой) трае до следващите парламентарни избори от май 1932 г., когато за пореден път го наследява коалиция между центъра и левицата, отново начело с Едуар Ерио.
Опустошителните ефекти на световната икономическа криза върху стопанството на Франция прерастват през 1932-1933 г. и в почти перманентна политическа криза. Тринадесетте месеца между оставката на Ерио (декември 1932 г.) и събитията от февруари 1934 г. са известни като периодът на “масовото избиване на кабинети” - общо пет министър-председатели последователно са принудени да подадат оставка.
В края на 1933 г. след шумен финансов скандал, останал в историята като “аферата Стависки”, кризата прераства и в морална. Десницата се възползва от ситуацията и след една улична демонстрация на 6 февруари 1934 г., завършила с кръвопролитие, левоцентристкото правителство подава оставка. Властта отново преминава в ръцете на десноцентристка коалиция начело с Гастон Думерг.
В действията й обаче мнозина виждат заплаха за самото съществуване на парламентарния режим. Това стимулира обединителните тенденции сред левите и левоцентристките партии и през юли 1934 г. социалисти и комунисти подписват пакт за единодействие. А след като през 1935 г. към него се присъединяват и радикалите и републикан-социалистите, се оформя нова широка левоцентристка коалиция под името Народен фронт.
Народният фронт печели убедително в поредните парламентарни избори от 1936 г. и за пръв път в историята на страната социалист става министър-председател. До началото на 1937 г., когато Леон Блум обявява “пауза” в изпълнението на програмата на Народния фронт, Франция придобива редица от чертите на модерната демокрация и социалната държава: право на глас за жените (утвърдено от парламента още през 1933 г), солидно социално законодателство (40-часова работна седмица, платен годишен отпуск) и т.н.
Още по-важното е, че независимо от политическите сътресения от средата на 30-те години, демократичната система се оказва не само жизнена, но и достатъчно гъвкава. Въпреки силния натиск от дясно тя не допуска трансформацията си в недемокрация, както става през 1933-1934 г. в съседна Германия.
Постепенно обаче противоречията между партиите от Народния фронт по програмата на правителството стават все по-остри. През юни 1937 г. Леон Блум е принуден да подаде оставка. Това е и началото на края на Народния фронт, чието окончателно разпадане в навечерието на Втората световна война (1938-1939 г.) също допринася Франция да се окаже неподготвена за участието си в назряващия конфликт, а оттам - и сравнително лесна жертва за германската агресия в средата на 1940 година.
С военното поражение идва и неофициалният край на Третата република. В продължение на 4 години Франция е в положение на фактическа германска окупация, независимо от съществуването на т. нар. “правителство на Виши”, съставено от колаборационисти начело с маршал Петен. През юли 1940 г. двете камари на парламента утвърждават исканата от маршала промяна в конституцията, даваща му широки правомощия, включително и това да подготви нов основен закон.
През август 1944 г. Франция е освободена. До октомври 1945 г., когато се произвеждат първите следвоенни парламентарни избори, страната се управлява от временно правителство, оглавявано от генерал Дьо Гол и в което влизат представители на всички политически групи, взели участие в Съпротивата.
Успоредно с парламентарните избори се прави и референдум за пълномощията на бъдещото събрание. Французите са изправени пред два сериозни избора: създаване на нова конституция или връщане към тази на Третата република; в случай, че се приеме първият вариант - дали Учредителното събрание да се ограничи само със създаването на новия основен закон или да работи и като обикновен парламент.
За нова конституция се обявяват всички големи политически сили - голистите, социалистите, католиците от новосформираното Народно републиканско движение (МРП) и комунистите. Първите три обаче са и за ограничаване правата на Учредителното събрание и именно техния съвет следват 96,4 на сто от избирателите. Така, обявявайки събранието за Учредително, французите решават и формално въпроса за погребението на Третата република. Същевременно обаче 65,0 на сто са в полза на ограничаването на правомощията на събранието само до изработването на нова конституция, определяйки му и конкретен срок - седем месеца.
В резултат от общото олевяване на политическите настроения в Европа след Втората световна война комунисти и социалисти разполагат с абсолютно мнозинство в Учредителното събрание. Независимо от това, след изборите отново е съставен коалиционен кабинет от социалисти, комунисти и католици, пак начело с Дьо Гол.
Генералът обаче развива институционни идеи, които са абсолютно неприемливи за тогавашните разбирания на лявото мнозинство за демократично устройство. “Държавният глава не трябва да принадлежи на нито една партия, той би трябвало да бъде избиран (пряко) от народа, да назначава министрите, да има правото да се съветва със страната или чрез референдум, или чрез нови парламентарни избори и накрая, да има пълномощията да осигурява целостта и независимостта на Франция в случай на възникнала опасност”, твърди Дьо Гол (Цит. по: Молчанов, Н. Генерал Де Голль. М., 1972, с. 272.).
Отказът на левите партии да приемат идеите на Дьо Гол за силна изпълнителна власт и президентска република го принуждават през януари 1946 г. да подаде оставката си. Това от своя страна означава и продължителна “пауза” в присъствието на генерала във властта.
Но французите отхвърлят първия проект за конституция, който, в интерес на истината, е със силен ляв уклон. Следват нови избори за второ Учредително събрание (юни 1946 г.), което в края на септември с.г. с 440 гласа “за” срещу 106 “против” утвърждава новия проект. Категорично против него се обявява генерал Дьо Гол, несъгласен с това, че фактически цялата власт в републиката става притежание на политическите партии.
На 13 октомври 1946 г., очевидно повлияни и от позицията на генерала, 31,4 на сто от французите се въздържат от участие в референдума за утвърждаване на конституцията, а 31 на сто я отхвърлят. Така Основният закон на Четвъртата поред френска република влиза в сила с гласовете само на 36 на сто от избирателите, т.е. с одобрението на малко повече от една трета от тях.
Подобно на Третата и Четвъртата република оставя Франция в “континенталния модел” на демокрацията. И все пак и тук следвоенната европейска “лява вълна” налага своя отпечатък. Рязко е нарушен например принципът за балансирания двукамарен парламент. Ограничени са правата на Горната камара, която вече се нарича не Сенат, а Съвет на републиката - тя е no-скоро Камара за размишления, отколкото за решения. Аналогична според новата конституция е и съдбата на държавния глава - президентът на републиката, който се избира от двете камари на парламента и има само и единствено представителни права.
В замяна на това Долната камара - Националното събрание, получава изключително широки пълномощия. Тя е единствено упълномощена да гласува законите, както и изцяло да контролира дейността на изпълнителната власт. Вследствие на “модерната” по онова време концепция за стриктно зачитане на предпочитанията на избирателите, народните представители се избират чрез общо, пряко и тайно гласуване по пропорционалната система. Веднъж избрани обаче те фактически стават безконтролни за петгодишния срок на мандата си и не случайно Четвъртата република е известна и като Републиката на депутатите.
На 10 ноември 1946 г. се произвеждат и първите от общо трите редовни парламентарни избори в историята на Четвъртата република във Франция.
Както се вижда и от таблицата (Всички данни за изборните резултати за Четвъртата република във Франция са от Brechon, P. La France aux urnes. Cinquante ans d’histoire electorale. Paris, 1993; Berstein, S., P. Milza. Op. cit., vol. 2, 3.), по разположението на политическите сили в годините на Четвъртата република Франция съвсем точно се вписва във вече споменатата класическа скала на политическия спектър на многопартийните демократични системи. Освен това тя стриктно следва и друга една закономерност: в първите години след поражението на фашизма във Втората световна война надмощието е на страната на левите и левоцентристките сили, после то постепенно преминава към тези от центъра, а крайната десница се появява доста по-късно. Трето, през целия период от 1946 до 1958 г. както законодателната, така и изпълнителната власт са в ръцете на големи коалиции.
До май 1947 г. това е т. нар. “трипартиен съюз” между комунистите (ФКП), социалистите (по онова време СФИО, т.е. Френска секция на Работническия интернационал) и католиците от Народното републиканско движение. Но още със съставянето на първия “редовен” след парламентарните избори “трипартиен” кабинет на социалиста Пол Рамадие започват конфликтите. Отказът на петимата министри-комунисти да се солидаризират с поискания от министър-председателя вот на доверие по повод замразяването на заплатите води до изваждането им от правителството и до фактическия край на “трипартизма”.
Без съмнение върху посоката на развитие на събитията определено влияние оказват и т. нар. “външни фактори” и най-вече началото на студената война. Почти по същото време комунистите са отстранени от изпълнителната власт и в Италия, Белгия и Люксембург. Аналогични процеси, макар и с обратен знак, текат в страните от съветската зона, където комунистическите партии тръгват към установяването на еднопартийна или псевдомногопартийна диктатура.
Краят на “трипартизма” във Франция не означава обаче и отказ от принципите на широките коалиции. Идва редът на т.нар. “трета сила”, съставена от социалисти, радикали, католици и умерени (известни още и като “независими”), т.е. всички, които са “между голизма и комунизма”. Формално началото на тази комбинация е поставено през ноември 1947 г. с избора на Робер Шуман, един от лидерите на МРП, за министър-председател. В новия кабинет наистина влизат представители на “всички между голизма и комунизма” - МРП, СФИО, радикали и независими. За пръв път в историята на Франция в състава на правителството е включена и жена като министър на здравеопазването.
Подчертано умерена по характер, формулата на “третата сила” функционира близо четири години. Честата смяна на министър-председателите - общо осем за целия период, в никакъв случай не нарушава основната му характеристика - имобилизмът, който е и основната причина за съхраняването и.
В навечерието на вторите редовни парламентарни избори от юни 1951 г. със закон е променена системата на гласуване. Старата, от 1946 г., подчертано облагодетелства само големите партии, независимо дали са управляващи или опозиционни. Чрез въвеждането на метода на т.нар. apparentement (букв. сродяване), т.е. възможност за преотстъпване на гласовете от един кандидат в полза на друг, се внасят в пропорционалната избирателна система такива изкривявания, че фактически тя е ликвидирана. Още повече, че ако една “сродена”, т.е. обединена листа получи абсолютното мнозинство в даден избирателен окръг, тя получава и правото на всички депутатски места, като ги разпределя според представянето на участващите в нея партии или личности.
При положение, че нито левицата (комунистите), нито голистите и въобще десницата имат с кого да се “сродяват”, замисълът на новата избирателна система е повече от очевиден - постигане на “свръхпредставителство” в парламента на умерените сили около центъра, независимо дали са разположени в ляво или в дясно от него, за сметка на “крайностите”. И наистина в 39 от общо 82-та избирателни окръга обединените листи на центъра печелят абсолютното мнозинство от гласовете, елиминирайки от участие в разпределението на депутатските скамейки всичките си конкуренти. А в 16 от тези окръзи, макар че са първи по броя на получените гласове, комунистите не получават нито едно депутатско място (Вж. по-подробно Chevalier, J.J., G. Conac. Histoire des institutions et des regimes politiques de la France de 1789 a nos jours. 8-e edition. Paris. 1991, pp. 557-559.).
Макар и замислена с активното участие на социалистите, за да увековечи формулата на “третата сила”, избирателната реформа от 1951 г., или no-скоро правителствените комбинации, които тя предизвиква през 1951-1956 г., постепенно ги изхвърлят от управленския екип. Правителствата обаче запазват коалиционния си характер, като мястото на СФИО е заето от политически сили надясно от центъра, предимно независими и голисти-дисиденти.
Но в изборите от януари 1956 г. социалистите вземат своя реванш. “Сродяването” вече не носи същия ефект, доколкото бившата управляваща коалиция се е разделила на две - социалисти и радикали, обединени в т. нар. Републикански фронт, от една страна, срещу МРП и умерените. В резултат окръзите с абсолютно мнозинство на единните листи са само 11, от което печелят двете “крайности” - комунистите и пужадистите. Още по-важното обаче е, че макар и победител, Републиканският фронт не разполага с абсолютно мнозинство в парламента. Това е основната причина той - за пръв път след 1919 г. - да не изкара пълния си мандат. Четвъртата република тръгва към своята гибел, след като в продължение на 12 години наистина е образец за “участие във властта чрез широки коалиции”, съставени средно от по пет партии.
Но в динамичното следвоенно десетилетие това има и своите неудобства. Честите министерски кризи (средната продължителност на живота на едно правителство е 9 месеца), дължащи се и на трудното съжителство между парламента (с почти неизменно силно присъствие на комунистите) и правителствата (съобразяващи политиката си с изискванията на студената война), имат съществен принос за постепенното изхабяване на “модела” и на Четвъртата република.
Към сериозните вътрешнополитически проблеми се прибавя и един външен. В годината, когато Франция търпи поражение във войната за запазване на колониите си в Индокитай - 1954, в най-голямата й африканска колония - Алжир, също започва въоръжена борба за независимост Към 1958 г. тази борба се разраства дотолкова, че правителството на Ги Моле е принудено да започне преговори с представителите на алжирския Фронт за национално освобождение. Недоволни от отстъпчивостта на кабинета, на 13 май с.г. френски ултранационалисти в Алжир организират метеж и се обръщат към Дьо Гол с призив да оглави властта, съставяйки правителство “на общественото спасение”. Така, пред опасността от гражданска война, отново настъпва часът на генерала, поддържащ в тези над 12 години “политическия огън” на своите идеи предимно чрез партията си Обединение на френския народ (РПФ).
На 1 юни 1958 г. той е избран за министър-председател, след като са приети двете му условия: извънредни правомощия за срок: от шест месеца и процедура по чл. 90 от конституцията, т.е. за нейната промяна. С това фактически идва краят на Четвъртата република и на модела на “демокрацията на квалифицираното мнозинство” във Франция. През септември е утвърдена конституцията на новата, Пета република. През ноември голистите, обединени вече в Съюз за нова република (ЮНР), печелят изборите, а през декември същата година Дьо Гол е избран за президент.
Защо загива Четвъртата република, а с нея и “моделът” на “демокрацията на квалифицираното мнозинство” във Франция? И означава ли това, че може би той вече е нефункционален?
Ако в опита за отговор на първия въпрос се тръгне от втория, нещата изглеждат така: от една страна, фактът, че след 1958 г. редица нови демокрации (Португалия, Испания, част от страните от Централна и Източна Европа) също се ориентират към този модел, говори, че той е доста подходящ за държави, които тепърва поемат по пътя на демократичното си развитие.
Колкото до самата Франция, моделът на “демокрацията на квалифицираното мнозинство” практически действа (като наченки, а после и в пълен размер) още от времето на Първата промишлена революция. С навлизането на развитите индустриални държави във фазата на постмодерното общество и свързаните с това съществени: социални, икономически и политически промени фактически се изчерпват възможностите на въртените близо сто години коалиции, Още повече, че мнозинството от тях са безнадеждно изостанали от предизвикателствата на новите условия.
Но най-големият недостатък на “демокрацията на квалифицираното мнозинство” - и примерът с Четвъртата република във Франция го доказва убедително - е, че тя наистина може да се превърне (или по-точно да се изроди) в своеобразна “парламентарна диктатура”. Веднъж избрани, в продължение на пълния си мандат депутатите могат да съставят всевъзможни временни мнозинства, да опитват безброй правителствени комбинации, само и само да запазят постовете си. А в динамични ситуации (и дори цели периоди) това спъва развитието на процесите и ограничава възможностите за адекватни реакции на изискванията на времето.
Конституцията на Петата република определя Франция като “неделима” държава и дава много широки права на президента.
Той се избира с пряко гласуване; назначава министър-председателя и членовете на правителството; председателства Министерския съвет и подписва актовете му; назначава посланиците; има право на отлагателно вето; може да разпуска Националното събрание; да обявява референдуми; главнокомандващ е на въоръжените сили (Вж. текста на конституцията на Петата република напр. в: Конституциите. Сборник. С., 1991).
Тези наистина широки правомощия на президента, съчетани със съществуването на силна “негова” партия, дават основание първата характеристика на Петата република да бъде “концентрация на изпълнителната власт”. Същевременно обаче през 1958-1980 г. във Франция само 37 на сто от правителствата са на “стриктното мнозинство”, съставени от голисти, докато в 63 на сто от случаите властта се упражнява от т.нар. “кабинети на свръхмнозинството”, базиращи се на коалиции от сродни десноцентристки и центристки партии. С други думи, от гледна точка на първата характеристика “моделът” на демокрация на Петата република наистина трудно подлежи на класификация.
Подобно е положението и с втората основна характеристика, визираща разделението между изпълнителната и законодателната власт. От една страна, по принцип парламентът има право да гласува вот на недоверие на правителството и при такава ситуация министър-председателят автоматически връчва на президента оставката на целия кабинет. От друга страна обаче процедурата е такава, че в повечето случаи самият кабинет я използва като средство за натиск върху парламента, за да приеме бързо даден законопроект. Това кара Антъни Кинг да констатира, че, “сравнен с английския, френският законодателен орган е дори повече подчинен на изпълнителната власт”. Още повече, че усложнената процедура по приемане на законите води до допълнително увеличаване на законотворческите правомощия и функции на правителството.
Освен “класическия” вот на недоверие на кабинета теоретически Националното събрание може да го свали и чрез т. нар. “резолюция за порицание”. Но внасянето й е свързано с толкова процедурни изисквания, че тя като че ли no-скоро защитава правителството, вместо да го кара да се притеснява от нея. Освен всичко друго, за да мине подобна резолюция, изрично се изисква и тя да е подкрепена от абсолютно мнозинство (т.е. 50 на сто плюс 1 от депутатите), което ще рече, че на практика едно правителство може да бъде свалено само с гласове и от мнозинството, което му е възложило управлението.
Трудно се поддават на класификация и взаимоотношенията между двете камари на френския парламент. По принцип той е симетричен, т.е. Националното събрание, избирано пряко, и Сенатът, определян чрез избирателна колегия, са с равни права. Но в случаите на непреодолими противоречия между тях по даден законопроект в последна сметка Долната камара има известно надмощие, а за Сената остава само възможността да предложи поправки.
И след конституционната промяна от 1958 г. Франция запазва многопартийната система и многоизмерната партийна система, но изборите за Долната камара се произвеждат по мажоритарна избирателна система и в два тура.
И накрая, доколкото в нея влизат и т. нар. отвъдморски територии, макар и “неделима”, Франция не може да се квалифицира и като централизирана държава. От една страна, “републиката и народите от отвъдморските територии, които с акт за свободно самоопределение приемат настоящата Конституция, съставляват една Общност”, в която обаче според чл. 77 “държавите се ползват с автономия; те се самоуправляват и демократично и свободно решават своите собствени работи”.
И все пак Петата република внася и някои нови моменти. От една страна, тя води до стабилизиране на политическия живот и до удължаване на пребиваването на власт на правителствата - средно 2,9 години срещу само 9 месеца в периода на Четвъртата република. От друга страна, средният брой на партиите, съставляващи управляващите коалиции, слиза от пет на три, т.е. налице е и една значително по-ярко изразена поляризация между десноцентристките и левоцентристките партии. Според Антъни Кинг това се дължи и на факта, че по правило кабинетите на Петата република “са подкрепяни във властта си с почти толкова солидни мнозинства, колкото и онези, които поддържат английските правителства” (King, Р. Op. cit., p. 21). Но от тази пък гледна точка Франция вече се доближава до “Уестминстърския модел” на демокрация.
Или, с други думи, “моделът на демокрация”, установен през 1958 г. с приемането на конституцията на Петата република във Франция, наистина трудно подлежи на стриктна класификация. Често срещаните опити да бъде охарактеризиран като “президентска република” не са съвсем удачни, защото в редица свои характеристики той се различава съществено от “модела” на САЩ.
Поради това може би най-близо до реалността е определението му като “полупрезидентски режим”, с всичките уговорки, които това понятие носи в себе си. Впрочем уникалността му се проявява и на практика. По време на двата президентски мандата на социалиста Франсоа Митеран (1981-1988 г. и 1988-1995 г.) например на два пъти (1986-1988 и 1992-1995 г.) той е принуден да дели изпълнителната власт с голистите. През 1997 г. ситуацията се повтаря, но с обратен знак - този път президентът Ширак “осъществява съжителство” със социалистическо правителство.
Американският “модел” на демокрация (САЩ 1919-1996 г.)
Американският “модел” на демокрация (САЩ 1919-1996 г.)

Наред с двата “класически модела” на демокрацията съществува и трети, взел по нещо и от двата. Това е политическата система в САЩ. Някои изследователи предпочитат да я наричат “междинен модел”. Неговите специфики обаче са достатъчни, за да му дадат право на “самостоятелно” съществуване. Според група американски политолози той има и свое име - “модел” на “разделената демокрация” (Вж. Разделенная демократия. Сотрудничество и конфликт между Президентом и Конгрессом. М., 1994).
И тъй, американският “модел” на демокрация се характеризира с:
1. Концентрация на изпълнителната власт в ръцете на президента - лидер на една от двете големи партии;
2. Формално и реално разделение между законодателната и изпълнителната власт;
3. Балансиран двукамарен парламент;
4. Двупартийна политическа система;
5. Многоизмерна партийна система;
6. Мажоритарна избирателна система;
7. Децентрализация и федерализъм;
8. Писана конституция;
9. Право на вето на малцинството (Liphart, A. Op. cit., pp. 47-49).
За да не се повтарям в обясненията на отделните характеристики, ще се спра само на онези, които предлагат типично “американски” специфики.
Първата е свързана с функциите на президента. В САЩ той изпълнява ролята и на шеф на правителството, т.е. налице е “свръх-концентрация” на изпълнителната власт. Неговите правомощия са много различни и от тези на английската кралица, която “царува, но не управлява”, и от тези на френския президент, който “поделя” изпълнителната власт с министър-председателя. Американският президент едновременно е и “представителната”, и “изпълнителната” власт, т.е. той съчетава функциите и на държавен глава, и на министър-председател. Освен това, макар и формално лишени от законодателна инициатива, в десетилетията след Втората световна война около една трета от законопроектите са внесени за обсъждане от американските президенти (Парламенты мира...с. 302.)
Тъкмо поради това се счита, че президентският пост в САЩ е “един от най-могъществените” в света, а в някои случаи се говори дори и за “президента като император”. Още повече, че като се започне от самия начин на издигане на кандидатите, мине се през принципа, по който той подбира екипа си и се свърши с взаимоотношенията на вече избрания президент със законодателната власт, в сравнение с другите демокрации нещата в САЩ са коренно различни, а в редица аспекти - и направо уникални.
Първо, защото, за разлика например от Европа, американският президент изобщо не зависи от това, дали неговата или пък другата партия имат мнозинство в парламента. Понякога се стига и до парадокси - на произведените през 1988 г. президентски и парламентарни избори например републиканецът Джордж Буш печели, а в същото време партията му губи места в Камарата на представителите. Второ, президентът съставя екипа си от министри самостоятелно, също без да се съобразява дали са от неговата партия или дали въобще са от някоя партия, а най-често като лична отплата за приноса им в предизборната му кампания.
Основната причина за тази независимост на американския президент с свързана със системата на избирането му. Отново за разлика от Европа, изобщо не е задължително кандидат-президентът да е някой от изявените дългогодишни партийни лидери - достатъчно е да бъде утвърден в т.нар. първични президентски избори и потвърден след това на национален конгрес на своята партия. Нещо повече, от 50-те години нататък кандидат-президентите все по-малко разчитат на помощ от своите партии в избирателните кампании и все повече - на собствените си предизборни щабове, а “партийното” утвърждаване на кандидатурите им придобива все по-формално значение.
Две са основните последствия. От една страна, това води до постоянно нарастващ личен авторитет на американските президенти. От друга страна, все по-слабият контрол върху “собствените” кандидат-президенти от страна на партиите обуславя и прогресивното ограничаване на ролята им в политическия живот.
За разлика от американския Конгрес, който се избира пряко от населението, президентът се определя от т. нар. “избирателна колегия”, съставена от 538 “електори”. Броят на “избиращите” от всеки щат е равен на броя на конгресмените и сенаторите от същия щат, като най-големи в колегията са групите: от Калифорния - 47 гласа, Ню Йорк - 36 гласа и Тексас - 29 гласа.
Членовете на колегията (“избиращите”) на свой ред се определят въз основа на броя на подадените за листите на двете големи партии гласове във всеки един щат. Веднъж избрани, “електорите” са упълномощени да дадат в полза на предпочетения с просто мнозинство в съответния щат кандидат за президент гласовете на всички участвували в изборите от този щат.
Така американският президент фактически се избира не пряко, а с мнозинство от 270 гласа, получени в избирателната колегия, което наистина го прави независим от съотношението на силите в Конгреса. Другото, което се постига чрез системата “всички гласове - за победителя”, е фактическото увековечаване на двупартийната система, тъй като практически е невъзможно трети, независим кандидат-президент да се пребори във всички щати с представител на някой от двата политически гиганта.
На тези огромни изпълнителна власт и независимост от законодателите на американския президент противостоят обаче няколко “спирачки”, гарантиращи задължителното спазване на демократичните правила на играта. Нещо повече, тези “спирачки” са толкова силни, че дават основания “президентът-император” да бъде окачествяван и като “нещастен и безпомощен гигант” (И двете твърдения - за “президента като император” и за “нещастен и безпомощен гигант” са цит. по Уилсон, Дж. Американское правительство. М., 1995, с. 322.).
Най-елементарната от тях е в ограничението от максимум два последователни мандата (8 години) за престой на едно и също лице на президентския пост, съгласно 22-ра поправка към американската конституция. Впрочем тя е приета едва през 1951 г., но въпреки това от общо 39-те президенти на САЩ от 1789 до 1997 г. само един -Франклин Рузвелт, е изкарал 4 последователни мандата (избран през 1932, 1936, 1940 и 1944 г), 14 са с по два мандата, 24 - с по един. Само един път е имало и случай бивш президент (Кливлънд) повторно да заеме поста “през мандат” (1885-1889 и 1893-1897 година.)
По-малко видно, но значително по-ефикасно е не само формалното, но и стриктно спазваното разделение на властите. При това мандатът на парламента не съвпада с президентския, поради което в САЩ не е рядкост президентът да управлява две години със “свое” мнозинство, а останалите две (или дори шест) с това на другата партия.
“Поделеното управление”, както го окачествява Джеймс Тарбър, е особено характерно за периода след Втората световна война. За 24 години след “ерата на демократите” Рузвелт (1933-1945 г.) и Труман (1945 - 1953 г.), в 63 на сто от случаите е била налице “подялба” на изпълнителната и законодателната власт между президент от една партия и Конгрес и/или Сенат с мнозинство от другата (Разделенная демократия... с. 15).
Всъщност освен Айзенхауер (1953-1955 г.), Кенеди (1961-1963 г.), Джонсън ( 1963-1965 и 1965-1969 г.) и Картър (1977-1981 г.), всички останали президенти след Рузвелт (с изключение на Труман, всичките - от Републиканската партия) управляват с “опозиционно” мнозинство поне в едната, ако не и в двете камари на парламента.
Впрочем свързан с едно от правата на президента - правото му на вето, този факт вече играе ролята на “двупосочна спирачка”, създавайки възможност за еднакъв по сила взаимен контрол между изпълнителната и законодателната власт. По принцип президентът може да наложи вето на даден закон, утвърден и от двете камари на парламента. То на свой ред е или ефективно - когато президентът в срок от 10 работни дни връща закона със своите забележки, или пък т. нар. “джобно”, когато той просто отказва да подпише съответния закон.
Във втория случай “надмощието” е на страната на парламента - след изтичането на 10-дневния срок законът автоматически влиза в сила. В първия случай обаче за повторното му утвърждаване е необходимо квалифицирано мнозинство от две трети от гласовете, което по принцип е много трудно постижимо.
От 1787 до 1988 г. президентите на САЩ са използвали правото си на вето общо 2469 пъти. В 1050 от тях то е било “джобно”, т.е. неподлежащо на прегласуване от Конгреса. От останалите 1419 случая обаче конгресмените са успели да преодолеят президентското вето едва 103 пъти (Разделенная демократия... с. 11.).
Друга една мощна спирачка срещу евентуалната злоупотреба с властта от страна на президента, макар и no-скоро с превантивен характер, е т. нар. “импийчмънт” (“обвинение”), когато, отново с мнозинство от две трети от гласовете, но този път само на Горната камара (Сената), която заседава като съд, той може да бъде отстранен от власт и дори даден под съд. По същество “импийчмънтът” е политически процес срещу президента, ако той е обвинен в държавна измяна, корупция или друго тежко престъпление (Парламенты мира... с. 305.).
В цялата “конституционна” история на САЩ “импийчмънт” е прилаган само веднъж (при това - безуспешно) - срещу Ендрю Джексън (1829-1837 г.), което е още едно доказателство за драстичността на мярката. Именно пред опасността от прилагане на процедурата на “импийчмънт” във връзка с известната “афера Уотьргейт” Ричард Никсън предпочете да подаде оставката си през 1974 г., на средата на втория си мандат.
Като “специфика” на американския “модел на демокрация” трябва да се отбележи и балансът между двете камари на парламента - Долната (Конгреса, 435 членове, 2-годишен мандат), и Горната (Сената, 100 членове, 6-годишен мандат), който е доведен до абсолютна симетрия, т.е. те са със съвсем еднакви права. Най-важният пост в Конгреса е този на спикера (председателя), който винаги и задължително е от партията на мнозинството и фактически изпълнява функциите на неин лидер. Председател на Сената по право е вицепрезидентът на САЩ.
Доста различаваща се от тази в другите демокрации е и двупартийната система. Най-важната отлика е, че партията, победила в парламентарните избори, не издига и кандидата за лидер на изпълнителната власт. Това допълнително прави цялата партийна система значително по-непривлекателна, а от там и по-слаба. Тъкмо това е едно от основните обяснения за общоизвестния факт, че американските политически партии не са от “класическия” тип, т.е. с постоянно действащи структури, а no-скоро периодично (в навечерието на избори) активизиращи се електорални машини. Съчетано с увеличаващата се “самостоятелност” на президентските кампании, с нарастващото значение в тях на първичните избори и с отслабващото - на партийните конгреси, от края на 50-те години това води до перманентна и задълбочаваща се криза на американската партийна система.
Колкото и странно обаче да е на пръв поглед, тази перманентна криза влияе положително върху стабилността на американската политическа система като цяло. Обяснението е, че спадането на ролята на партиите в изборните кампании и непрестанното увеличаване на разходите за тях рязко стеснява кръга на кандидатите за конгресмени и сенатори. Като правило това са или богати хора, или пък свързани с групи или лица, разполагащи със значителни средства. Сиреч хора, които в никакъв случай не биха поставили под съмнение “фундаменталните ценности на американската политическа икономия”, хора, априорно лишени от какъвто и да е радикален заряд (Разделенная демократия... с. 45.).
И накрая, сякаш още веднъж да докаже, че е смесен, този модел предлага и още нещо интересно - съчетанието между двупартийна и многоизмерна система. Но и в това няма нищо чудно -макар и само две основни, Демократическата и Републиканската партия в САЩ наистина се различават в много измерения.
Демократическата, по-старата, партията на “бащите на Америка” от ранга на Томас Джеферсън, е и партията на “федералния икономически интервенционизъм” (т.е., грубо казано, на “централизма”), на наемните работници, на интелектуалците и на етническите малцинства. Републиканската, създадена през 1854 г., е на “икономически независимия” американец, включително и на притежателя на едър капитал, а също и партията, която брани правата на федерираните щати. Или, както се вижда, двете основни партии наистина са “многоизмерни”.
Подобно на Великобритания и Франция, САЩ са сред държавите-победителки в Първата световна война. Нещо повече, именно благодарение на участието си в нея те “напускат” американския континент, за да се превърнат постепенно в един от факторите, определящи тенденциите в световната политика. Немалка заслуга за това има и тогавашният лидер на Демократическата партия Удроу Уилсън, президент на САЩ от 1916 до 1920 г., автор на прословутите “14 точки”, мотивиращи необходимостта от нов подход в международните отношения и “баща” на Обществото на народите (ОН), за което ратува в последната, 14-а точка от “Условията за мира”, както е официалното им название.
Втората половина от мандата на Уилсън съвпада с републиканско мнозинство и в двете камари на парламента. Републиканците организират мощна пропагандна кампания, целта на която е да докаже, че с Версайския мирен договор САЩ са измамени от съюзниците си от Антантата и са получили значително по-малко, отколкото заслужават според приноса им за разгрома на Централните сили. Непосредственият резултат е, че на 19 март 1920 г. Сенатът окончателно отказва да ратифицира договора.
Последиците във външнополитическа перспектива - САЩ не влизат в ОН и по този начин още в началото на съществуването му е нарушен чл. 5 от Устава му, според който първата сесия трябва да бъде свикана от президента на САЩ. Последиците във вътрешнополитическа перспектива - поражение за Демократическата партия в президентските избори от ноември 1920 г., в които чрез нарочна поправка в конституцията за пръв път и жените получават право на глас във всичките 50 щата.
Впрочем може би тук е мястото за разяснения и по механизма за избиране на американския президент. Това става в първия вторник след първия понеделник от месец ноември на всяка високосна година. Новоизбраният президент встъпва в длъжност на 20 януари следващата година (единственото изключение е, когато тази дата се падне в неделя - тогава процедурата се провежда на 21 януари). Съгласно 25-а поправка на конституцията, в случай на смърт или доказана неспособност на президента да изпълнява функциите си, до изтичането на 4-годишния му мандат те се поемат от вицепрезидента.
Но това неписано правило (въпросната поправка е приета през 1973 г.), е приложено още след наследника на Уилсън, През август 1923 г. новоизбраният президент, републиканецът Хардинг, умира и неговият пост автоматически заема заместникът му Кулидж, който на следващата 1924 г. отново донася победата за републиканците. В условията на започналия “разцвет на Америка”, съвпадащ с изключително благоприятната световна икономическа конюнктура през втората половина на 20-те години, републиканците набират такава инерция, че през 1928 г. печелят трети мандат, осъществен при президентството на Хувър. За влиянието и авторитета им в страната говори достатъчно и фактът, че през всичките тези 12 години, докато са на власт, гласоподавателите отдават предпочитанията си и на републикански мнозинства в Сената, а до 1930 г, т.е. за един 10-годишен период - и в Конгреса.
Всъщност именно през този период САЩ усещат за пръв път предимствата на “индустриалната епоха” - третата в тяхната история след “аграрната” (от края на XVIII до средата на XIX век) и “постаграрната” (от втората половина на XIX до началото на XX век). Но възходът на американската нация трае по-малко от едно десетилетие. През есента на 1929 г. именно САЩ поемат най-жестоките удари на световната икономическа криза.
Неспособността на Хувър да предложи сполучливи варианти за изхода от нея (или no-скоро малшансът, че неговият мандат съвпада с годините на най-силните й проявления) също допринасят не само за поражението на републиканците през 1932 г., но и за ответна “демократична ера”, продължила до 1952 г., т.е. цели две десетилетия. В рамките на тези две десетилетия се разполагат и четирите мандата на Рузвелт - факт без прецедент в американската история.
И още нещо безпрецедентно се случва по времето на Рузвелт - през 1940 г. за пръв (и последен) път двама републиканци стават министри в правителството на демократ. Но подобно нарушаване на принципите на американския “модел” на демокрация е лесно обяснимо - и двете негови “изкривявания” са в един от най-трудните моменти от съвременната история на САЩ, когато на карта е поставено не толкова настоящето й, колкото бъдещето е на световна суперсила.
Но Рузвелт извоюва мястото си в американската история най-вече с “новия курс”, провеждан през 1933-1935 г. и станал образец за преодоляване на последиците от световната икономическа криза чрез демократични методи, за разлика от тези, използвани от Хитлер. През този “втори цикъл” от “индустриалната епоха”, който продължава чак до края на 60-те години на XX век, в САЩ постепенно се въвеждат мерки, които в последна сметка се оказват спасителни за демокрацията - експанзия на бюрократичната държава вместо предишните методи за действие в стил “завладяването на Запада” и “Чикаго от 20-те - 30-те години”; по-голямо внимание към регулирането и планирането на бизнеса; нарастващи ангажименти на държавата в областта на социалното осигуряване.
Рузвелт умира на 12 април 1945 г., само три месеца след като е поел четвъртия си мандат, довършен от вицепрезидента му Хари Труман. А когато през 1948 г. Труман печели изборите и като кандидат-президент, за пръв път от 1920 г. той се изправя пред необходимостта да управлява почти половин мандат с “чуждо” мнозинство и в двете камари на парламента.
В изборите от 1952 г. се проявява една от най-интересните характеристики на американския “модел” - иманентно заложения в него принцип на “демократичния алтернанс”. Воден от убеждението, че 20-годишното управление на Демократическата партия започва да поставя под съмнение самото съществуване на двупартийния модел, генерал Айзенхауер, американският герой от Втората световна война, приема поканата да се кандидатира за президент от Републиканската партия. За принципната, а не партийно-пристрастна мотивация на постъпката му достатъчно говори фактът, че той доста дълго е ухажван за кандидат и от демократите. Още по-красноречив впрочем е коментарът на неговия конкурент, демократът Стивенсън: “Програмата на генерала в областта на външната политика се състои от 10 точки. Три от тях се свеждат до призива “да изхвърлим негодяите-демократи”, а останалите седем повтарят същите външнополитически цели, които “негодяите-демократи” преследваха в продължение на много години”.
Айзенхауер е на власт два мандата, до 1961 година. Шест от осемте си години той е президент с демократични мнозинства и в Сената, и в Конгреса. И въобще, в годините от 1955 до 1981 Демократическата партия успява неизменно да има надмощие и в двете камари на парламента. В замяна на това през тези години нито една от двете партии не съумява да задържи президентския пост повече от два мандата, а именно: Демократическата 1961-1969 (Кенеди, Джонсън); Републиканската 1969-1977 (Никсън, Форд).
Едва при Роналд Рейгън (1981-1989) и Джордж Буш (1989-1993) републиканците отново вземат властта за повече от два мандата. Причините са свързани с неолибералния им подход към необходимостта от поредното модернизиране на стопанството на САЩ и особено с активната външнополитическа дейност на Рейгън, допринесла в значителна степен за началото на процесите на “перестройка” в бившия СССР и за падането на комунистическите режими в страните от Централна и Източна Европа.
Това са и годините, в които САЩ правят първите и много успешни стъпки в четвъртата, “постиндустриалната епоха” от своята история. Те идват след “ерата на дрейфуващата Америка”, белязана от такива събития като поражението във Виетнам, “аферата Уотъргейт”, енергийната криза и т.н., които поставят под съмнение не само перспективността, но и самата жизненост на американската нация. И като че ли и поради това е толкова по-силен устремът, толкова по-бързи темповете и толкова по-видими успехите, с които САЩ навлизат в новата епоха от своето развитие.
С победата на Бил Клинтън в президентските избори през 1992 г. на власт отново идват демократите. Още в следващите частични избори за Камарата на представителите обаче мнозинството преминава в ръцете на републиканците. През есента на 1995 г. взаимоотношенията между президента и Конгреса се изострят и разногласията по повод на бюджета водят до отказ на държавните чиновници да изпълняват служебните си задължения.
Формално стриктно регламентиран от Конституцията, през XX век американският “модел” на демокрацията търпи и някои съществени изменения. Най-важните от тях са свързани, от една страна, с нарастващата роля на президентската институция, особено след “комуникационния бум” и възможностите на президента за директен контакт с населението. От друга страна, намалява силата и влиянието на партийните лидери, постепенно измествани от “апаратчиците”, избирани на първичните избори.
Около честването на 200-годишнината от приемането на американската конституция през 1987 г. тя отново е подложена на критика като “остаряла”. Особено силно е атакуван заложеният в нея принцип на стриктното разделение на властите. По-съществените предложения за промяната й са свързани с възможността президентът да получи правото да назначава в кабинета си и конгресмени; да може да разпуска Конгреса и да насрочва предварителни избори; да бъде увеличен мандатът на президента на шест години и да се премине към принципа на прекия му избор и т.н.
Засега обаче това са само предложения, които още не са станали обект на конкретни дискусии.
И тъй, едва през XX век, и особено през втората му половина, демокрацията придобива онзи съвременен вид, който й позволява да разгърне всичките си възможности за реалното осъществяване на смисъла й: участие на демоса (народа) във властта (кратоса). Това е и векът, в който най-пълно се проявяват спецификите на нейните три “модела”, всеки от които съобразен с историческите традиции, регионалните нрави и обичаи и, естествено, с икономическите условия, върху които се гради.
Естествено, демокрацията е не само съвършенство, доколкото наред с правата и свободите тя изисква от гражданите и немалко задължения. И все пак, ако завърша с Чърчил, “демокрацията е нещо много лошо, но за съжаление никой не е измислил друго, по-добро от нея”